Джулио Райола
Хвърчилото
В слънцето днес има нещо ново…
Най-сетне дойде септември — месецът на ветровете.
Не знам дали на други места всички ветрове се събират тъкмо през този тъй ведър месец, но в устието на нашата долина това ставаше и все още става така.
В последните дни на лятото над нас тегнеше плътна и тежка жега. Тогава отправяхме поглед към устието на долината, там, където горите се спускаха ветрилообразно към селото, редееха и стигаха почти до първите къщи, откъдето започваше равнината. През тези дни всички ние от време на време поглеждахме към клисурата между хълмовете и по-нагоре, към по-високите и далечни върхове. Все едно че очаквахме някого, за който бяхме сигурни, че ще дойде.
После в една прекрасна утрин виждахме, че най-близките до устието дървета се поклащат леко и така разбирахме, че вятърът вече идва.
Тогава хората излизаха от къщите и се тълпяха по улиците, очаквайки първия хладен полъх — това беше станало вече традиция. Излизахме всички с усмихнати лица — стари, млади влюбени, деца. И така чакахме първия вятър да се спусне над долината.
Понякога излизаше, че това е било лъжлив сигнал. Тогава всеки тръгваше да си гледа работата и облени в пот, проклинахме горещината. Но от време на време пак излизахме от къщи или се подавахме на прозореца и поглеждахме нагоре към горите, очаквайки зелената въздушна каскада.
И ето че най-сетне ветровете идваха. Горите започваха да се разклащат все по-надолу и по-надолу, въздухът ставаше прозрачен и трептящ като тънка хартия. Виждаше се ясно как вятърът нахлува през голямата клисура и се спуска към нас. От вътрешността на горите се надигаха ята птици — косове и глухари, гарвани и диви гълъби, а понякога самотен сокол кръжеше неспокойно в раздвижения въздух.
Всички растения заиграваха едновременно весело хоро, вятърът се спускаше бързо към селото. После забелязвахме, че е стигнал вече до къщичката на старата Матилде по средата на брега, защото на поляната пред нея винаги имаше опънато въже с пране; прострените да съхнат дрехи, неподвижни под слънцето, изведнъж се разиграваха като пощръклели призраци и това означаваше, че вятърът е стигнал дотам.
Останалата част от пътя до селото вятърът изминаваше в кариер, докато най-сетне усещахме върху лицето си свежия полъх като дъх на огромно невидимо животно. И тогава вече знаехме, че лятото е свършило и идва есента.
Там, в селото, в подножието на хълмовете, лятото бе преминало мигновено. Един ден (всички бяхме излезли пред къщи, защото ни се струваше, че настъпва есента) моят син Том каза нещо. „Татко, искам хвърчило“ — каза той. Спомням си съвсем ясно — като че ли това е станало сега — сериозното му лице, обърнато към мен, както винаги, когато имаше да ми каже нещо важно. Погледнах го смаян от това ново желание, той никога не бе се занимавал с хвърчила и изобщо с подобни игри. Казах му това, а той ми отвърна: „Татко, това не е игра.“
Аз и Рита имахме две деца; през топлия сезон идвахме в тази къща, разположена малко извън селото, точно срещу хълмовете, откъдето слизаше вятърът. Освобождавах се от университетската си работа за три-четири месеца и, разбира се, това бяха най-хубавите ни месеци. Аз и жена ми сядахме на сенчестия пруст и гледахме как Кристина и Том играят с нашето куче Амико на поляната пред къщи. Това се повтаряше всяка година, животът ни сякаш бе устроен така — между моята работа долу в града, в Института по физика и почивката в подножието на хълмовете. И продължи така до момента, в който моят син поиска хвърчило.
— Искам хвърчило, татко — повтори Том, като ме погледна отдолу нагоре, — и то да бъде много хубаво, най-хубавото хвърчило на света.
(Още се питам откъде му бе хрумнала тази мисъл, но може би се бе сетил за хвърчило, защото от няколко дни седяхме там да чакаме вятъра, подтиснати от голямата жега. С вятъра бе свързана представата за лекия свеж полъх, при чието преминаване горските птици се събираха на ята, сякаш за да се сбогуват с лятото, което си отиваше. И може би затова у Том се бе породила мисълта да приветствува по някакъв начин новия сезон, който настъпваше, разливайки багрите си по хълмовете.)
И тъй, погледнах децата си (Кристина бе седнала на земята и слушаше много внимателно), а после Рита. И реших, че мога да му направя едно хвърчило — защо не? — имах време и горе-долу някаква представа. Затова казах на Том:
— Добре, сине, ще имаш хвърчило и то ще бъде най-хубавото хвърчило на света, обещавам ти.
Отидохме в моята „работилница“. Това не беше истинска работилница, а дървена барака зад къщата, където държахме сечивата; вътре имаше стоманена тел и дъски, гвоздеи и разни дреболии, колибката на кучето и не знам още какво — все необходими неща. И така се заловихме за работа.
Пренесохме частите на хвърчилото на тревата пред къщи; едва тогава забелязах, че бе станало огромно. Предишните дни, докато Том, Кристина, Амико и аз бяхме заети да размерваме хартиени листове, да дяламе пръчки, за да направим скелета, да бъркаме лепило в бурканите (кучето само въртеше опашка и по този начин участвуваше в общия труд), разбира се, не бях помислял за това. Но сега, когато бе дошъл моментът да сглобим отделните части, да прикачим опашката към корпуса на хвърчилото, едва сега виждах колко е голямо. Частите на огромното хартиено животно бяха пръснати по зелената поляна като крайници на гигантско същество; и бяха в най-различни красиви цветове.
Триъгълният връх беше в червено и жълто като голям огнен шип. Представях си, че когато вятърът го поеме в своите всемогъщи, невидими въздушни ръце, от земята ще изглежда като огнен блясък, като отломка от слънцето над нашите глави. А правоъгълният дълъг корпус беше като тяло на пъргава риба, сребрист и нашарен; гърбът му блестеше ослепително като острие на сребърен нож, а пъстроцветният корем бе нашарен като зебра. После идваше опашката, направена от стотици хартиени брънки, дълга и виеща се като змия. Тази опашка като понесена от ветровете небесна дъга, там горе във висините, ще бъде — мислех си аз — нашият сигнал, нашият зов, знак за нашето присъствие.
Том се приближи до мен, беше леко намръщен.
— Няма да полети — каза той, — стана много голямо, татко.
Отвърнах му, че съм съвсем сигурен, че вятърът ще го вдигне нагоре, но всъщност изпитвах съмнения: дори да забиехме макара на хълма, вятърът пак нямаше да го повдигне, хартиеният гигант нямаше да полети. Като гледах сина си, спомних си за безбройните хвърчила от моето детство — цветни петна в неспирния бяг на годините. В паметта ми изплува особено едно — кръгло и жълто като месечина, с две сини очи, които ме гледаха от небето, както някое лице гледа във водата морското дъно; ние — мислех си тогава — сме риби на дъното на необятен океан и това лице гледа и наблюдава нашия живот може би от някакъв друг, безкрайно далечен свят.
Сглобихме частите на големия хартиен корпус, жена ми ни гледаше от верандата, а Амико лаеше, с опашка, навита като дъгоцветна змия сред тревата. После се затичахме и се опитахме да пуснем голямото цветно животно в септемврийския вятър, който сега духаше непрекъснато, но претърпяхме пълен провал. Повторихме опита с открит автомобил, препускайки по шосето — Рита беше на волана, а Том, Кристина и аз крепяхме хвърчилото и се мъчехме да му дадем тласък. Но всичко бе напразно, въздухът нямаше сила да повдигне колоса. Привечер се върнахме в къщи и четиримата обезсърчени, Амико вървеше след нас с подвита опашка. Хвърчилото остана облегнато на бараката за сечивата като летящо чудовище с прекършени криле.
Беше около два часът през нощта, когато се събудих и усетих, че Рита не спи. Между нас сякаш съществуваше някакъв скрит проводник: ако нещо не вървеше на някого от двамата, другият веднага усещаше. Бяхме проверили тази взаимна чувствителност не знам вече колко пъти, но тя не се поддаваше на
