Уточнена бе и датата на първото заседание, с обичайното пояснение, че присъствието ми е задължително.
Не отидох нито на въпросното заседание, нито на някое от следващите. Поради което получих месеци по-късно второ писмо, този път в заплашителен тон. Искаха ми обяснение, за дето нито веднъж не съм стъпил в журито, уведомяваха ме, че нося отговорност за неуважението си към възложения ми ангажимент и настояваха да присъствам на следната сбирка, която щяла да бъде и заключителна.
Същата вече у дома дойде Людмила. След като поговорихме за различни възвишени неща, слязохме и до жалкото всекидневие, където в последна сметка са решаваха всичките ни проблеми. Показах писмото, получено заранта.
— Не е зле да го покажеш и ти на служителите си, — рекох. — Нека обяснят защо са възприели точно такъв заплашителен тон за водене на кореспонденцията си.
— Ти пък защо не ходиш на заседанията?
— Защото не желая да бъда съучастник в едно престъпление.
— Къде го виждаш престъплението?
— Ами това, да сринат единствения дворец в този толкова беден като архитектура град, малко престъпление ли е? Къде по света е възможна такава вандалщина? Руснаците смениха името на Петербург, но не дръзнаха да посегнат на дворците му. На теб ли да го разправям, дето познаваш тия дворци по-добре от мен?
Добавих още няколко силни израза, при което Мила забеляза:
— Понеже стана дума за добрия тон, твоят тон също не е много изряден. Съветвам те да не го използваш на други места, защото въпросът вече е решен окончателно и то, на най-високо равнище.
— Значи прав съм бил да не ходя.
— Измиваш си ръцете като Пилат Понтийски…
— Дребосъци като мене, от които нищо не зависи, не могат да влизат в ролята на Пилат. Това е роля за по-отговорни хора.
Тя се навъси и замълча. Неволно бях я засегнал. Не бях свикнал, пък и до край не свикнах да държа сметка, че разговарям не с някогашната скромна Людмила, а с член на Министерския съвет и на Политбюро. Очаквах да избухне, но тя се овладя, преглътна огорчението си, заедно с глътка от вечния зелен чай, обогатен с три капки мляко и произнесе спокойно, както винаги в подобни случаи:
— Хайде да не се дразним. Постъпи, както знаеш. Но ако питаш мене, смятам, че най-добре е да отидеш на това заключително заседание, без да създаваш усложнения.
— Там ще се взема решение и ще се подписва протокол.
— Твое право е да останеш на особено мнение, под предлог, че никой от проектите не те задоволява. А, че нещата няма как да бъдат изменени на твое или на мое ниво, това мога да ти го гарантирам.
На другия ден — противно на опасенията ми — до протокол не се стигна. Почти нямаше и разисквания. Хората вероятно вече се бяха изприказвали. Тръгнахме за последен преглед край масите, върху които бяха поставени гипсовите макети. Предвождаше ни Георги Стоилов, тогавашен министър на архитектурата. Той минаваше без много коментари край всеки проект, като бегло посочваше недостатъците. Един единствен спечели благоволението му. Макар конкурсът да бе анонимен, всички знаеха, че това е именно проектът на колектива, ръководен от самият Стоилов. Явно не се стесняваше от пристрастието си. Министерският ранг му го позволяваше. Останалите членове на журито приеха мълчаливо оценката му, понеже не бяха министри. После се разотидохме като оставихме на техническия секретар грижата да дооформи решението, където вероятно щеше да се премълчи належащото срутване на един исторически паметник, а щяха да се изтъкнат качествата на новия архитектурен бисер, призван да украсява бедната ни столица.
Не, до подписване на протокол наистина не се стигна. Няколко дни по-късно Мила ми довери:
— Такъв скандал вдигнах на баща си, не мога да ти го опиша. Важното е, че дворецът остава.
Някой ще види може би в горния случай тъкмо потвърждение на приказките за дълбокия конфликт между баща и дъщеря. Това е само донейде така. Защото случаят илюстрира по-скоро и отношението на обич и доверие между двамата, независимо от принципните различия в идейните им разбирания.
И този път, както и при други обстоятелства Мила се опитваше да извини баща си с това, че съветниците му често го подвеждали. Така си беше, но то не можеше да служи за оправдание. Големият ръководител никога не пропуска да изтъкне, че успехите, които постига, не са лично негови, а за погрешните решения отговорност носи единствено той. Живков добре познаваше това правило, но много мразеше да го съблюдава.
Освен, че не приемаше мнения, различни от своето, но не обичаше и да ги изслушва. Ала ето, че сега заради дъщеря си бе склонил да се откаже от оповестената вече позиция и по тоя начин да се самобламира пред най-близките си сътрудници. Такива отстъпки той правеше заради нея и в други случаи. С такива отстъпки той тихомълком й бе разрешил да поеме фактическото ръководство в сферата на културата. Което предизвикваше и част от дребните неприятности в ежедневието му, за които бе споменато.
Тези дребни неприятности във вътрешнополитически план произтичаха от охлаждане на отношенията му с голяма част от догматиците, третиращи действията на Живковата щерка като национално бедствие. Опитите да възразят срещу някои подобни действия бяха посрещани от Първия така враждебно, че бързо секнаха. Налагаше се да секнат обаче и проявите на самите блюстители на партийната правда, самообявили се като членове на „здравото партийно ядро“, поне в своите най-груби прояви на цензори и доносници. Практиката да се уволняват или преместват по политически причини хора от театрите или редакциите, да се снемат пиеси или запрещават изложби, да се упражнява политически надзор над книгоиздателските планове — всички тези майчински грижи от страна на любимата партия бяха категорично отменени.
Може да звучи невероятно, обаче Людмила взимаше под своя закрила даже хора, които си бяха позволявали да злословят по неин адрес. Веднъж още към десет часа заранта (за мене това означаваше ранна заран) у дома разтревожен пристигна Любомир Тенев. Бяхме братовчеди с него, а също и приятели, но да ми се изтърсва тогава, когато едва съм си легнал, не бе обичайно. Оказа се, че го бяха наклепали пред Людмила, задето се бил подигравал с някои нейни оценки и току що научил, че има негласно решение да бъде изхвърлен в най-скоро време от ВИТИЗ.
— Ами като дрънкаш каквото ти дойде на езика, за да се правиш на интересен… — рекох след като го изслушах.
— И да съм казал нещо неприятно, уверявам те, че не съм го мислил. Нали знаеш: език мой, враг мой. Та затова… много те моля… И не отлагай, защото изритат ли ме, после ще бъде късно.
Беше надрънкал наистина доста глупости в кафенето. Но такъв авторитетен театрал като него, професор и шеф на катедра… Не ми се вярваше, че ще го изхвърлят заради няколко непремерени подигравки по адрес на Живкова. И все пак, знае ли човек.
— За това ли си искал да се видим? — попита тя, когато пристигна у дома в късния следобед и изслуша молбата ми. — Ти поне знаеш, че хич не ме е грижа кой какво приказва. Кажи му на братовчед си да не се безпокои. Даже статия да напише против мен, нищо лошо няма да му се случи.
Няколко месеца по късно получих писмо от друг театрал (на този няма да му спомена името, понеже за разлика от Любо още е жив). Молеше ме за същото: Били го нарочили за уволнение от редакцията, задето одумвал Живкова, та молеше да се намеся в негова защита. Намесих се.
— Защо ми ги разправяш тия работи? — възрази Мила. — Нали знаеш, че не обичам да се занимавам с клюки и клевети.
— Разправям ти ги, понеже човекът ми прати писмо. Готвят се да го уволнят.
— Кажи му, че няма да го уволнят. И ако се явят други такива просители, умолявам те да повтаряш същото. Господи, в каква страна живеем!
Имаше обаче случаи, когато нещата не приключваха така безболезнено. Понеже и обстоятелствата, и действащите лица бяха различни. За един такъв случай научих някои подробности и то не от Людмила, а от самия потърпевш, десетина години подир нейната смърт.
Потърпевшият бе полковникът Найден Петров. Работата му в продължение на години бе свързана с творческите среди, макар че не пишеше стихове. Срещнах го една вечер, скоро след 10 ноември 1989 и си позволих да запитам:
— Понеже вече доста вода изтече, кажи каква беше онази история с фол, заради която ти опра пешкира?
