— Ами нали и аз съм част от системата. Ако искаш да се учиш от моите прегрешения, първото условие е да не ги повтаряш.
Всички тия подробности, към които се отнасяха бележките ми — ораторските похвати, подходящия тон, поддържането на жива връзка с аудиторията — се свеждаха на пръв поглед до формални дреболии. С овладяването на подобни дреболии демагозите по цял свят печелят влияние върху тълпите. И тягостно беше да наблюдаваш, как усилията на една млада жена, изправила се, за да изрази истината, завършват с някакъв жалък полууспех, поради чисто технологически слабости в онази сложна материя, определяна в наши дни като умение да информираш или да убеждаваш или, както казват циниците, — да манипулираш и която през ерата на интернет е прераснала в средство да управляваш света.
Упорито следваща някои от привичките си, Людмила проявяваше упорство и в преодоляване на слабостите си, когато ги осъзнаеше. Само, че все по-рядко се намираше някой, който да й ги посочва. Вече почти не се случваше подир обсъждането на някоя „програма“ или заключителната реч на някой форум да запита „как беше?“. Не съм от хората, които следват принципа да отговарят само когато ги питат. Но толкова исках тя да успее в своите начинания, та се въздържах да я ограничавам с бележките си. Нищо чудно, ако атмосферата на оформящия се около нея култ почваше да влияе и на мене. Помня обаче, че веднъж при някакво дребно пререкание помежду ни, не се сдържах:
— Не забелязваш ли, че с тебе хората вече почти не спорят. Или смяташ, че това е, понеже ти винаги си права.
— Никому не съм пречила да ми възразява.
— Не се и налага. Нагаждачите сами усещат как трябва да се държат. Правилото „начальство лучше знает“ не датира от вчера.
— Може и да си прав, — отвърна тя равнодушно. Което всъщност означаваше: „Нека не спорим за глупости“.
Нищо чудно, ако забележките ми в момента наистина са й се стрували глупости. Тя водеше съдбоносна битка и нямаше никакво намерение да я подлага на дребнаво разискване единствено на основание на това, че този казвал, онзи рекъл. В резултат на натрупания опит все повече презираше безцелните разсъждения и безплодните колебания. Разсъжденията трябваше да прерастват в решения, а решенията — в действия. Понякога наистина изглеждаше прекалено припряна. Но как да не изглежда припряна в една страна, където зад лозунга „Да се учим, да работим!“ и „Напред, другари, смело!“ кротува непомръкналата нашенска мъдрост, че „работата не е заек, та да избяга“.
Заобиколена от сътрудници, които само даваха вид, че сътрудничат, а реално не вършеха нищо полезно; подкрепяна от малцината верни съмишленици, които в системата на партийния диктат бяха хора под подозрение; изправена пред баражите на инертността и недоверието; тя продължаваше да следва мисията си — опасна, но единствено възможна, подобна на Хималайската пътека, за която говори Учителят — тясната и стръмна пътека между стената на отвесните скали и зиналата паст на бездната.
ПО СТРЪМНИНАТА
„Стъпалата на приближаване към учението не си приличат. Толкова привлекателни неща има на първите стъпала и толкова отговорности — на следващите… Приятелите редеят, препятствията се трупат като непристъпни планини, а постигнатото е сякаш незабележимо.“
Едно от обвиненията, които бюрократичната върхушка отправяше неофициално към Людмила, беше, че дръзвала да навлиза даже в сектори, неподвластни на нейния Комитет. Твърдяха, че страдала от мегаломания и се стремяла да придаде първостепенно значение на такава периферна област, каквато е културата. Месела се в работата на просветното министерство с проектите си за нов тип училища. Позволявала си да поставя задачи на дипломатическите ни представителства, противно на максимата, че в дипломацията най-мъдро е да не вършиш нищо. А вече се опитвала да издава нареждания дори областта на строителството.
В тия обвинения имаше и нещо вярно, а причините бяха главно две: Първо, Живкова не споделяше мнението, че в структурата на обществото културата следва да бъде само една подробност. И второ, не бе съгласна с практиката на някои нашенски ръководители да заменят скъпо струващата реализация на определени проекти с дългосрочни обещания за изпълнението им, обещания, които не струваха нищо и следователно представляваха чиста печалба за хазната. Вярно е, че в съгласие с тия предубеждения Мила се захващаше и с неща, които не й бяха работа. Но ако не бе се захванала с подобни неща, те вероятно никога нямаше да бъдат реализирани. Пример в това отношение бе изграждането на НДК — Националният дворец на културата.
В началото на 1978 подир многократни неофициални предложения и умувания по въпроса, Политбюро най-сетне взема решение за построяване на колосален комплекс, който да приюти огромна част от публичните изяви на културата ни. Изпълнена е без протакане и проектантската работа от архитектите Ал. Баров и К. Костов. Остава само проектът да се реализира.
На свиканото за целта съвещание Людмила уточнява и крайния срок за реализацията: 30 март 1981. Понеже не съм присъствал на събитието, ще цитирам като очевидец Димитър Мурджев:
„Избухна бомба от неодобрение и викове за некомпетентност.
— Ще осигурим всичко, — почти крещеше тя. — Пари, хора, техника и всичко останало!
— Такъв строеж по световните стандарти се осъществява най-малко за осем-девет години! — обажда се някой.
Живкова обаче остана непреклонна:
— Който не е съгласен с тригодишния срок, моля въобще да не взема думата!
Настъпи трудна, потискаща пауза. Обяви се денят и часът на следващото съвещание и всички си тръгнаха, почти обидени от повелителната твърдост на дъщерята.“
По-късно в колата нейният зам.-председател архитект М. Брайков на свой ред се опитва с факти и документи да я убеди, че изпълнението в подобен срок е невъзможно.
„Думите му — добавя Мурджев — все едно нито бяха произнесени, нито бяха чути.“29
Мурджев, естествено, не е специалист по гигантските строежи. Аз — още по-малко. НДК обаче е налице, отворил врати точно в обявения предварително ден. Понякога даже се чудя, как все пак е оцелял в разцвета на демокрацията, след като паметта на неговата вдъхновителка бе охулена по всички възможни начини. Как не се е намерило някое двуного да вклини в основите няколко дози тротил. Предполагам, че затруднението е дошло от размера на сградата. Няколко дози едва ли ще стигнат. А може би е повлияло и съображението, че ако комунистите не бяха построили НДК, самозваните нови демократи сега вероятно щяха да правят конгресите си на чист въздух сред Боянските ливади, понеже през всичките години на управлението си не построиха дори една обществена тоалетна.
Обясними са и свидетелствата или лъжесвидетелствата на отделни участници в строежа, изказващи се в наши дни из вестниците. Да оставим настрана преките или косвените самохвалства, — те са си в реда на нещата. Трудно обяснима е обаче амнезията, проявявана спрямо някои не съвсем дребни подробности. Бившият кмет на София Междуречки, известен по онова време като противник на строежа, днес се оказва, че бил един от активните му ръководители. За сметка на това името на Людмила дори не е споменато.30 Резерви — най-меко казано — будят и спомените на тогавашния шеф на „Софстрой“. Той пък споменава за Мила, но по твърде коварен начин: „Инициативата за Построяването на НДК излезе от името на Людмила Живкова, но според мен идеята беше на шефа на Градския комитет…“31
Познати работи. Нали живите имат поне това предимство пред мъртвите, че все още са живи. Или, както отдавна е казано: едни хора правят историята, други я пишат.
Скептиците вероятно ще кажат, че Дворецът на културата щеше да се издигне и без помощта на Людмила. Дълбока заблуда. Ако Мила не беше изразходвала сили и време да подканва, да настоява, да воюва за необходимите кадри и строителни материали до последния миг, НДК щеше да си остане само красива мечта или грозна, започната и изоставена постройка, каквито в родината ни дал Господ. Така,
