дъщерята срещу бащата. Макар случаят да беше малко по-друг. И ако го споменавам, то е само като илюстрация за вечната борба между „тия наши лагери“.

Периодът, през който Джагаров бе председател на Писателския съюз, а — аз главен редактор на Литфронт, бележеше, поне в началото си, превес на либералната тенденция. Това бе не толкова илюстрация на принципа, че правдата в последна сметка винаги побеждава, колкото последица от ненадейно и необичайно възникналата гореща дружба между опозиционно настроения Джагаров и всемогъщия блюстител на партийната линия Тодор Живков. Догматиците по онова време ръмжаха, но кротуваха, очаквайки момент, удобен за реванш. Сигнал за настъпването на тоя момент даде в началото на януари 1968 едно интервю на Георги Караславов в „Работническо дело“, озаглавено с бодрата, но и донейде заплашителна фраза „За вдъхновена реалистична литература“22. Интервюто бе оценено от повечето писатели като зловеща новогодишна честитка — призив за пореден лов на вещици. Караславов биеше тревога срещу „навеите на песимизъм, черногледство, космополитизъм, алогизъм, нихилизъм, които се прокрадват в произведенията на наши писатели“, говореше за „пълен творчески произвол“, за „изливане вода в чужда воденица“, за „тенденции на империалистическата идеологическа ерозия“, за „идеологическа контрабанда“ и пр. Запитах Джагаров как смята да реагираме на статията.

— Абе статията и на мене не ми харесва, но ти знаеш, че с Караславов е невъзможно да се полемизира, — отвърна председателят.

— Ами тогава да си прибираме бумагите и да си вървим у дома. Не виждаш ли, че нападките са насочени срещу нас и срещу курса за творческо многообразие?

Подир кратък спор Джагаров се съгласи все пак да излезем с отговор на нападките. За да не бъде проекта ни провален, взехме мерки материалът да бъде набран и отпечатан при пълна тайна. Написването, то се знае, бе възложено на мен, само че статията щеше да излезе за по-авторитетно като редакционна.

По някакво съвпадение в навечерието на публикацията шефът на „Дело“ Георги Боков ни покани на чаша кафе, а кафето се оказа придружено и от един приятелски съвет:

— Дочувам, — рече Боков, — че сте се приготвили да атакувате вестника ни. Не знам да вярвам ли: Интелигентни хора сте и знаете, че с партийния орган не се полемизира.

Джагаров почна да обяснява, че няма такова нещо. Никой не си е дори помислял да полемизира с „Дело“. Става дума за дружеска реплика към другаря Караславов, един малък апостроф…

В този момент телефонът иззвъня. Оказа се, че по силата на второ съвпадение от другата страна на жицата е самият Тодор Живков. И по силата на същото съвпадение, Боков сервилно докладва:

— Да, при мен са, другарю Живков… Да, тъкмо за това говорим, другарю Живков, да, ето го другарю Живков!…

Последната фраза бе придружена с нервен жест към Джагаров да поеме слушалката.

Съвпаденията продължаваха: Живков се интересуваше именно от материала, за който ни бе викнал Боков. Джагаров смутено се опита да обясни нещо, но Първият май го прекъсна…

— Да го спрем ли?… — запита гузно Джагаров.

— Невъзможно! — обадих се аз. — Кажи, че броят вече се печата.

По-късно научих, че Живков рекъл: „Ами щом вече се печата, нека върви…“

Истината е, че в момента нямаше как да се печата, понеже още не беше качен на машината, ала Живков не знаеше това и едва ли щеше да прави проверки. В ония дни той напълно се доверяваше на Джагаров.

И тъй статията излезе в Литфронт на 18 януари 1968 под заглавие „Бдителност и черногледство“. Първата и последна статия срещу Караславов, неоспоримият и недосегаем стожер на партийната правда през всички ония години. Не ми беше удобно да уточнявам пред Людмила, че материалът е видял бял свят не благодарение на баща й, а в резултат на една лъжа.

Това не означава, че винаги съм й спестявал неприятните забележки относно случаите, когато Живков се бе държал в сферата на културната политика като слон в стъкларски магазин. Веднъж, когато тя ми показваше някакъв акварел с почти абстрактни петна, подарен й от Дечко Узунов, подхвърлих:

— Гледай само да не го види баща ти, че ще си имаш неприятности.

— Защо? Знаеш, че баща ми има добро отношение към бай Дечко.

— Знам по-скоро обратното, но било каквото било.

— Кажи де, кажи! Остави тия подмятания.

Разказах накъсо за острокритичната статия в „Работническо дело“ срещу юбилейната изложба на Дечко Узунов през май 1969.23 Статията всъщност беше насочена срещу мене, задето бях излязъл по този случай с хвалебствено слово в Литфронт. Но аз бях свикнал с подобни удари откъм гърба, докато Дечко понесе твърде тежко атаката. На всичко отгоре тя се базираше върху някаква реч на Живков срещу сивотата и „идейната мътилка“.

— И смяташ, че баща ми сам е написал статията? — запита Мила.

— Е, той сам не ги пише статиите. За всяко нещо си има хора.

— Кой е авторът?

— Димитър Иванов.

— Какъв е този Иванов?

— Няма такъв. Истинските автори са Димитър Методиев и Атанас Божков. Но това са подробности.

Тя явно беше ядосана, обаче замълча. Не разбирах само на кого всъщност беше ядосана — на баща си или на мене. Предполагам, че и на двамата.

Шумът от изпотрошена стъклария при елегантните пируети на слона сред културните щандове междувременно бе позатихнал, но не съвсем. Понякога все още се случваха дребни инциденти, колкото да не е без хич. За да не съм съвсем голословен ще спомена само един.

Още подир учредяването на Държавния съвет някои съветници на Живков и особено такива, дето бяха включени в състава на новия висш държавен орган, започнаха да отделят от ценното си време за обсъждането на една също ценна идея. Дочувах отделни подробности за нея от Джагаров. Идеята бе от първостепенна важност, понеже се отнасяше до построяването на внушителен дворец, макар и с републиканско съдържание, който да приюти новата институция. Проектът засягаше главно въпросите „къде?“ и „как?“, без да се занимава с „кога?“, — нали се намирахме в славния период на „речено — сторено“. А стана така, че работата зацикли тъкмо заради това проклето „кога?“. Първият шеф на партията, а следователно и на Съвета, дали поради закваската на бедняшкия си произход или поради манталитета на скръндза относно пилеенето на народна пара, се бе отнесъл доста хладно към идеята тепърва да се вдигат палати с чисто представителна цел. Напразно Джагаров с поетично увлечение обясняваше смисъла на начинанието. Напразно описваше респекта, а защо не и възхищението на новоназначените чужди посланици, когато ще се явяват да връчват акредитивните си писма. Понеже Съветът ще се издига величествено върху най-високото място на столицата, дето в момента дреме никому ненужната Семинария. А към величествената постройка ще води едно дълго и също величествено стълбище от витошки сиенит, по което посланиците ще възлизат с почит и душевен трепет, съзнавайки, че в този момент изживяват един от връхните мигове в кариерата си.

— Абе тая няма да я бъде, — отвръщал кисело Първият. — Ще видим. Това не влиза в нашите приоритети. (Той имаше вкус към тия чуждици).

Годините минаваха, но съветниците, подтиквани от творческото си дръзновение не мирясваха. Така, някъде към средата на 70-те години започна да назрява нов по-рационален проект. Надделяло бе мнението, че Съветът като централна институция би трябвало да се намира в центъра на София и по-точно на мястото на двореца. По този начин щели да бъдат улучени с един куршум два заека: Хем заедно с партийния дом и мавзолея ще се оформи един цялостен ансамбъл, хем ще бъде изтрит от лицето на земята този вреден символ на монархо-фашисткото минало — дворецът.

Не знаех нито колко време е бил обсъждан антимонархическият проект от съветниците, нито по какъв начин е бил предлаган на Живков. Разбрах за решението твърде късно, едва след като то бе навлязло в етапа „реализация“. Един ден получих официално писмо от Комитета за култура, уведомяващо ме, че съм включен в журито, натоварено да оценява различните архитектурни проекти за сграда на Държавния съвет, която трябвало да се издигне върху обширния терен от площад Девети септември, та чак до Руската църква.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату