Забелязах, че телевизорът на масичката срещу дивана, на който седях, се бе запалил от само себе си. Веднага разбрах, че се бе запалил в същия този миг и че не бе останал запален: копчето наистина показваше „затворено“, но въпреки това телевизорът работеше. На екрана проблеснаха още няколко светкавици, а после на един жълтеникав фон, прорязван от силни трептения, се появи главата на човек.
Човекът беше красив като портрет на древна статуя, но очите, които ме гледаха, имаха златист блясък, какъвто в действителност не можеше да съществува.
Не можех да разбера какво става в телевизора, но очевидно там ставаше същото, което ставаше с мен.
Човекът ме наблюдаваше с лека приятелска усмивка на устните и не проронваше нито дума. Но чувство на дълбока сърдечност изпълваше сърцето ми и аз разбрах, че той храни към мен тези чувства.
Започнах да улавям някакви мисли. Картината се разшири и така видях човека в целия му ръст, облегнат на един странен апарат със сферична форма. Доколкото можах да видя на екрана, апаратът се намираше зад една гъста гора, която познавах отлично, на около сто метра по въздушна линия от къщичката на Матилде. До човека стоеше дете, което му подаваше ръката си и веднага се виждаше, че са баща и син.
Залязващото слънце огряваше странната сфера зад гърба на двамата и металът хвърляше силни отблясъци. Като го гледах в телевизора, този метал ми се струваше сребро. После на екрана се очерта главата на детето, и то със златисти очи, но във всичко останало беше обикновено дете на седем-осем години като моя Том. Детето вдигна ръка, сякаш да посочи нещо, и се засмя.
Веднага видях, че се появи къс небе, а в ниското моята къща и зад нея — селото; горе, в ясното небе, кръжеше хвърчилото. Детето пак го посочи с ръка, а после отново ми се усмихна.
Разбрах веднага: „Хвърчилото ли? — казах мислено. — Хвърчилото ли искаш?“ Детето на екрана ококори щастливо невероятните си и красиви очи, които станаха — ако това е възможно — още по-красиви и блестящи.
Усмихна се и мъжът. Каза ми мислено, без да мърда устни: „Идваме отдалече, отвъд голямата мъглявина. Сега ще доведа моя син при теб.“
Екранът угасна изведнъж и всичко стана, както преди. Само далечният шум като вълна, която се удря в брега на моето съзнание, остана да звучи у мен, за да ми напомня, че това не бе сън.
Станах и погледнах жена си, която спеше, отпуснала глава на облегалката. Излязох на поляната, Кристина се затече срещу мен, влачейки за ръка любимата си голяма кукла, и влезе в къщи. Слънцето вече се бе скрило зад хълмовете и над долината се спускаше здрач.
Том бе седнал на дървената стълба на верандата и гледаше хвърчилото, което блестеше във висините, все още огрято от слънцето.
— Том — рекох му аз, — трябва да ти кажа нещо.
Навярно тонът ми беше много сериозен, защото синът ми ме загледа веднага с внимание.
— Да, татко — отвърна той. Продължих, подбирайки внимателно думите:
— Слушай, Том. Ако от много далече дойде някое дете като теб, добро и послушно дете, и му хареса нещо твое, например някоя играчка, която то няма, ще му я дадеш ли, за да го зарадваш?
Синът ми се усмихна:
— Разбира се, че ще му я дам, татко. Нали миналата година за Коледа подарих кънките си на онова бедно дете, което си нямаше нищо, не помниш ли?
Спомнях си много добре. Едно бедно дете не бе получило никакъв подарък за Коледа и затова моят син му бе подарил новите си кънки, които бе намерил току-що под елхата, аз бях развълнуван и горд от постъпката му.
— Добре — рекох, — както оня път. Но ще му подариш ли всичко, което му хареса? — Том ме погледна въпросително и кимна с глава, за да каже „да“. — Дори и хвърчилото ли? — запитах аз.
Синът ми се ококори от изненада.
— Но за мене, татко, хвърчилото не е играчка. Хвърчилото е моят звездолет и аз го управлявам далече сред звездите. Защо искаш да го подаря на друго дете? — Гласът му трепереше и разговорът ставаше все по-мъчителен за мен.
— Слушай, Том, сега ще дойде едно дете с татко си. Идват от звездите, видели са хвърчилото. И това дете ще ти го поиска, разбираш ли? Те не са виждали никога хвърчило, а аз ще ти направя ново, по-голямо, така това звездно дете ще се радва, ще се радваш и ти. Съгласен ли си?
Том помисли малко, после ме запита:
— Много по-голямо ли ще бъде новото хвърчило, татко?
— Много, много по-голямо, сине, обещавам ти — отвърнах аз.
— Добре тогава — усмихна се Том, — съгласен съм.
Вечерта вече се спускаше. Видяхме, че чужденецът идва със сина си по пътеката откъм хълмовете. Носеше го на ръце, за да го предпази от тръните и камъните, а може би и за да не се измори. Когато стигна на синора на поляната, пусна го на земята и като го хвана за ръка, тръгна към мен.
Аз и Том бяхме станали прави и ги гледахме мълчаливо. Човекът с невероятните очи кимна с глава и ни каза, без да помръдне устни.
— Благодаря ви — а през това време чувство на радостна, неизразима благодарност обземаше моето сърце и сърцето на Том. Моят син съвсем не беше учуден, децата не се учудват, когато приказките стават действителност, Приближи се към детето на чужденеца и го хвана за ръка. Запътиха се заедно към средата на поляната, където междувременно бях приземил хвърчилото. Децата го гледаха захласнати и започнаха да тичат около неговия гигантски корпус, проснат на тревата.
Подадох на чужденеца кутийката. Той я огледа за миг, после се усмихна.
— Ще ти дам — каза ми мислено той — онова, което ти липсва в голямата тайна. То е нещо съвсем малко, рано или късно ти щеше да стигнеш до него: ще ти открия пътищата към звездите.
Подадох му едно листче и молив, които имах в джобчето си. И на светлината на луната, която изгряваше, той написа втората част на формулата, оная част, която Клаус не бе успял да открие и която аз може би никога нямаше да изнамеря.
Човекът ми подаде листчето и докато го слагах в джобчето на ризата си, сгънато на четири като най- обикновена бележка, аз треперех. Спомням си, че си стиснахме крепко ръце и дълго се гледахме в очите развълнувани. Така узнах всичко или почти всичко за него: и тайната на неговата променлива природа, и чудесната гледка на космоса, изпълнен със светлини и багри, видими само за хората от неговата фаса. Узнах също, че някой ден пак ще се видим.
Той завъртя ключето, с което се управляваше хвърчилото, и то се издигна леко в хладния нощен въздух. Синът му изтича до него и той го вдигна на раменете си, отправяйки се към пътеката за хълма. Стояхме и ги гледахме как изчезват в мрака, докато хвърчилото се носеше над главите им и ги следваше във висините.
Том ме погледна и ме хвана за ръката.
— Татко, много далече ли ще отиде хвърчилото? — запита ме той.
Усмихнах се, докато му отговарях:
— Много далече, сине, не можем дори да си представим колко далече.
— Но ти ще ми направиш друго, нали, татко? — рече Том. Вдигнах очи към септемврийското небе и галактиката над нас ми се стори огромна, с безброй светове.
— Този път — казах му аз — ще ти направя истински звездолет и заедно ще им отидем на гости там, сред звездите.
Информация за текста
© Джулио Райола
© 1980 Божан Христов, превод от италиански
Сканиране: Xesiona, 2008
