инструмент.
Додето председател на Комитета бе Павел Матев, някой нагаждач беше подхвърлил пред Живков, че Матев нищо не вършел, а всички задачи лягали върху гърба на Людмила.
— Че той кога ли е работил? — отвърнал бе Живков.
Това, даже да е било фактически близо до истината, си беше чисто лицемерие. Нали именно партията бе установила такъв ред: министърът да бъде като английската кралица — да царува, без да управлява.
Подир избора на Мила нещата автоматично се преобърнаха: Сега вече министърът, както се и полагаше на ранга му, пое управлението на културата, а шефът на отдела в ЦК заприлича на английската кралица. Може би не е излишно да поясня, че и този път кралските функции да не вършиш нищо бяха поети от Павел Матев, приютен за компенсация в апарата на ЦК.
Помня го този авторитетен институт още от 40-те години, когато се наричаше КНИК и беше наистина авторитетен, защото се оглавяваше от Вълко Червенков. По-късно ръководството бе поето от Сава Гановски, а след него от Рубен Аврамов, но конците продължаваше да дърпа Червенков чрез доверената си персона Елена Гаврилова, заемаща поста на главен секретар. С падането на култа падна и една буква от инициалите на Комитета (сега вече той се именуваше КИК), но което е по-важно, спадна и престижът му, макар, че сред по-късните ръководители имаше и достойни хора, като Иван Башев и Петър Вутов.
Едва с възхода на Людмила се възстанови и престижа на института. Наистина той загуби още една буква от инициалите си (сведени до КК), но за сметка на туй престана да бъде анекс към отдела на ЦК и за късо време се превърна в едно от най-важните министерства. Освен дето внушително нарасна броят на служителите (това се случва във всяка администрация при всяка промяна), — само зам.-председателите станаха осем или девет души — значително нарасна и реалното му влияние върху различни дейности в страната и извън страната. Редица наши посолства, които до този момент се отнасяха с пренебрежение към задачите на културната пропаганда, сега бяха готови на всичко, за да се харесат на Комитета, оглавяван от другарката Живкова. Колкото до раздвижването на културно-просветните инициативи вътре в страната, то бе наистина впечатляващо.
Беше златното време на т.н. културни „мероприятия“ в национален и регионален мащаб — пленуми, конгреси, симпозиуми. Почините бяха благородни, задачите — амбициозни, разходите — внушителни, усилията — изтощителни, а резултатите — нерядко жалки. Впрочем, същото е и днес, но на далеч по- мизерно ниво, тъй като броят на ентусиастите става все по-незначителен, а материалните ресурси са отдавна окрадени. В онези години обаче пари винаги се намираха, а за организаторите, помощниците и производителите на гръмки фрази да не говорим — те бяха даже в излишък. Кой би се отказал да се присламчи към обкръжението на Живкова, за да бъде в услуга, както на нейните мероприятия, така и на своите собствени интереси.
Така, подир всички грижи за „целевите“ доклади и предварително подготвените изказвания, за посрещането на гостите, настаняването и придружаването, за пресконференциите и коктейлите, комюникетата за печата, резултатът накрая нерядко се изчерпваше с купища никому ненужни ксерокопирани документи, между които и заключителната резолюция — набор от празни думи, наредени в определен ред според общоприетия партийно-казионен ритуал.
С течение на времето Живкова все по-често си даваше сметка, че ползата от някои „мероприятия“ е твърде незначителна в сравнение с размера на полаганите усилия. И ако изразходваше сили и време за встъпителни или заключителни речи при тия псевдосъбития, то съвсем не бе за да се самоизтъква, а защото виждаше в тях възможност да популяризира една или друга окултна истина в поредното си протоколно слово.
Изобщо продължаваше сеитбата си — най-вече върху пустош и камънак.
Оповестяването на тия съкровени истини в тогавашната обстановка на марксическа ортодоксалност предполагаше съчетаването им с казионни партийни шаблони или поднасянето им в амбалажа на известна лекодостъпна символика. Дефиницията на понятието „култура“, дискутирана, както бе споменато, на не едно съвещание, бе оформена в последна сметка от Людмила по следния начин:
„Културата е стремеж на високоорганизирания мислещ човешки индивид към развитие и усъвършенстване… Не случайно етимологията на понятието култура е почит към светлината, стремеж към светлината и самото понятие носи и отразява действието на уникалния закон, който движи природата и човека нагоре по стъпалата на еволюцията“.13 Културолозите вероятно биха се стъписали пред подобна формулировка, но тя — при тогавашните обстоятелства — доста точно интерпретира концепцията на Агни Йога за Светлината, като синоним на творческата огнена енергия.
„Хората дотолкова са смесили понятието Светлина с осветлението, та не могат да си представят, че Светлината е енергия“ казва Учителят. И още: „Светлината по право може да се нарече начало, което води към обновление. Мисълта и Светлината са дотолкова свързани, че мисълта може да се нарече светоносна“.
Нестандартните или направо еретични идеи на Живкова проличават особено отчетливо, след като тя става член на правителството, а по-късно и на Политбюро. В известни случаи тези идеи все още могат да минат като „цитати“, както е в словото й в симпозиума за Рьорих или в предговора към монографията за художника.14 Тя обаче не се колебаеше да ги формулира и когато излиза в качеството си на държавник пред високи международни форуми.
Нито помен от въздигнатото в свещени скрижали учение на Ленин за двете култури. Нито следа от неотменимите до скоро изисквания за класовост и партийност. Пренебрегнато е дори тривиалното и ограничено изискване за мирно съвместно съществуване. На преден план излизат общочовешките критерии за „Единство, творчество, красота“, неотменимостта на космическите закони, приоритетът на духа в усъвършенстването на обществото по възходящия път на спиралата.
Взети сами за себе си, подобни абстракции или иносказания, пръснати в изказванията и писанията на Живкова, биха могли да изглеждат като невинни поетизации. Проследени обаче в тяхната взаимна връзка и анализирани по-критично, те ни се разкриват като детайли от един цялостен замисъл, насочен към подриване, а в по-далечен план и сриване на господстващата партийна идеология.
Отдавна вече е време да се посочи ясно и недвусмислено: Людмила Живкова си бе поставила стратегическата задача постепенно да измести на заден план, а подир туй и напълно да подмени всички философски, етични и естетически постулати на марксизма-ленинизма, утвърдени по него време като неотменим диктат върху обществения ни живот. За хората, които са си дали труда да се запознаят по- отблизо с нейното дело, следването на тази първоосновна задача е очевидно. Като казвам „очевидно“ нямам предвид издадените посмъртно „Съчинения“. Под вещото ръководство на Милко Балев те съобразително бяха очистени тъкмо от неправоверните концепции на Живкова, от всичко намирисващо на идеализъм или на окултизъм, а при нужда и досъчинени с цел да се вместят леко и просто в трафарета на комунистическата, партийност.
Тази фалшификация бе демаскирана още през 1996 — и не само от мене — в предаването на Светослава Тадаръкова за Людмила по Канал 1 на телевизията.15 В отговор на което Балев голословно отрече твърденията ми в следващото предаване, както и трябваше да се очаква, фактите, опровергаващи лъжата му обаче остават. А надявам се и веществените доказателства.
Казано е, че никой не е пророк в родината си. Това правило вероятно обяснява и сегашното мълчание за новаторската роля на Живкова. Особено ако прибавим и обстоятелството, че новоизлюпените след 1989 лъжедемократи признават за новатори единствено себе си.
Добре, че Людмила е известна и в чужбина, та има шанс поне там някой да се сети за нейната роля като апостол на Светлината. През 2002 г. Националното движение „Рьорих“ публикува книгата „По законите на красотата“, посветена на 60 годишнината от рождението на Людмила Живкова.16 Там освен речи на Людмила са поместени и два очерка, на Людмила Шапошникова, директор на музея Н. К. Рьорих и вицепрезидент на Международния Център „Рьорих“ в Москва. В единия очерк Шапошникова разглежда делото на Живкова „подвижник и мислител, стремил се да внедри новото в най-консервативната структура — държавата — и загинал на този благороден и светъл път“. „Необходимо е вече да се напомни за Живкова и по нов начин да се освети това, което тя е успяла да направи за своя кратък подвижнически живот“ пише авторката. И уместно съпровожда високата си оценка с пояснението, че
