осигурят няколко работи на художника, за да отбележим юбилея. Съответните френски институти бяха отговорили на молбата ни с ненадейна щедрост и бързина. В Комитета току-що била получена колекция от 90 живописни и графични произведения на Паскин. Така през ноември 1975 в София бе открита първата и за сега единствена у нас изложба на големия майстор.
— Прочетох ти статията, — рече Мила няколко дни по-късно.
Явно, не беше във възторг от прочетеното.
— Искаш да кажеш „бележката“.
— Наистина е само бележка. Мисля, че човекът е заслужил един по-сериозен очерк.
— Заслужил е даже цяла монография. Стига да има кой да я напише.
— Ами ти можеш да я напишеш. Комитетът ще ти осигури всичко необходимо.
— Нищо друго не ми е необходимо, освен време. Всъщност може да вмъкна и тази задача, между два шпионски романа.
— Виждам, че здраво си се засегнал. Писмено ли да ти се извиня, за да приключим с тази тема?
— Ти от шега не разбираш ли?
— Прав си. Не съм шегаджийка. И малко по-късно:
— Горкият Паскин. Няма кой у нас да му напише една монография.
— Не вярвам точно затуй да се е самоубил.
Тя ме погледна недоволно. Наистина не си падаше по шегите. Особено безсолните.
— Наистина, защо ли се е самоубил?
— Ами омръзнал му е животът — и толкова.
— Това не е оправдание.
— Оправдание — пред кого? Пред дядо Господ ли?
— Пред себе си. Нали помниш какво казва Учителят за самоубийците. Искат да се отърват от земните мъки, а си навличат такава ужасна карма, че ще трябва да я изкупват с векове.
И понеже бяхме на едно мнение по въпроса, минахме на друго.
Людмила поддържаше енергията си с ведри надежди и с красиви илюзии, но никога не се откъсваше от реалността. Затуй още през тия месеци, независимо от възвишената идейна риторика в сферата на културологията, тя реализира прагматичните структурни промени в Комитета, съумя да създаде щаб от близки сътрудници, подготви Всенародната програма за естетическо възпитание и осигури приемането й в края на годината от пленума на КК.
Отделен въпрос е доколко едни или други решения бяха сполучливи. По характер и темперамент тя бе враждебна към привичките на родната ни бюрокрация: Да се прехвърлят от заседание в заседание проблемите, без да се свърши накрая каквато и да било. Да се започва с ентусиазъм нещо, за да се изостави още при първите появили се затруднения. Да се видоизменя аргументирано даден проект, докато се преобрази в своята противоположност. Да се имитира дейност е единствената цел да се прикрива бездействието.
Но Людмила не бе чудотворец и понякога бе принудена да примирява високите си изисквания с нивото на реалните възможности. Макар да обичаше да повтаря, че „да искаш, значи да можеш“ практическите резултати не веднъж я убеждаваха, че искането само по себе си още нищо не решава.
Никога не любопитствах за проблемите й на ръководител. Запознат бях единствено с онова, което тя споделяше и от което — откровено казано — рядко се интересувах. Така беше и когато от въпроса за същността на културата екипът мина към проблема за ръководството на културните процеси.
Въпреки, че преди да стане титуляр, Живкова бе работила повече от три години като зам.-председател на Комитета, тя нямаше ясно становище за методите на ръководство. Единственото, което знаеше бе, че в момента те не са задоволителни. Желанието за решителна промяна от една страна и слабата лична подготовка от друга я караха да търси помощта на хора, минаващи за специалисти в тази област. Аз пък нито имах опит, нито изпитвах някакъв афинитет към дебрите на управленческата проблематика, тъй че само слушах нейните разсъждения по въпроса. Пасивността ми при подобни разговори или по-точно монолози се приемаше от Мила като знак на необяснима апатия към готвеното преустройство. При една такава беседа, веднъж забеляза:
— Ако не си съгласен, кажи го. Няма да се обидя.
Какво да кажа, когато главата ми се беше надула от нейните наукообразни формулировки с всевъзможни кибернетични, програмно-целеви или мултипликационни подходи и с кардиналното организиране, субординиране и прогнозиране на процесите…
— Не знам, — рекох, — Така затъпявам от този кибернетично-канцеларски, милчогермановски жаргон, че дори вече забравям за какво става дума…
— Какво ти е виновен Милчо Германов?12
— Нищо, освен дето усещам, че ми се изплъзва смисълът. Та се сещам за един друг подобен случай…
Слушаше ме с явно неодобрение. И макар да не попита за какъв случай става дума, продължих:
— Преди години Петър Пондев, минаващ за страстен последовател на Плеханов и на Тодор Павлов, бе се прочул с изобилната си и крайно засукана употреба на марксистки термини. Но когато запитали самия Павлов какво мисли за стила на верния си ученик, той отговорил, че подобна марксистка фразеология може да се чуе само в Московската лудница.
— Това по адрес на Милчо ли го казваш или по адрес на мене?
— Е, чакай де. Не сме седнали да се обиждаме. Знаеш, че нямам нищо против Милчо. Въпросът е, дали в това увлечение по подходите на управление не сме почнали да забравяме какво и кого всъщност управляваме.
Тя чакаше да чуе какво още ще кажа, но в израза на лицето й не долавях съчувствие.
— Мисълта ми е, че чиновниците от всички времена са се опитвали да управляват културата и нейните създатели. Тия пионери на управленчеството са отдавна почти забравени. Дълбока диря са оставили единствено жалките управлявани, включително най-вироглавите и неуправляемите, — разни своенравни, впиянчени, а понякога и съвсем изперкали типове.
Ами тогава да поверим ръководството на Комитета на лудия Генко и на впиянчения Гецов, пък ние да си търсим друга работа, — забеляза Живкова.
Знаеше, че не това имам предвид. Казах й го. Подир туй тя пък ми каза друго, та трябваше да й отговоря. След което отново ми натри носа с припомнянето, че целта на Комитета не е да учи писателите как да пишат и певците — как да пеят…
— … Нужни са — продължаваше Мила — все пак и някакви презрени чиновници, за да се занимават с дертовете на театрите и читалищата, с издателствата и с естетическото възпитание на децата, а понеже говорим за естетическо възпитание, просто ми е неловко да ги приказвам тия работи пред един дългогодишен професор по естетика…
— Няма нищо неловко, — успокоих я. — Аз също съм я докарал до там, да разсъждавам по съвсем елементарни неща, например, кой всъщност ги е създавал художествените принципи: дали теоретиците като Кант, Хегел и Винкелман или разни далеч по-боси в теорията практици, като франсоа Вийон, Моцарт или Ван Гог.
Не помня как приключи разговорът, пък и не е важно. Този род пререкания между нас възникваха рядко. Те бяха пример за привичката на Людмила да мисли самостоятелно, а също и за умението й да търпи чуждото мнение, дори когато не е съгласна с него.
СТАРОТО И НОВОТО
„Като мерят бъдещето с днешен аршин, хората режат крилете на новото“.
Според скептиците преустройството на управленческите механизми в Комитета не бе нищо повече от показно мероприятие, по простата причина, че на практика КК нищо не управляваше. Важните решения от край време се вземаха в Отдела за култура към ЦК, а КК бе длъжен да изпълнява. Принципът беше колкото прост, толкова и непоклатим. Властта се упражняваше от Партията, държавата бе просто неин
