— Трябва ли да ги обиколим всичките, за да открием една платно от Паскин?
— Не, естествено. Но трябва да имаш представа къде са и какви са — категория, цени, специалност… Дали предлагат стари майстори или съвременна живопис, дали наивисти или абстракционисти, като не забравяме, че макар голяма част от галериите да са скупчени в съзвездия, съществуват и не малко други, пръснати из целия град, особено антикварите, където картините се продават между другото, но пък цените обикновено са по-ниски. И после, не забравяй, че в момента говорим само за Париж. А каква е гаранцията, че додето кръстосваме Париж, заветната картинка от Паскин не се спотайва в някоя от галериите на Мюнхен или Кьолн, на Базел или Женева. Освен туй не бива да пренебрегваме и възможностите, които предлагат търговете, в случай, че разполагаме с материалната възможност да участваме в тях…
Слушаше ме — дали внимателно или от немай къде — но по едно време отново ме прекъсна:
— Ти сега да ме ограмотяван! ли си решил или да ме обезкуражаваш? Ако е второто, трябва да ти кажа, че въпросът е вече решен. И напразно си губиш времето.
Отново се върнахме на изходната позиция, от която се бях старал да я отдалеча. Добре поне, че отегчението я бе направило по-отстъпчива. Призна, че разбира резервите ми подир преживените някога ядове, пък и въпросът не бил чак толкова спешен, та да го решаваме в момента. Засега очаквала от мене да проуча цените на световната борса, за да набележим авторите, към които бихме могли да се насочим според възможностите си.
Отстъпчивостта й едва ли се дължеше само на констатацията, че нещата с откупките съвсем не са така прости, както си е въобразявала. Чакаше я предостатъчно работа по някои други нейни проекти. А и подозирах, че нейни сътрудници също си предлагат услугите, след като става въпрос за задгранични командировки и харчене на пари.
Мина време, през което, както дочувах, вече се предприемаха нещастни дилетантски действия по линията на „Културно наследство“. Людмила, недоволна от моето безразличие, на два-три пъти бегло спомена, че работите не вървят, но повече не отвори дума за участието ми. Едва през април 1977, когато предстоеше да пътувам по някакъв повод до Женева, предложи да се отбия в Рим, за да приключа някаква сделка, уговорена от името на Комитета. Двама близки на Живкова (спестявам имената) бяха уговорили с Риналдо, сина на вече покойния скулптор Асен Пейков, да закупят една женска фигура, изваяна от баща му. На пръв поглед — нищо лошо. Пейков, работил до смъртта си в Италия, бе талантлив скулптор, а нашите музеи не притежаваха нищо от него. Само, че сделката бе сключена на честна дума: Нито парите бяха изплатени, нито скулптурата беше потърсена от посолството ни, в резултат на което синът вече месеци наредзвънеше по телефона от Рим с молба да му бъде изплатена обещаната сума.
Моята роля бе проста: Да видя на място какво представлява статуята и да уредя заплащането, като за целта с мене щеше да пътува човек от МвНР.
— Дано работата да е добра, — казах, когато Людмила ми възлагаше задачата. — Цената е доста солена.
— Ами солена ще е, след като специалистите се дърпат и оставят случайни хора да вършат работата, — отвърна тя.
И за да ме зарадва съвсем, добави:
— Човекът, който ще извърши плащането, ще пътува с тебе. И понеже ще разполага с голяма сума, виж дали ще намериш из галериите нещо хубаво и отговарящо на скромните ни възможности. Ти няма да се занимаваш нито с фактури, нито с долари, нито с отчетност.
Така ме улови на въдицата: Без излишни приказки и отведнъж.
Проклетата страст на колекционера. Тихата лудост. Писал съм вече за нея. Ама, че това, което купуваш, не е за тебе, че няма да влезе в твоята колекция, а ще постъпи в депото на музея, — какво значение. Да не би запаления ловец, който с часове преследва дивеча, да върши това, за да се нахрани?
Понеже стана дума за Живков, който беше страстен ловец, спомням си, че веднъж, когато група писатели бяхме с него във Воден, ме запита:
— Ти защо нямаш пушка?
— Не съм ловджия, другарю Живков.
— По принцип или просто те мързи?
— Не бих си позволил да убивам.
— Ами ако си на фронта?
— При самозащита може и да стрелям по човек. Но по сърна — никога.
— Ама месце обичаш да си хапваш…
— Не съм твърде и по месцето. Макар да не съм вегетарианец.
— Ммм — дааа, — проточи по обичая си Първия.
И съвсем необичайно добави, сякаш се извиняваше:
— Какво да правя… това е единствената ми страст… Може ли да си жив човек и да нямаш поне една страст…
Невероятна страст. Особено, ако вземем под внимание, че сам той не ядеше дивечово месо.
Пряката ми задача в Рим бе изпълнена без затруднения. Служителят, който ме придружаваше, се оказа познат. Човекът бе по професия дипломат, а не счетоводител, но изпълни перфектно финансовата си мисия, за което бе възнаграден с един необичаен спектакъл: В течение на почти цяла нощ, сред призрачната обстановка на ателието с бронзови и гипсови изваяния, загърнати с чаршафи или напълно голи, течеше един безкраен, изпълнен с обрати пазарлък между мене и сина на покойния маестро. Той се опитваше да ме срази с информацията за солидните цени, получавани от Асен приживе, като вадеше за доказателство разни изрезки от вестници, докато аз се стремях да го разчувствам с факта колко добри приятели сме били през 30-те години с баща му и колко са ограничени финансовите възможности на страната ни днес. Не беше лесно да сразя опонента си, като се има предвид, че беше наполовина италианец, а италианците изпитват неописуемо влечение към пазарлъците. И все пак резултатът се оказа безусловно в моя полза:
Обещаната сума бе намалена наполовина, като срещу нея получихме освен въпросната статуя още шест други скулптури.
Два дни по-късно се озовахме в Женева.
— Виж дали ще намериш из галериите нещо хубаво и евтино, — бе заръчала Мила.
Известно е обаче, че не зависимо от това, дали си тръгнал да купуваш картини или обувки, евтиното обикновено е калпаво, а хубавото — скъпо. Но знае ли човек. В сезона на намаленията не рядко се предлагат луксозни стоки на ниски цени, само защото са вече демодирани. В пазара на изкуството положението е по-различно, ала и там често ръста на цените се диктува от модата. Освен туй краят на 70-те години бе все още период на стагнация.
При едно пътуване предната година в Париж и Мюнхен бях проучил как се движат цените в момента, а междувременно бях прегледал и годишниците за търговете в последно време. Оставаше да разчитам на пешеходната си издръжливост — понеже из галериите не може да се обикаля с кола, — а също и на късмета. Той проработи още при тази пробна експедиция за което вече съм разказвал, та ще спестя тук подробностите.26
Живкова, придружена от Светлин, оцени високо придобивките, макар да бе донейде разочарована, че сред тях не фигурираше нищо от Паскин.
— Какво да се прави, — промърморих за оправдание. — Колекционерството е като рибарлъка: хвърлиш серкмето, па я хванеш риба, я не хванеш.
— Не бива да сме прекалено алчни, — съгласи се Людмила, — особено при нашите скромни възможности. Важното е работата да продължи.
Отпърво амбицията й беше да се сдобием с една-две картини на „нашия“ Паскин. С течение на времето само живописните работи на Паскин станаха шест, без да се броят рисунките и многобройните графики. После задачата се поразшири — Защо да не създадем една хубава малка сбирка от майстори на Парижката школа. Сетне естествено възникна въпросът: Защо пък — само на Парижката школа. Така неусетно се стигна до проекта за самостоятелна Национална галерия за чуждестранно изкуство.
В началото на 1977 подобен проект би могъл да се разглежда само като продукт на развинтено въображение. В края на следващата година той вече бе получил благословията на височайшите инстанции. През декември 1978 придобивките от неколкократното хвърляне на серкмето бяха показани на голяма изложба в залите на резиденцията в Бояна. Изложбата не бе достъпна за широката публика — нейни
