— А ти къде беше? — заинтересува се Живкова. — Сред публиката ли?
— Не съвсем. Според зловещата комисия Шмиргела бил виновен между другото и за туй, че сред графиките от западни автори бил допуснал фалшификати, които аз поради некомпетентност, съм бил донесъл от Париж. Не ме обвиняваха в нищо хората. Само споменаваха като факт почти без значение, че съм невежа в професията си.
— Ревизията документирана ли е?
— Естествено. Доколкото знам всички материали са запазени.
— А какво беше заключението?
— Ами, както се бе изразил баща ти: „Много шум за нищо“.
— И баща ми ли успяха да го набъркат?
— Иска ли питане. Всичко беше на ниво.
Дали защото разбра, че и Живков е замесен в случая или по друга причина, Людмила изостави темата и мина на друго.
Не, не беше я изоставила. Разбрах го още следващия понеделник:
— Завчера ми донесоха целия архив по онази ревизия. Преглеждах го вчера целия ден. Истински кошмар. И все пак плановете им се провалили. Нали Шмиргела не пострада?
Погледнах я замислено. Подвоумих се пак да говоря ли или да замълча. И отново същата тази беля: език мой — враг мой.
— Вярваш ли, че цялата тази нечиста история се е свеждала до някакво мизерно разчистване на сметки между художници?
— Ти ще ми кажеш.
— Абе най-добре би било да ти го каже баща ти, но нека не го безпокоим човека.
— Виждаш, че в момента баща ми го няма. Какво има да се притесняваш?
— Ще ти кажа само едно нещо, но нека между нас да си остане.
— Щом настояваш…
— Още след като почна ревизията, поисках среща с другаря Живков. Прие ме на другия ден, обаче не пожела дори да ме изслуша. „Разбрах, — вика, — за какво ме търсиш. И вече наредих да се спре тази ревизия. Кажи, друго има ли?“ Обясних, че не желая да се спира ревизията, а обратното — да се доведе до край, но не от някаква група озлобени заговорници, а от обективни съдници. А той знаеш ли какво ми каза?
Тя мълчеше в очакване на продължението.
— „Ти си наивен човек, бе — вика. — Не разбираш ли, че щом са почнали ревизия срещу вас, непременно ще ви изкарат виновни. Никакъв грях да нямате, пак ще ви изкарат виновни. Че тя нали точно за това се прави тази ревизия бе, за да ви изкарат виновни. Тъй, че гледай си писането и не мисли повече за ревизията. Прекратил съм я!“
Млъкнах и запалих цигара, в очакване на следващия въпрос. Той не закъсня:
— А защо все пак продължи?
— Някой казва ли ти? Спря само за три дни, колкото Шмиргела да си поеме дъх, след което почна наново. И пак — начети, фалшификации, лъжесвидетелства — още цяла година.
— Добре де, защо?
— Това не беше някакво сритване между художници. Зад художниците деляха мегдан фигури от висшия ешелон.
— Говори с имена.
— От една страна Иван Башев, от друга — нашият сегашен добър приятел Венелин Коцев.
— Откъде го разбра?
— Лично от Башев. Знаеш, че тогава бе министър на външните работи, а Коцев завеждаше идеологията в ЦК. Отидох при Башев да му се оплача, че са формирали такава пристрастна комисия, но той не реагира. Чак когато си тръгнахме — знаеш, че Иван, за разлика от велможите с мерцедеси се движеше пеша…
— Е аз не мога да се прибирам в Бояна пеша, — забеляза Людмила.
Никак не обичаше да напомнят за знатното й положение.
— Та когато тръгнахме по „Руски“, Башев ми вика: „Не разбираш ли, вика, че те искат да ударят не Шмиргела, ами мене за покупките и разходите, които съм правил. Този Венелин Коцев, дето ти ме караш да му се обадя, е в дъното на цялата работа. Приискало му се е министър на външните работи да става.“
Очаквах, че ще бъде потресена от подлостите, които й разкривах, но тя ме слушаше равнодушно. Потресен донейде се оказах аз самият, когато я чух да казва:
— Наивно е да се надяваме, че в борбата за власт може да има морал, както е наивно да смятаме, че може да се води война, без да се вършат убийства. Нали властта е форма на насилие. Тогава за какъв морал ще говорим.
— Най-добре е изобщо да не говорим, — съгласих се. — И аз не знам за какъв дявол се разбъбрих. Всичко си е било съвсем нормално. Също както сега. Народът го е казал: на война — като на война.
Мислех да добавя още нещо, но тя ме върна към темата на разговора ни:
— Това, което сте започнали навремето с Башев и Шмиргела, трябва да продължи.
— Без мене.
— Не бързай да отказваш, преди още да съм те поканила, — рече тя сухо. — Нека най-първо обсъдим нещата по принцип.
Обсъдихме ги. Разбрах, че по нейно настояване още през април е било взето решение от Секретариата на ЦК за създаване на служба „Културна наследство“, с цел издирване и закупуване ценни произведения на изкуството, които да обогатят националните ни фондове.
— Значи пари има, — забелязах. — Въпросът е само да се изхарчат. Предполагам, че в Комитета ти ще се намерят достатъчно доброволци, готови да се нагърбят със задачата.
— Службата ще е в системата на Министерство на външните работи.
— Все едно. Щом е въпросът за харчене, кандидати навсякъде ще се намерят.
Тя не отвърна, давайки ми възможност да разбера сам, че не е зле да престана с безсолните си шеги. Използвах паузата, за да й донеса чаша от традиционния чай. Сетне накъсо и без да си придавам излишна важност, се постарах да я въведа в своебразния свят на търговията с картини. Отпърво слушаше търпеливо, но после май реши, че излишно усложнявам нещата:
— Не може ли направо да се обърнем към някой експерт в Париж и да му кажем, че търсим картини примерно от Паскин, пък той да си прави издирванията по галерии и търгове.
— Това е най-лесното, — съгласих се. — И най-неразумното, прощавай за израза. Защото въпросния експерт — този тип хора се наричат куртиета — след като открие някъде платно на Паскин, няма да те заведе на съответния адрес, за да си го купиш сама, а ще предложи да го купиш от него, увеличавайки цената с няколко десетки процента.
— Разбрах.
Това можеше да се изтълкува като „млъкни“, но аз продължих:
— Като влезеш в частна галерия и забележиш картина, която ти харесва, няма да се спуснеш към нея и с умиление да възкликнеш „какъв чудесен пейзаж!“, ами ще я подминеш небрежно, за да се насочиш към платна, които абсолютно не те интересуват. И додето разпитваш за цената на разните експонати, ще се осведомиш между другото и за цената на споменатия пейзаж, та да ти стане ясно, дали е по джоба ти…
— Разбрах.
— Чакай, има още. Щом си решила да купуваш, идва ред на пазарлъка.
— Ами ако кажат: Няма пазарлък?
— И това е възможно, но обикновено не го казват. Защото не става дума за стоки с фиксирани цени. И защото първоначалната цена в много случаи нарочно е по-висока, та при покупката да те зарадват, че ти правят отстъпка.
— Друго има ли, за да влезем в бранша?
— Има, разбира се. Но ти вече се отегчи.
— Няма значение. Нали сме решили да вършим работа. И като отпи за кураж от чая си:
— В кой магазин предлагаш да се отбием?
— Там е лошото, че са доста на брой. Само в Париж са поне триста.
