сигнал не само за зачеркване на всички нейни проекти, но и за унищожаване на всяка следа, напомняща за тях. Да разпитваш какво е станало с личната й библиотека или с ръкописите, беше колкото безполезно, толкова и опасно. Истинската Людмила трябваше да бъде зачеркната от историята, с цел да бъде заменена с бездарно сглобения уродлив партиен макет на Незабравимата.
Основните възгледи на Людмила за човешкото битие и за космическата безпределност бяха в общи линии близки до моите. Не защото аз й ги бях внушил, а защото източникът беше един и същ, — словата на Учителя Мория, оповестени на света чрез книгите на Елена Рьорих.
Като използвам израза „в общи линии“ това подсказва, че помежду ни е имало различия, но те не бяха съществени. Когато не беше съгласна в нещо с мен, тя не се колебаеше да го изрази. Трябва да призная, че за разлика от нея, аз понякога премълчавах своите несъгласия. Пристигаше обикновено привечер, достатъчно претоварена с обичайните служебни дертове. Пристигаше с намерението да се отърси от делничната проза. Не желаех да я посрещам с възражения и несъгласия, та дори да са от философско естество.
Времето, когато тя най-вече задаваше въпроси, а аз трябваше да обяснявам това или онова, отдавна бе минало. Сега вече моята роля нерядко се свеждаше до това, да слушам и да мълча или да кимам в знак на съгласие. Успокояващо и отморяващо. Освен нас двамата към разговора често се присъединяваха и други — Соня, Александър Лилов, Светлин. Изобщо все близки хора, ако не броим Невидимия трети. Затуй Людмила си позволяваше да развива свободно някои по-деликатни теми и да нарича нещата с истинските им имена. За жалост ние не бяхме единствената аудитория, пред която тя правеше това.
Един следобед Ваньо Славков ми се обади с предложение да се видим, но по възможност насаме. Видяхме се, пихме кафе, дори запалихме по една пура, — в ония години, поради бойкота на Запада срещу кубинските пури, те се продаваха у нас на безценица.
— Искам да те помоля да поговориш с Мила, — разнесе се по някое време гласът на Ваньо през облака дим.
— За какво, по-точно?
— Сещаш се за какво. За приказките й.
— Смятам, че Мила е достатъчно съобразителна, та да е нужно да я предпазваме от самата нея.
— Толкова е съобразителна, че вече се опитва да посвещава в теософията и членове на политбюро. Онзи ден я слушах, как обяснява на Петър Младенов принципите на прераждането.
Ваньо разполагаше и с други красноречиви примери, та продължихме разговора чак до края на пурата. Разбира се, обещах да говоря с Людмила, макар да не вярвах, че това ще има ефект. Тя се осланяше на собствения си усет и не обичаше да я съветват. Затуй реших да използвам обиколен път на въздействие, когато се отби у дома няколко дни по-късно.
— Ти нали чете „Писмата“ на Елена Рьорих, дето преди няколко месеца ти ги дадох?
— Не ти, ами аз ти ги дадох.
— И вероятно помниш нейните думи за популяризацията на Учението?
— Какво имаш предвид?
— Нейните предупреждения: „Не вербувайте последователи. Не мисионерствайте. Не приканвайте.“
— Да, но какво имаш предвид? — настоя Мила. И още преди да отговоря:
— Сещам се: Ванчо ти е идвал на гости. Излишно беше да отричам.
— Ами те, цитатите, са по същия повод.
— И как да ги разбираме, според теб? Да седим със скръстени ръце и да чакаме Светия Дух да изпълнява задачите ни?
— Имам предвид да внимаваме, за да не би вместо да изпишем вежди, да извадим очи.
Казах още нещо по темата. Изслуша ме търпеливо, но не се съгласи. Във всеки случай — не веднага. Накрая, след като и двамата изчерпахме доводите си в препирнята, все пак отстъпи.
— Усещам, че понякога се увличам. Но когато хората сами питат и ме слушат с такъв интерес, как бих могла да премълча истината?
— Слушат, за да ти правят добро впечатление. А после злословят зад гърба ти.
— Вероятно има и такива. Обаче не мисля, че всички са лицемери.
И понеже вече бяхме поели по пътя на цитатите, тя ми припомни притчата за Сеяча:
„Ето, излезе сеяч да сее…“
И додето произнасяше с обичайния си припрян, малко забързан глас евангелските фрази, почувствах, че вече се е вживяла в ролята на сеяча.
А камениста и безплодна бе почвата, върху която бе излязла да сее.
По силата на предразсъдъците, които обществото въздига като неписани закони, кариеризмът в едни случаи може да се смята за порок, а в други — за естествен стремеж към успеха. Щом си станал дипломат, няма нищо обидно в това, да казват, че си „от кариерата“. Щом си военен, съвсем нормално е да се осланяш на Наполеоновата максима, че „всеки войник носи в раницата си маршалски жезъл“. Но ако си човек на науката или изкуството, какво друго би било редно да желаеш, освен да растеш като специалист или творец.
Този род разсъждения може да има някаква стойност, ако говорим за по-далечното минало. И макар практичните българи да твърдяха, че „Гъдулар къща не храни“, народът ценеше добрите си гъдулари, без да се интересува от ранга и еполетите им. Това, че Елин Пелин е бил селски даскал, Яворов — пощенски чиновник, а Майстора — писар в съда, с нищо не помрачаваше славата им.
Промените, настъпили подир 1944, засегнаха и явлението, наричано най-общо „кариера“. Процесът на все по-властно одържавяване, обхванал и материалния, и духовния живот на хората, неизбежно водеше до преоценка или направо до обезценяване на предишните ценности. Паметна е от онова време крилатата фраза на поета Младен Исаев: „При социализма, ако не успееш да получиш добър пост, все едно, че си нищо“.
Да си „нищо“ в казионно бюрократичната йерархия — това също може да съдържа известно скромно очарование. Казал го е още някога Беранже:
„Приятели, не ща от вас внимание; на друг предлагайте медали, титли, власт. Не съм роден за тези занимания, към дворцови съблазни нямам страст. Какво ми трябва ли? Момиче стройно, насъщен хляб, веселие спокойно. Че още някога, при родното огнище, ми каза Бог: Не ставай нищо.“
Людмила притежаваше и възможности и предразположение за спокойна научна работа. Тя не беше от амбициозните, които се насочват към политическа кариера, понеже не ги бива за друго. Още подир защитата на дипломната си работа бе удостоена с научна степен „кандидат на историческите науки“. През 1974 публикува монографията си „Казанлъшката гробница“ и бе избрана за старши научен сътрудник. Завърши задочно история на изкуството в Москва. Издаде през 1977 изследването си „Четириевангелието на цар Иван Александър“. Подготвяше книга за Владимир Димитров-Майстора. Нямаше материални нужди. Не изпитваше суетни стремежи. Какво толкова би могла да очаква от министерския ранг, освен завист и задкулисни интриги? Каква нужда имаше от политическите постове в една партия, към която изпитваше все по-голямо недоверие?
За хората, които познаваха Людмила, отговорът на горните въпроси бе ясен. Оставаше обяснението, че инертно е отстъпила пред влиянието на средата, в която е израсла и пред внушенията на високопоставения си баща.
Не беше това.
Пиер-Жаи Беранже. На приятелите ми, станали министри.
Обяснението бе съвсем друго. И началото му лежеше в отдавна минали неща, като онзи късен мартенски следобед с бавно прииждащия здрач и с нейния глух глас, уморен и едва доловим, сякаш говореше на себе си:
— Трябва, изглежда, да си разбиеш главата, за да ти дойде умът…
Отзвукът от потреса, вече осъзнат, но все тъй болезнен. Подир който щеше да дойде другото.
Не я запитах никога за онова — другото. Подозирах, че е твърде неповторимо, за да се преразказва. И твърде странно, за да се изрази с думи. Защото как ще опишеше тръпното сияние, което изведнъж те обгръща, и шокът на преглеждането, и самотата, пълната самота, през която кротко и властно се спуска към тебе онзи лъч.
Озарението.
