„трябва да се отчита при какви обстоятелства, исторически и идеологически“ е живяла и творила Живкова.
А върху гърба на книгата са поместени думите на Святослав Рьорих, изречени още през 1980:
„Людмила Живкова е единственият в XX век държавен деец, който е възприел много дълбоко Живата етика и е видял в нея огромни възможности за усъвършенстване на държавния строй и одухотворяване на този строй чрез културата и високата философска мисъл. Тя много добре разбира, че държавата трябва да се строи и да живее по законите на красотата. Но на нея й е много трудно и не само трудно, но и опасно“.
Ако тези думи бяха станали известни у нас по времето, когато са били произнесени, те едва ли щяха да срещнат разбиране. Особено що се касае до последната фраза. „Какво ти «трудно» и какво толкова «опасно»? Та нали тук у нас тъкмо нейният баща коли и беси?“
На този въпрос Шапошникова отговаря по своему. Като припомня някои от идеите на Людмила, тя с право изтъква, че „държавата се е съпротивлявала на тези идеи, не ги е разбирала и не ги е приемала.“ Подир което добавя: „Нейният баща Тодор Живков е остарявал и не е могъл вече да удържа в своите отслабващи ръце предишната власт. Той не е могъл да й бъде опора. А и бил ли е някога той такава опора? Тя се е съмнявала в това все повече и повече“.17
В края на 70-те години Живков държеше все още здраво кормилото или ако щете тоягата на властта. Тътенът от погрома над Пражката пролет през 1968 беше отдавна заглъхнал. Движението на полската „Солидарност“ тепърва щеше да набира сила. Падането на Берлинската стена още не съществуваше дори като далечно предзнаменование. Времето беше Брежневско, сиреч „застойно“. В международен план се усещаше успокоителното влияние на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Хелзинки. Във вътрешен план дисидентите… Впрочем дисиденти изобщо нямаше, а доколкото тук-там се явяваха такива подобия, те бяха все комунисти. Изобщо, както се казва, всичко беше отлично без малко.
Част от дребните неприятности, които разнообразяваха всекидневието на Тодор Живков, бяха свързани с дъщеря му. Слуховете за отношенията между двамата бяха твърде превратни, било поради неосведоменост на „информаторите“, било поради злонамереност. Тук, искам или не, ще се наложи да цитирам становището на споменатия вече биограф.
Според Левчев „безспорният най-силен пример, който изгражда личността на Людмила Живкова… това бе животът и делото на Тодор Живков… В съзнанието на своите деца той беше човекът празник“. Защо ли? Защото в празнични дни се хранел заедно с цялата си фамилия, а и защото „носи и излъчва онази празнична светлина, която има големият човешки дух…“. Тези семейни обеди и вечери, „това бе марксистко-ленинска, класово-партийна и дълбоко хуманистична школа за Людмила Живкова, която тя следваше от първия си до последен миг“.18
Дотук — добре. Но ето, че в мемоарите си, публикувани подир 10 ноември 1989, същият автор ни представя вярната до гроб дъщеря в съвсем различна светлина:
„Беше есента на 1979, когато една вечер Людмила Живкова ме извика в кабинета си на разговор…
— Защо хвалиш толкова много баща ми? Защо го цитираш непрекъснато? (пита Живкова)
— Извинявай! — казах аз, наистина смутен. (Продължава Левчев). — Не разбирам добре смисъла на нашия разговор. Има нещо абсурдно в него. Излиза, че аз защитавам баща ти, а ти ме упрекваш за това. (Людмила обаче продължава да упорства:)
— …Аз ти казвам да не се обвързваш толкова много с баща ми, защото той не е бог. Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него…“19
В рецензията си за мемоара на Левчев, покойният вече Атанас Натев бе писал навремето колко стъписай е бил от горния пасаж, а също и от следващия, където Людмила, научавайки, че Левчев иска да си подава оставката и изпаднала при тази зловеща новина в „състояние, приличащо на нервен припадък“ изкрещява:
— И ти ли ще ме предадеш? Защо ме изоставяте всички? Наистина ли мислиш, че сме загубили битката?
Натев обаче пропуска да уточни в статията си, от какво всъщност е бил стъписай. Дали от нахалството, с което мемоаристът лъже, или от чудовищността на самите псевдофакти20, в които е имал наивността да повярва.
Истината е, че независимо от високия си пост на първи заместник Левчев действително се чувстваше излишен в системата на Комитета, а такова беше усещането и на околните, понеже бе напълно неподходящ за делова работа. Тъй, че не е изключено, заел позата на обиден, да е разиграл сценката с подаване на оставка. В подобен случай обаче Мила едва ли би почнала да крещи от отчаяние, а напротив, би въздъхнала с облекчение. Въпрос на подробности е дали се съгласи да го освободи или сама деликатно го отстрани, но вече й беше дотегнало да държи в екипа си паразити, които, освен че с нищо не й помагаха, ами й губеха времето с личните си дертове.
Отегчителното при дешифриране на левчевите съчинителства, е в необходимостта постоянно да се разплитат нишките от лъжи и неистини, които той непрекъснато оплита, следвайки користните си съображения. Вярно е, например, че Мила го бе укорявала, задето преиграва с възторзите си по адрес на баща й. Но подобни укори му бе отправял и самият Живков. Спомням си как той, в присъствието на неколцина писатели, бе порицал веднъж Левчев задето прекалява с хвалбите си. На което Левчев бе отвърнал с една фраза, станала прословута по него време:
— Вие не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков!
Чудовищна лъжа е обаче фразата „Ще дойде време да работим без него, а може да дойде време да работим и против него“. Както преднамерено е изфабрикувано и твърдението, че примерът на Живков е представлявал за Людмила „марксистко-ленинска, класово-партийна и дълбоко хуманистична школа, която тя следваше от първия си до последен миг“.
Същият човек, който е написал горната глупост, ще разказва по-късно как Мила заменяла израза „комунистическо възпитание“ с „всенародно естетическо възпитание“, а думата „революция“ с думата „еволюция“, как тя и той (!) мечтаели, че „освен пражка пролет е възможна и софийска пролет“, добавяйки: „дързостта ни стигаше опасни предели“.21
Кое е истина — Людмила, следваща „от първия си до последен миг“ марксистко-ленинския и класово- партиен пример на татко си, или Людмила, заговорничеща заедно с другия голям заговорник — Левчев, при това с „дързост, стигаща до опасни предели“ относно това, как — по подобие на пражката пролет — би могла да разцъфне и „софийска пролет“?
Кое е истина ли?
Вместо да си блъскаме главите над левчевите плетеници, по-разумно би било да решим, че всичко в тях е лъжа. Защото дори тук-там да се споменават и истински факти, те почти винаги са користно деформирани с цел да служат на користни каузи.
В разговорите ми с Людмила неизбежно и не веднъж е ставало дума и за становището на нейния баща по едни или други въпроси. Очевидно беше, че е привързана към баща си, обича го, но не следва пътя му и съвсем не го боготвори. Това разбира се съвсем не означаваше, че се готви да работи без него, а още по- малко — против него. Опитваше се дори да оправдае някои негови неправилни действия, припомняйки възпитанието, което бе получила в партията и в трудния си житейски път.
— Баща ми, — казваше, — не е някакъв лицемерен марксистленинец. Тия неща, дето ги приказва, той действително ги вярва. Не можем де искаме хората от неговата генерация да оценяват нещата точно така, както ги оценяваме ние.
И, при друг случай:
— Ами какво да прави човекът. Чуди се и той как да балансира между тия ваши лагери, за да има мир.
— Вярно е — признавах. — И на мен ми го е казвал: „Аз — вика — съм политик, не мога да бъда нито от вашата група, нито от Методиевата“. Само, че не знам защо, в края на краищата симпатиите му винаги отиват към догматиците.
— Не е точно така, — възразяваше Мила. — Нали с негово разрешение си пуснал онази статия срещу Караславов.
Сега пък беше мой ред да отвърна с „не е точно така“, обаче си замълчавах. Не вървеше да настройвам
