никакво точно определение. Така и този път, щом се събудих, веднага разбрах, че у Рита става нещо и е неспокойна.
Стаята беше тъмна, но през прозорците и тънките пердета се виждаше голямата септемврийска луна, огряла с мека светлина отсрещните хълмове.
Рита усети, че съм буден, и притисна към мен топлото си и гладко тяло.
— Голямо нещастие стана с това хвърчило, Том е подтиснат, като че ли са го били — каза ми тя.
Отговорих, че сме направили всичко погрешно; безполезно е да искаме да построим такъв гигант, след като нямаме възможност да го издигнем във въздуха.
— И всичко това стана, защото искаше най-хубавото хвърчило на света, а то излезе чудовище, което никога няма да полети.
Виждах профила на жена си, очертан на фона на бледата лунна светлина, която бавно нахлуваше в нашата стая. Този профил бе вече пуснал корени в мен — имаше нещо от него в устата на дъщеря ми Кристина, в носа на сина ми Том. Обвих талията й с ръкави я притеглих към себе си.
— Не се сърди — рекох аз, — утре ще му направя друго, по-малко. То сигурно ще полети.
Рита поклати глава мълчаливо. Представях си сърдитото й изражение. В такива моменти нежните й черти се изменяха, лицето й ставаше хладно и рязко, като че искаше да ме отблъсне или да си отмъсти за някоя обида, която съм й причинил несъзнателно.
— Не разбираш ли — каза тя бавно, — че Том искаше точно такова хвърчило, с такива цветове и големина, по-голямо от това, което има синът на госпожа Арго, по-голямо и по-хубаво от всички други хвърчила. И да може да лети най-високо от всички. Хвърчило като тия обикновените не го интересува, ще литне ниско над покривите и ще се заплете в клоните на дърветата… нима не разбираш, че това е негова амбиция.
Седнах в леглото и потърсих на нощното шкафче цигарите.
— Чудо — измърморих, — с една дума, иска от баща си чудо. Аз да не съм светец, та да му правя хвърчила като космически кораби и да ги карам да летят. Той трябва да разбере, че баща му е обикновен човек и не може да прави чудеса.
Сега жена ми се бе отдръпнала от мен и бе обърнала лице към прозореца, така че виждах само тила й под русите коси, прибрани в тънка найлонова мрежичка. Формите на тялото й се очертаваха под чаршафа, който я покриваше — стройните крака, леко разкрачени, нежните бедра, издължени като амфора, тънката ръка, отпусната настрани, сякаш отделена от тялото.
После Рита каза бавно:
— Ако искаш, ти може да му направиш такова чудо. Започнах да се отегчавам от този безсмислен разговор.
Погалих ръката ла жена ми, но тя остана неподвижна, сякаш очакваше отговор от мен.
— Кажи ми ти как да го направя — отвърнах аз, — навярно знаеш.
Тогава тя се обърна и в очите й долових нещо, което не бях забелязвал никога досега — нещо като бистра и бляскава вода (може би остатък от лунната светлина), като сдържана и съзнателна насмешка.
— Професоре, нима вашата физика не може да ви подскаже нещо? — рече тя и понеже я гледах смаян, добави полугласно, с престорено безразличие: — Онази история с гравитацията не може ли да ви помогне?
Така тази нощ разбрах, че жена ми знаеше поне отчасти нещо, за което не бях говорил никога и с никого извън бариерата на „пропускателния пункт“ на Института по физика. Разбрах също, че нашите предпазни мерки са били напълно излишни, щом тя бе научила за това. Докато я гледах със зяпнала уста, Рита избухна в смях и ме прегърна, принуждавайки ме да легна. И като се отпусна върху мен, каза ми шепнешком това, от което се боях:
— Мили, но ти в съня си нощем говориш само за това.
„Историята“ с гравитацията, както я наричаше Рита, бе започнала в деня, в който Клаус ме потърси по телефона в лабораторията.
— Можеш ли да дойдеш при мен тази вечер? — попита ме той с обичайния си спокоен тон. И аз отговорих „да“.
Клаус беше такъв човек, който се нарича „самотник“, един от ония хора, които цял живот търсят крайно индивидуални идеали, обикновено в противоречие с идеите, а често пъти и с интересите на всички останали. Такъв човек става досаден за околните, особено ако е умна глава като Клаус. В университета — където бяхме състуденти — Клаус смайваше и понякога дразнеше професорите със своята огромно интуиция. На края бе намразен от цялото преподавателско тяло, което не можеше да му прости, че знае много. Това завърши с един паметен бой с юмруци в един от коридорите на нашия институт между него и якия професор по диференциално и интегрално смятане. Клаус загуби два зъба, а професорът остана с две счупени ребра. След което, отвратен от тази среда, Клаус Полди напусна факултета, отказвайки да се дипломира.
— В един свят на дипломирани некадърници — каза той, като си отиваше — няма място за такъв като мен.
Занимаваше се със самостоятелни изследвания. С парите на баща си — богат земевладелец — Клаус Полди си бе обзавел лаборатория, където понякога стоеше по цели дни, без да излиза. Знаех, че от години прави важни проучвания в различните области на физиката, но не ми бе известно точно върху какво.
Това беше една незабравима вечер. Клаус ме накара да седна в едно кресло до камината, наля ми порядъчна доза „Мартел“, след което постави на една масичка до нас няколко листа с бележки, като каза съвсем просто:
— Чети това, ако обичаш.
Бележките, написани с неговия ситен, почти нервен почерк, всъщност представляваха цял научен труд в областта на физиката и математиката. Клаус поставяше пръст в една стара рана, съществуваща в теориите за гравитацията. Съсипваше окончателно — с редица гениални математически доказателства — бедния стар Нютон; отричаше Айнщайн, макар и да приемаше някое негово схващане; поставяше под съмнение последните „корпускуларни“ теории и отново отваряше врата — но по непогрешим и оригинален начин — към големия сектор на „магнитните полета“.
Колкото по-нататък четях, толкова по-ясен ми ставаше гениалният план, очертан от Клаус. Всъщност това беше ново космологично схващане, според което гравитационните свойства на небесните тела добиваха съвсем ново значение и същност. Слънчевата система, галактиките и цялата вселена на края изглеждаха — по-ясно казано — като гъста мрежа от силови линии и сякаш върху тази необятна, триизмерна мрежа различните сектори на космоса са били разпределени от архитект въз основа на исполински изчисления. Да се овладее по някакъв начин огромната енергия, протичаща по тия силови линии, които представляваха големи потоци или реки в космоса, би означавало невъобразим и смайващ напредък в областта на физиката и на нейното приложение — истински поврат в човешката история.
Вдигнах очи и погледнах Клаус, който седеше смълчан и спокоен в своето кресло срещу мен, наблюдавайки внимателно кехлибарената течност в чашата.
— Това е голяма работа — възкликнах аз, а той се усмихна малко уморено. После се изправи на крака и разпери ръце в знак на примирение.
— Трябва да се изпробва — рече той, — но е нужна лаборатория, съвсем различна от моята. Само ония от властта биха могли да я направят.
Спомням си, че всичко стана много бързо. Обадих се по телефона на директора на института, пристигнаха големците с титли и без титли, заредиха се дни и нощи за монтажа на големите машини и необходимите уреди. После първите опити и на края — голямата експлозия, при която Клаус загина, а аз бях отведен в болницата за цели три месеца.
Сега — след малко повече от година — бяхме започнали отново и по-голямата част от работата легна върху моите плещи. Имахме — така да се каже — един „мотор“, който експлоатираше силовите линии, изсмуквайки енергията от близките до нас полета и сектори. Бяхме го сглобили след безброй затруднения; преимуществото му беше, че имаше минимални размери, но дори и да беше много по-голям, пак нямаше да улови достатъчно енергия, тъй като максималното ни постижение бе издигането на тежест от около три килограма и половина на височина по-малко от хиляда метра над морското равнище.
Това остана нашата максимална граница и от месеци наред се мъчехме да направим нещо по-добро и
