единствени посетители бяха членовете на Политбюро. Политическата оценка на начинанието бе формулирана в кратко слово от Тодор Живков и се свеждаше до поощрението „Добре, добре, продължавайте в същия дух!“
Живописните сбирки на държавните музеи по цял свят са се оформяли в продължение на десетилетия и столетия. Нашата Галерия за чуждестранно изкуство бе създадена за около четири години. Случаят струва ми се е уникален и заради краткия срок, и заради скромните средства, с които се превърна от красива мечта в зримо дело. То си остава едно от големите дела на Людмила Живкова, замислено лично от нея и осъществено с нейната енергия, с нейното постоянство и под нейното пряко ръководство. Не случайно, вдъхновено и започнато от нея, то за жалост бе обречено да приключи развитието си с нейната смърт.
В продължение на няколко години нейното всекидневие беше до такава степен претоварено с всевъзможни ангажименти — винаги важни и всякога неотложни, — та недоумявах как издържа. Конгреси, пленуми, колоквиуми, заседания, служебни или протоколни срещи, пътувания по окръзите или зад граница, кореспонденции с видни чужденци или с анонимни нашенци, молещи за помощ, изнасяне на доклади, подготвяне на решения, обсъждане на проекторезолюции, — то нямаше край.
За ранга, който заемаше, и мисията, с която се бе нагърбила, всичко туй би било нормално, в случай, че полага необходимите грижи за своето работно добиче — тялото. Твърдеше, че тъкмо това и прави. Само че действията й бяха от доста особено естество, доколкото мога да съдя по собствените й обяснения.
Практикуваше някакви упражнения от репертоара на хатха-йога и се грижеше педантично за чистотата на тялото си, външна, и вътрешна. Освен, че бе станала пълна вегетарианка, но избягваше консумацията на масло, сирене, яйца. Хранеше се с плодове и зеленчуци, а веднъж седмично си определяше и „гладен ден“, по време на който си позволяваше само няколко чашки чай (за употребата на захар е излишно да говорим — тя също бе под възбрана).
Не помня кой точно бе нейния „гладен ден“. Струваше ми се, че всички дни, когато се отбиваше у дома, бяха „гладни“ — задоволяваше се с две-три чаши зелен чай, примесен с лъжичка мляко, за да не дразни стомаха. В редки случаи скланяше да вземе някоя от онези твърди и постни бисквитки, дето ги наричахме „кучешки“, въпреки, че даже кучетата не ги ядяха.
Един автор (няма да спомена името му, за да не го резиля), ме упреква, че когато съм я запознал с Бялото братство, не съм й разказал и за другата страна на „хиндуистката религия“ и за това, „че боговете не са били само аскети като нея, а дори Шива, шефът на Агни, е един от големите любовници“, както личало от изваянията в Каджурахо.27 Ако цитирам пътем въпросната нелепост, то е защото тя е вариант на една доста популярна в миналото мълва, според която никой от близките на Людмила не се е опитвал да я отклони от нейния самоубийствен режим на хранене.
Опитвали сме се, и аз, и други нейни приятели, но без успех. Не се задоволявах с това, да й напомня, че прекален светец и Богу не е драг. Тя не изпитваше особен респект към поговорките. Напомнях й думите на онзи, когото смяташе за свой Учител. Махатма Мориа се отнасяше твърде резервирано към практиката на хатха-йога, целяща главно, ако не и единствено, физическото развитие на тялото. Той отхвърляше и крайностите на аскетизма, препоръчваше само чистота и умереност в храненето, като допускаше в изключителни случаи дори нарушаване на вегетарианството, ако от това зависи здравето и живота на индивида.
Относно психофизическите упражнения, към които — както подозирах — Мила проявяваше голям интерес, Елена Рьорих не веднъж е обяснявала в кореспонденцията си, каква опасност представляват за западния човек всички опити да развива самодейно енергийните си центрове въз основа на разни рецепти, прочетени или случайно дочути. Също тъй отрицателно се отнася тя и към крайностите на аскетизма: „Ако духовното постижение се заключаваше само в отказ от месна храна, слонът и кравата отдавна биха го достигнали… Във всички учения винаги и във всичко се сочи златната среда. Всичко насилствено и прекалено се осъжда“. И на друго място: „Можеш да служиш и без да бъдеш аскет. Мнозина смятат, че за духовния ръст са необходими условията на монашеството… Това е заблуда. Под чист живот се разбира най-вече чистотата на помислите, на намеренията, безстрашие, последователност, твърдост и самостоятелност. Всички останали потребности и функции на тялото, бидейки естествени, не могат да се разглеждат като нечисти и само излишествата в тях стават вредни, разрушителни“.
Не виждах по-силен аргумент от думите на такъв авторитетен мислител, какъвто беше и за двама ни Елена Рьорих. Мила, естествено, кимаше одобрително, ала само за да смекчи възраженията си. „Излишно е да ми припомняш всички тия неща — казваше. — Не съм ги забравила. Те са писани обаче по конкретни поводи и адресирани към ученици в определен етап на развитие“. С което намекваше, че тя самата се намира вече на по-висок етап.
Светлик, който понякога участваше в разговора, също бе привърженик на вегетарианството, но не разбираше защо трябва да се изтощава тялото с глад.
— Абе какво сте се загрижили толкова за тялото ми! — присмиваше ни се тя. — Чувствам се отлично, леко ми е, усещам се облекчена от баласта на всевъзможни меса и сладкиши. Ако тези неща толкова ви занимават, погрижете се по-добре за собствения си режим на хранене.
Друг път се дразнеше:
— Пушиш цигара след цигара, а ми говориш за здравословен живот.
— И Елена Блаватска е пушила.
— Добре, че поне в това отношение си я стигнал и задминал. Освен това лягаш си чак заранта, когато хората тръгват на работа. Светлик пък спи по 3–4 часа в денонощие. И сте седнали да ме поучавате как да водя здравословен живот.
Поглеждаше ни присмехулно. Сетне вдигаше чашата, за да се подкрепи с глътка-две от вечния блудкав чай, който все повече се превръщаше в нейна основна храна.
Невисока на ръст и слабичка на вид, едва оцеляла подир жестоките травми на тежката злополука и продължаваща да живее сякаш по чудо при аскетичния режим, който бе си наложила, Людмила в същото време излъчваше някаква неизчерпаема духовна енергия.
Колко е била неизчерпаема, — това тя сама си знае. С какви часове на изтощение, прекарвани насаме е заплащала публичната си приповдигнатост, — това си е нейна тайна. За хората вън от къщи тя беше неуморима, настъпателна, амбициозна. Най-вече — амбициозна. И то, до такава степен, че въпросното определение се придружаваше с епитети от рода на „ужасно“, „безкрайно“ или „адски“.
Смятам, че достатъчно я познавах, за да знам що за човек е. Никога обаче не съм си позволявал да надниквам в душевния й живот, отвъд онова, което тя сама споделяше. Несподеленото — без да съдържа непременно някакви парещи тайни, — е в много случаи просто несподелимо. Тъй, че недопустимо е да се тикаме там, където не ни е мястото.
Веднъж, във връзка с поредна сплетня по неин адрес, запитах:
— Баща ти казвал ли е, как смята да ти отстъпи властта някой ден?
— За сега не. Пази го в тайна, — отвърна тя в същия тон. И малко по-късно:
— Като си помислиш само, какви дивотии витаят в главите на хората.
А въпросната сплетня се отнасяше именно до това: Как Щерката от сега се готвела за деня, когато щяла да заеме поста на татко си. Нали е неговата любимка. Пък е и от зодия лъв. Да не говорим за туй, че е адски амбициозна. Не беше необходимо да проникваш в светая светих на нейните проекти относно бъдещето, за да разбираш, че там едва ли фигурира намерението да бъде държавен глава, да управлява икономиката — от която нищо не разбираше — или да полага майчински грижи за въоръжените сили и секретните служби, при органичната омраза към всичко, което свързваше с понятията военщина и полицейшина.
Амбиция — да. Дори навярно — съзнание за предопределена житейска мисия, само че в една друга област, която смяташе за по-висша: областта на духовното развитие. Струва ми се, че с вярата в тази своя мисия бяха свързани още първите й действия на държавник. Действия не винаги докрай премислени, понякога прибързани или неловки, но всякога свързани с предначертаната цел.
Оттук произтича, струва ми се, една от основните предпоставки за нейната по-нататъшна необичайна съдба. Налагаше се да приобщи внушителен брой влиятелни или перспективни хора около веруюто си, което малцина разбираха. Към това бяха насочени връзките с големци от партийното и държавно ръководство; обръщенията, произнасяни пред различни национални или международни форуми; стремежът да се оказва помощ на множество лица, смятани от бюрократите за „хора без значение“.
