по-голямо. Навярно имаше някаква грешка в изчисленията или в тяхното приложение, но за съжаление нещастният Клаус не беше вече между нас със своята мощна интуиция и със своята съвършена подготовка: трябваше да се справяме бързо сами.
От тази нощ насетне нашата лятна почивка, която беше вече почти към края си, стана за мен мъчителна и непоносима. След моя категоричен отказ Рита се бе затворила в някакво апатично мълчание. И Том от своя страна, мрачен и намръщен, цял следобед седеше на верандата да чете някакви вестничета, които никога не му бяха харесвали. Кристина, най-малката, от време на време изтичваше да види дали хвърчилото, опряно на нашата „работилница“ зад къщи, стои още там, като че ли всеки момент можеше да литне в небесата от само себе си. Само Амико както винаги въртеше опашка наоколо, но беше някак омърлушен, сякаш бе разбрал, че сме скарани.
Горях от нетърпение да се завърна в града, към моята работа. Оставаха още петнадесет дни и с удоволствие бих предложил на Рита да се върна сам, ако не се страхувах, че ще се разсърди или още по- лошо, че ще посрещне това равнодушно.
„Всичко това е много глупаво — мислех си аз. — И жена ми особено се държи като дете. Как може да иска от мен подобно нещо?“ Помъчих се да я заговоря по този въпрос, но тя веднага отвърна, че съм съвсем прав, по-добре да не говорим вече за това. В думите й обаче и най-вече в държането й на престорено безразличие почувствувах, че неоправдано ми се сърди.
Обзеха ме съмнения. Започнах да се питам какво значение има в живота ми моето семейство. Понякога стигах до заключението, че съм егоист; но малко след това успявах да се опомня и си казвах, че съм луд.
„Ето например децата — мислех си. — Работиш, за да им осигуриш бъдещето, отглеждаш ги, докато са малки, стопляйки ги с дъха си — те са като семена, които се разпукват. И на края един лош ден разбираш, че не си направил за тях всичко, каквото би могъл да направиш. Разбираш това от нещо незначително — от един поглед, от един жест, от някакво обвинение или упрек, отправени към теб в момент на слабост. И ти се струва (или наистина е така?), че си сбъркал всичко, че си развалил нещо много важно. И тогава се чувствуваш неудачник.“
Прехвърлях тези мисли в главата си по всяко време — денем и нощем. Когато заспеше Рита (усещах как дишането й става ритмично, спокойно и само раменете й потръпват от време на време — знак, че сънува), аз ставах безшумно и отивах да нагледам децата си, които спяха в своята стая. Свита на кравай като котенце, Кристина дишаше толкова леко, че дори не можех да я чуя сред тишината на къщата. Том имаше навик да се покрива с чаршафа чак до ушите и да стиска възглавницата, като че ли някой ще му я открадне. Една вечер, като седях в тяхната стая, забелязах, че сънят на Том е неспокоен. От време на време детето измърморваше нещо. И като се наведох над него, успях да доловя сред тия откъслечни и неясни фрази думата „хвърчило“, която той бе повтарял толкова често предишните дни, а сега, в дълбоката нощна тишина, ми се стори изпълнена с някакво тайнствено значение, напомняща за необятни и далечни пространства.
„Какво страстно желание“ — помислих си смутен, докато гледах къдравата главица на моя син, потънала във воалите на приказни сънища. И веднага разбрах, че — макар и само веднъж в живота — усмивката на сина ти, неговата детинска и може би безумна радост могат да бъдат по-ценни от всичко друго на света, включително и от спокойствието на собствената ти съвест. Така реших да замина с колата рано сутринта, трябваше да сляза в града, за да взема от лабораторията на института някои неща. Само две метални жички — от специална сплав — и още няколко дреболии: тогава голямото хвърчило щеше да литне в синьото небе дори и да няма вятър. И щях да видя Том отново да се смее, протягайки ръце към огромната хартиена птица там горе във висините, така както много пъти бях правил аз самият в далечните години на моето детство. Освен това чувствувах, че ако нещастният Полди беше още между нас, щеше да ми помогне да осъществя красивата мечта на моя син; изобщо бях сигурен, че в този момент той ме вижда и, одобрява постъпката ми.
Следобедът бе окъпан в злато. Искам да кажа, че слънцето бе разпръснало малкото облаци от сутринта и сега всичко блестеше от неговата светлина. През септември винаги ставаше така, сутрин изпаренията на равнината трептяха над полята и къщите, като че ли земята изпускаше своя синкав дъх. Но следобедите бяха окъпани в злато, мъглата изчезваше, а така също и облаците, ако все още имаше някой облак. Светът се обличаше в червени и жълти багри, петна пъстрееха по хълмовете, които заприличваха на гигант, проснат в равнината. Гигант, облечен като арлекин, който е полегнал настрани да спи.
Бях на зелената поляна пред къщи. Рита, както обикновено заедно с Кристина, бе отишла да си почива. Том, седнал в шезлонга на верандата, държеше в ръце някакво илюстровано вестниче. Знаех, че се преструва, че чете, а всъщност следи всяко мое движение. Защото аз бях отишъл да взема хвърчилото и го бях донесъл на поляната.
Подготвих всичко най-прецизно. Извадих от джоба си една празна кибритена кутийка и поставих в нея малко метално цилиндърче, дебело колкото малкия ми пръст и дълго колкото половината. Ако някой го отвореше, щеше да намери вътре малки навивки от метална жица и някоя и друга неразбираема дреболийка. Забодох кутийката на централното ребро на скелета, така че оста на цилиндъра да бъде разположена паралелно на оста на хвърчилото. На края извадих нещо като черна касетка, не по-голяма от една табакера, снабдена с градуирано ключе и малък циферблат. Настъпи решителният момент — всичко бе вече готово.
Погледнах още веднъж хвърчилото, проснато на поляната със своите прекрасни багри и дълга опашка. Навред бе спокойно и тихо, вятърът бе спрял. Завъртях съвсем леко градуираното ключе и веднага забелязах характерния ефект, който бях виждал вече толкова пъти по време на нашите опити: въздухът над хвърчилото започна странно да трепти, като че ли се образуваше вихрушка, която се губеше във височината.
И веднага след това голямата птица, задрямала на тревата, се събуди. Видях как отваря огромните си синкави очи и големите й розови клепки трепкат. Перата й настръхнаха и нервно помръдна безкрайната си опашка. Крилатото животно започна да трепти и да трепере, като че у него бавно нахлуваше живот. Завъртях градуираното ключе на друга степен и една стрелка на циферблата започна да се движи едва доловимо.
Хвърчилото отскочи и полетя към висините. Виеше се като пъстроцветен вихър, като дълъг наниз от флагчета, който се издига към върха на невидима мачта. За кратко време се издигна на тридесет, петдесет, седемдесет, сто метра височина, докато успях да го издигна още по-високо, на сто и петдесет метра и повече.
Това беше удивителна гледка и аз стиснах зъби от възбуда. Бях забравил сина си, къщата зад гърба ми, поляната — всичко. Следях само хвърчилото, гледайки го очарован. Високо в небето навярно имаше вятър, защото опашката започна да плющи като странно и дълго корабно платно, а хартиеният колос сякаш си играеше с въздушните течения, като ту се спускаше по невидими наклони, ту кабрираше шеметно над пропастта. Със своя червен и жълт връх като голям огнен шип приличаше на същество, излязло от утробата на хълмовете, потънали в есенни багри. Вятърът го обръщаше със своите всемогъщи въздушни ръце, така че от земята то ми изглеждаше като огнен блясък, като отломка от слънцето сред синевата. Правоъгълният дълъг корпус беше като тяло на пъргава риба, сребрист и нашарен, и показваше ту гърба си, ослепително блестящ като острие на сребърен нож, ту корема си — пъстроцветен и нашарен като зебра. Виеше се в небето като въртележка с ярки трептящи цветове, за каквато може би и аз още от дете винаги бях мечтал.
Усетих, че синът ми ме докосна по лакътя, усетих как ръката му ме стиска и трепере. Чух гласа му, изпълнен с почуда, с възторг и радост:
— Татко, моето хвърчило… лети, лети.
После се хвърли на шията ми — викаше и се смееше като обезумял. Засмях се и аз и го целунах, паднахме на земята от радост и почнахме да се търкаляме щастливи по тревата, докато Амико тичаше около нас и лаеше възбудено, а жена ми, която се бе събудила, се появи на верандата с полуспящата Кристина на ръце.
През това време, докато радостта изпълваше сърцата ни, най-хубавото хвърчило на света летеше безтегловно в синьото небе между хълмовете и равнината, порейки високите въздушни течения като кораб с дъгоцветни платна — приказен господар на висините.
