разнообазните начинания, обединени в колосалния замислен и осъществяван от нея проект — юбилеят за 1300-годишнината на България.
Донейде като баща си, тя бе човек на делото, ненавиждащ празните приказки, но много повече от него оценяваше нещата в перспектива. Въпросът е дали това бе реално предусещане на процесите или измамното очертание на миража. Не си спомням някога да съм я запитал:
— Как го виждаш избавлението на човечеството от батака, в който е затънало?
Вероятно защото в отговор тя също би ме запитала:
— А ти?
След като възгледите на двама ни за състоянието на света съвпадаха, естествено беше да съвпадат и предзнаменованията ни за бъдещето му.
Значението на Агни Йога не се свежда до това, да служи като наръчник за самообразование. Агни Йога представлява съдбовно предупреждение за възможната участ на човечеството. Намираме се в края на тъй нареченото Черно време или Кали-Юга и пред хипотетичното начало на Светлата ера или Сатиа-Юга. Дали този период, ще прерасне в преход към Избавлението или ще се разрази в планетарна катастрофа, — това зависи до голяма степен от самото човечество. Людмила с присъщата си виталност беше оптимист. Аз, въпреки обичайния си скептицизъм, също се стремях да гледам оптимистично на бъдещето, понеже какъв смисъл има да се живее, ако не съществува бъдеще. Фаталната заплаха, надвиснала над планетата произтичаше от принципа на насилието, увековечено като радикално средство за решаване на всички междуличностни и междудържавни проблеми. И докато при някои напреднали в културното си развитие страни бе налице стремеж за ограничаване господството на този принцип, то при други не личеше и помен от подобни усилия. Печален пример в това отношение бе за Мила Съветския съюз, много преди Горбачов и други двуличници от неговата кройка да се произнесат по въпроса.
Людмила отпърво смяташе, че до това състояние на нещата се е стигнало поради лицемерната практика да се изгражда някакъв си уж социализъм в пълно противоречие с действителните социалистически принципи. Макар историк по образование, тя твърде слабо познаваше новата история. Повярвала бе, че Ленин, особено с прилагането на курса на НЕП-а, се е опитвал да поведе Русия в нова насока, но смъртта му е попречила да осъществи намерението си. Скоро обаче тя се прости с тази илюзия. Без всякакви уговорки отричаше и теорията и практиката на социалистическата революция. Убедена бе, че макар постепенно, и в рамките на възможното, трябва да се отърсваме от съветското влияние и от примитивните постулати на тъй наречения социалистически реализъм. Позволяваше си да приказва такива неща даже когато разговорите ставаха у дома, където вече я бях уведомил, че ни подслушват. Мисля, че го правеше съзнателно именно заради подслушвачите. Това беше нейния деликатен начин да им каже „майната ви“, понеже тя такива директни изрази не употребяваше.
Излишно беше да я питам, какво ще правим, ако се откъснем от Съюза, — и ние ли ще вървим на майната си. Мнението й по въпроса ми беше известно. Виждаше идеалния образец за подражание в Швейцария — малка страна като нашата, но независима, не свързана с блокове, и просперираща с модерната си лека индустрия и с природните си дадености, съвсем не по-красиви от нашите. Тази съпоставка с Швейцария не беше особено оригинална. Тя датираше още от Алеко („Какво, Швейцария ли?“ и „Българската Швейцария“). А завистта ни към заветната алпийска република съществува и днес. И ако споменавам за пристрастието на Людмила към добре подредената Швейцария, то е само за сведение на всезнаещите, според които Живкова била дотам изветряла, та се вълнувала единствено от адептите и прераждането. Не, тя си беше напълно с акъла и никога не би направила грешката да ни посочва за пример в духовната сфера Швейцария, а в часовникарската индустрия Индия.
Орисана да се занимава с управлението на процесите, тя постепенно бе разбрала, че ръководството на културата не означава държавнически диктат над културата, което също не е нищо повече от узаконено насилие. Вдъхновена от известни идеи на Рудолф Щайнер тя пледираше за създаване на нов тип училища, в които децата да не бъдат дресирани, а подпомагани да разкриват и развиват индивидуалните си заложби и естествено да разширяват съзнанието си в различни насоки.
За жалост прекаленото внимание към културата и хората на културата не винаги се посрещаше с разбиране, а понякога предизвикваше и раздразнение, като се пускаше в ход известното тесняшко роптаене: „Абе не стига, че всичките ни ядове идват от интелигенцията, ами и сума държавни пари се трошат за нея“.
Сума пари ли? Истината, особено що се отнася до учителското съсловие, бе доста по-различни. И нищо чудно, че вдъхновена от дружеското отношение на Живкова, учителката Тончева си бе позволила публично да заяви: „Държава, в която полицаите са по-добре платени от учителите, е полицейска държава.“
Насмалко щеше да изхвърчи горката Тончева от поста си, ако не се бе оказало, че в случая не изразява лично мнение, а цитира дословно Ленин.
По-голяма щедрост се проявяваше спрямо представители на творческите съюзи, но там натискът за контрактации, командировки, задгранични пътувания, издания и преиздания на съчинения бе толкова мощен, та пробивите бяха неизбежни. Голяма част от тия куртизани на режима впоследствие щедро се реваншираха пред своята благодетелка с поток от подигравки и злословия. Добре все пак, че това стана цяло десетилетие след нейната смърт.
Нормалния процес на сближаване между различните държави се осъществява чрез взаимно опознаване, а взаимното опознаване — чрез един естествен, сиреч нецензуриран културен обмен. Усилията в това отношение не можеха да бъдат еднопосочни. Паралелно с културните ни прояви в чужбина значително нарасна и притокът на западни произведения у нас в областта на литературата, театъра, музиката, телевизионните програми. Един бегъл поглед върху продукцията на „Народна култура“, издателството на Комитета, е достатъчен, за да се установи значителния брой западни литературни произведения, чиято публикация само няколко години по-рано би била немислима.
Моите лични впечатления от областта на културния обмен с „капиталистическите страни“ се отнасят главно към областта на изобразителното изкуство. Не става въпрос за обичайния обмен на документални филми или цветни репродукции. Още навремето бях издействал като подарък от ЮНЕСКО три големи изложби с прекрасни, скъпи репродукции на западни художници.25 Случаят, който имам предвид бе по-сериозен, а по-късно и доста нашумя, та затуй си позволявам да го засегна.
Веднъж към края на 1975, когато бе уредена изложбата на Паскин, Людмила бе забелязала:
— Наистина голямо безобразие: Да притежаваме една единствена малка картинка от нашия Паскин.
В нейните представи Паскин вече бе станал „нашия“. И понеже не отговорих, продължи:
— Толкова ли е трудно да намерим още нещо от него?
— В момента не знам как е. Трябва да се провери движението на цените по борсите. Но преди десетина години не беше проблем да се купи някой акварел или даже масло от Паскин.
— Само че, кой да се сети…
— Защо мислиш, че не е имало кой да се сети?
— Какво има да мисля. Нали резултатът е налице.
Можеше разговорът с това да приключи, но както казваше Любо Тенев, „език мой — враг мой“. Поддадох се на изкушението и разказах една почти забравена история:
Министърът на културата през 1958 Иван Башев бе издействал скромни суми за закупуване произведения на западни майстори и обогатяване сбирката на Националната ни галерия. Сумите наистина бяха твърде скромни, но цените тогава също бяха скромни. Студена война, опасност от световен конфликт — хората не бяха се юрнали да купуват картини и графики.
— Така придобихме значителна част от онова, което е днес в галерията.
Подир което последва неизбежния въпрос:
— И после?
После си бяха казали думата обичайните нашенски страсти: Завистта, озлоблението, личните амбиции. Директорът на галерията Николай Шмиргела беше раздразнил част от най-авторитетните ни тогава художници с това, че бе стеснил присъствието им в експозицията, за да направи място и на някои талантливи по-млади автори. За да бъде наказан, предизвикаха ревизия, самообявиха се за ревизионна комисия и започнаха да подготвят присъдата.
