А понеже този род безпартийни страдалци обичат да разказват басни за това как прословутото Шесто управление на ДС непрекъснато ги тормозело и вървяло по петите им, изкушен съм да цитирам няколко реда от спомените на последния началник на управлението генерал Антон Мусаков, отнасящи се именно до такива герои:
„Те никога не са страдали! Те за нищо не са били репресирани! Даже са помагали други да изпитват мъка. И много бързо забравиха как щедро бяха облагодетелствани от режима, как безсрамно превиваха гръб, как грабиха с всички сили от народната хазна. (Георги Друмев, Петко Бочаров, Михаил Неделчев, Енчо Мутафов и др.)“.10
И още:
„В целия този многоброен състав под формата на «помощи», «контрактации», «завишени хонорари», заемане длъжности «по съвместителство» и т.н. активно се обогатяваха такива обвинители на Управлението, като Ал. Йорданов, Михаил Неделчев, Елка Константинова, Енчо Мутафов, Димитър Коруджиев, Васил Станилов и др.“11
В своя кратък мемоар Мусаков съвсем леко е повдигнал само единия край на завесата, прикриваща панорамата на политическите гадости от по-ново време. Огромният материал, с който разполагаше в тази област, генералът бе оставил за по-късно, тъй като героите на панорамата вече се бяха въоръжили със закони, запрещаващи обнародването на мерзостите им. За жалост смъртта го отнесе, преди още да успее да се изкаже. А имаше да казва много.
Фактите обаче остават и вероятно ще дойде време да бъдат припомнени. Ако не за друго, поне за да се веселят любителите на черния хумор. Които ще се развличат примерно с факта, че не друг, а тъкмо Михаил Неделчев, двукратно споменат от генерала, бе натоварен с почетната задача да определя кой е бил у нас дисидент и кой — не.
Живкова бе избрана за председател на Комитета за култура в началото на юли 1975. Седмица или две по-късно ме покани да участвам в някакво съвещание, което било много важно.
Съвещанието стана в една вила край София. Помощникът на Людмила, с когото пристигнахме, ме въведе от обляната в слънце тераса в някакъв усоен хол. Край дългата маса вече бяха се разположили към дузина участници. Доколкото познавах неколцина от тях, следваше да предполагам, че се касае за интелектуален елит. Особено след като тук бе и директорът на Института по култура с многозначителното име Елит Николов. Нямах време да разпитвам за темата на занятието. На отсрещния край на масата тъкмо в момента се настаняваше и самата Председателка.
Нищо общо с приветливата усмихната Людмила от някогашните петъчни сбирки. Не бих казал, че сега бе почнала да важничи, но имаше сериозен и донейде угрижен вид. Обясни накъсо, че след като сферата на дейност за Министерството е културата, би следвало да си изясним какво всъщност разбираме под понятието „култура“ и оттам — как виждаме специфичните си задачи за нейното развитие.
После ни даде думата. И започна говорилнята.
Стори ми се, че противно на партийната традиция, дежурни изказвания не бяха подготвени. Поне двама-трима от участниците обаче вероятно предварително бяха информирани по темата — личеше си, че са прочели предния ден нещичко по въпроса. Други разчитаха главно на рутината си да говорят много, без да казват нищо — умение, толерирано у нас при всички режими. Трети търпеливо изчакваха да извлекат своите изказвания от изказванията на преждеговорившите.
Времето се точеше бавно. Празнословието — също. От нямане какво да правя, наблюдавах бегло Людмила. Доста умело криеше отегчението си. Даже се правеше, че слуша внимателно. Влизах й в положението, но нямаше как да й помогна, освен да спестя собственото си изказване. Което и сторих. Накрая съвещанието все пак приключи. С обещание да продължи на следната заран.
— Ти повече не се весна на нашето обсъждане, — забеляза Мила, когато подир няколко вечери се отби у дома.
— За какво да идвам. Не съм културолог.
— И нямаш мнение по въпроса.
— Е, ако е просто до личното ми мнение, скалъпил бях нещо, за в случай, че ме извикаш пред черната дъска.
Посегнах към бюрото и взех един лист, оставен там предния ден:
— Да ти го прочета ли?
— Разбира се. Макар, че по-добре ще е да го прочетеш пред всички.
— Пред всички ще ме е срам. Но пред тебе — може. Нали и двамата не сме културолози.
И зачетох:
„Културата, това е синтезът от достиженията на обществото в неговото материално и духовно развитие, съставящи културните му традиции и служещи за по-нататъшния му прогрес“.
— Само толкова ли?
— Може и в по-друга редакция: „Понятието култура обединява достиженията във всички сфери на човешката дейност, резултат от умствения и физически труд в тяхното единство“.
— И какво още?
— „Съдържанието на културата е творческия съзидателен труд на човека във всички области на живота. Отношението към труда е най-важния белег за нивото на човешкото развитие.“
— Чудесно! — прецени Мила. — Твоите формулировки почти напълно съвпадат с вчерашните на… (Спестявам името).
— Не се учудвам Защото съм ги преписал от същото място, от което ги е преписал и той: „философская Енциклопедия“, том 3, стр. 118.
— Ами нали такава е ползата от енциклопедиите: да ни доставят полезна информация. Какво лошо има в това?
Не ми се спореше. Замълчах.
— Трябва да поставим едно ново начало, да очертаем задачите, да раздвижим тия мозъци, — произнесе уморено тя, недоволна от мълчанието ми.
— Така е. Напълно те разбирам. Но защо да почваме с бъбрене. За бъбренето — мераклии колкото щеш. А има толкова неща за правене.
— Кажи ги.
— Ти по-добре ги знаеш.
— Нищо де. Подсети ме! Кажи поне едно.
— Ами ето! — посочих захвърления на дивана брой на „фигаро литерер“, който бях преглеждал, преди тя да дойде. — Тази година се навършват деветдесет години от раждането на Жюл Паскин. В Германия и Франция датата ще бъде отбелязана с възпоменателни изложби и публикации в печата. А у нас в България, където Паскин се е родил, юбилеят му ще бъде ознаменуван с гробно мълчание.
Мила пожела да научи повече подробности за живописеца, чието име само бе чувала. И след като я осведомих накъсо, запита:
— Какви неща има от него в нашата галерия?
— Никакви.
— Как така „никакви“?
— Е, има една малка картинка. А можеше и нея да я няма. Била е рисувана на картон, оставена без стъкло и рамка, смачкана и захвърлена между купищата боклуци при едно почистване на депата. Добре, че Шмиргела в последния момент забелязал картончето, пратил го в реставрационното ателие и така го спасил от гибел.
Тя изслуша търпеливо абсурдната история, но не каза нищо. Минахме към други теми.
Едва три месеца по-късно подхвърли съвсем без връзка:
— Онзи ден се сетих за Паскин. Ясно е, че сме изтървали датата, но поне да не изтървем и годината. Няма ли да напишеш нещо?
— Говорил съм с Литфронт. Ще им дам една малка статия.
— А не би ли могъл и да откриеш една изложба?
— Каква изложба?
— Ами на Паскин.
Още след предишния ни разговор Людмила се бе обърнала към Френското посолство с молба да ни
