В предиобедната почивка на третия или четвъртия ден тя се появи откъм единия край на фоайето и ми направи знак да се приближа.
— Защо постоянно изчезваш от залата? — запита между другото.
— Това е моето малко предимство, че не съм член на Политбюро, — отвърнах. — Чудя се как имаш сили да слушаш целия този брътвеж.
— Не го слушам.
— Моля?
— Нали ти казвам: Не го слушам. Поставям си на лицето необходимото изражение. И изключвам.
И подир малко:
— А ти какво мислиш да правиш?
— Ами да излезем, да се поразтъпчем. Виж какъв хубав ден е, — рекох да се пошегувам.
— Къде ще идем? — запита Мила.
И додето съобразя, дали тя също се шегува или не, добави:
— Виж къде е Светлин. Аз ще потърся шофьора. Двайсетина минути по-късно ние тримата вече седяхме в един ъгъл на Червения салон в хотел „България“. Май, че бяхме единствените клиенти. Салонът беше за по-първи хора, а по-първите хора бяха се изтеглили към определените от конгреса сборища.
Запомнил съм този обед с меката пролетна светлина над булеварда и с отморяващата тишина в здрачния интериор, сред цялата суетня и шумотевица на онези дни. Мила също изглеждаше спокойна, въпреки преживяното в Мексико, за което вече бях дочул. Нито тя спомена, нито ние запитахме нещо по случая.
— И тогава ли „изключи“?
Това беше единствения въпрос, който ме интересуваше и който за нищо на света не бих й задал.
Разговорът естествено се насочи към темите около телно написаните речи на ораторите. По-любопитни бяха интригите, свързани с предложенията за нови партийни велможи. По същество това бяха не предложения, а решения, които предстоящото делегатско съвещание бе длъжно единодушно да одобри.
Лично аз не се интересувах особено от боричканията при съставянето на списъците. Не вярвах въпросът да вълнува особено и Светлин. Подробностите бяха известни единствено на нея и вълнуваха главно нея, докато ние двамата се задоволявахме с ролята на слушатели. Би могло да се очаква, че същата роля се пада и на двамата келнери, които ни обслужваха, но подобно твърдение едва ли ще е справедливо. Никой от тях не стърчеше нахално, за да слухти край масата ни. Салонът положително бе екипирай с необходимите подслушвателни съоръжения, за да се прибягва до толкова примитивно слухарство. Достатъчно беше да ни обслужват вежливо и да си отварят очите, за да прибавят към звукозаписа и визуалните си впечатления.
На Мила тия неща отдавна бяха известни, но и отдавна вече не я вълнуваха. В отношението си към органите, тя освен, че беше възприела недоверието ми, но ме бе и задминала.
Веднъж, когато я подсещах да бъде по-внимателна в приказките, тя ме смая с отговора си:
— Какво значение? Искат ли да те натопят, те ще излъжат, че си казал това, дето не смееш да го кажеш, и пак ще те натопят.
— Така е, — съгласих се, — но тая сентенция важи за такива като мене. На тебе не биха посмели да приложат подобен номер.
— Кой знае…
Сега, при разговора в Червения салон, отново забелязах височайшето й пренебрежение спрямо вероятните подслушвачи:
— …Уж различни съображения, а оценките им — еднакви… Уж все добронамерени, а все против мене… Само, че аз им се опънах. Този път здраво им се опънах… — разказваше тя.
От целия разказ най-силно впечатление ми направи тъкмо този израз: „Здраво им се опънах“. Не подхождаше на нейния обичаен речник, но подсказваше, че си е възвърнала предишната решителност.
— …Казах им го в очите: Усещам, рекох им, че в комисията предварително е създадена нагласа срещу моите хора… Като че в нашата страна не съществува култура и няма културни проблеми. Не намирам за правилна подобна позиция…
Не споменаваше имена. И не беше необходимо — те се подразбираха. И бяха мнозинство. Без да говоря за дваматрима като Младенов и Луканов, които само се правеха на нейни приятели.
— Отрекоха обвиненията ми, обаче потвърдиха позициите си — продължаваше Людмила.
— Знаем ги позициите им, — промърморих. — Художниците да си рисуват картините, композиторите да си пишат песните, а културното строителство да предоставят на партията.
— Не беше точно така. Обвиниха ви, че много напирате да сте в ЦК или в парламента, но след като ви изберат, нито ходите редовно на заседания, нито участвате в разискванията. И трябва да ти кажа, че в това отношение бяха прави хората.
— Никого не съм молил да ме предлага за депутат.
— Това не е отговор.
— Само за неизвинени отсъствия ли ни порицаваха, — обади се Светлин. — Не казаха ли нещо и за врага с партиен билет?
— Е, не е ставало дума чак да ви арестуват, — успокои ни Мила.
Шегувахме се. Навън бе пролет, денят бе хубав, салонът в ресторанта бе уютен и тих, — защо да не погледнеш на живота малко по-весело. И кой би могъл да си помисли, че един ден шегичките ще се превърнат в горчива истина за част от шегаджиите. Понеже, както е казал Проповедникът, „има време за всичко. Време да садиш и време да скубеш насаденото, време да се смееш и време да тъгуваш… време да обичаш и време да мразиш“.
За момента вятърът все още духаше в благоприятна посока. Людмила бе съумяла да се пребори с противниците си в Политбюро, макар и не напълно. Излишно беше да я питам за подробностите. Много по- късно Костадин Чакъров споменава нещо по въпроса:
„В своите планове за бъдещето тя залагаше на Александър Лилов, Светлин Русев и Богомил Райнов. По време на Дванадесетия конгрес на партията имах възможност да чуя острия, преминаващ в кавга разговор между двамата (Живков и дъщеря му). Тя настояваше Светлин Русев да бъде избран за член на Политбюро, сърдеше се и викаше. Баща й обаче отвърна:
— Тези работи не стават така, както ти си мислиш! Много бързаш.“40
Истина е, че бързаше. Това си й бе в характера — да бърза. Само няколко дни подир конгреса тя отново бе погълната от обичайните си задачи, обикаляше из различни краища на страната, отиде за малко до Берлин, а на 12 юни трябваше да замине и за Виена. Научих го от самата нея, когато ми се обади седмица по-рано и пожела да се видим.
— Разбрах, че и ти ще пътуваш, та исках преди това да си поприказваме, — обясни, когато се отби привечер в къщи.
Според плана, по който работехме, наистина предстоеше да обиколим някои галерии в Париж и Женева, преди да са спуснали кепенците за лятната ваканция. Дата на заминаването обаче не беше определена и не ми беше ясно как Мила е узнала за намерението ни.
— Пак чай ли? — попитах за всеки случай, след като се настани в ожуленото кресло.
— Може и някоя бисквита, днес не ми е „гладен ден“.
В кухнята винаги се намираха бисквити, от онези, „кучешките“, понеже никой не се лакомеше за тях. Изпълних поръчката, седнах на обичайното си място зад бюрото и зачаках да чуя темата на предстоящия разговор. Оказа се, че темата е наистина пътуването. Интересуваше се кои градове смятаме да обиколим; разчитаме ли да закупим нещо по-ценно, при скромната сума, с която разполагаме; колко ще трае обиколката.
Въпросите бяха съвсем обикновени. Необикновеното беше, че се бе сетила да ги задава, след като твърде дълго време не беше го правила. Според височайшето разпореждане дейността на отдел „Културно наследство“ се наблюдаваше от тримата министри — на културата, на външните работи и на вътрешните работи. Последните двама бяха прехвърлили изцяло задачите по контрола върху Живкова, а тя проявяваше интерес главно към постъпващите нови придобивки, тъй като за финансово-счетоводния надзор си имаше
