Танка сви рамене.
— Не преди пролетното равноденствие следващата година: 20 март 2008.
— А какво беше онова за поставянето на Стълбовете? Имаше тук нещо за първия Стълб. А, ето го: „Първият Стълб трябва да бъде вложен точно сто дни преди завръщането. Наградата е
— Сто дни — повтори Танака. — Това е… по дяволите… на 10 декември
— С други думи, след десет дни — уточни Магьосника. — Господи, знаехме, че моментът наближава, но това просто е…
— Макс, да не ми казваш, че разполагаме със само девет дни да поставим на място първия Стълб? Та ние дори още не сме го намерили…
Но Магьосника не го слушаше. Погледът му се бе зареял в безкрайността.
— Танк… Кой друг знае за това?
Танка сви рамене.
— Само ние двамата. Всъщност… може би и онези, които са виждали този надпис. Знаем за плочата в Тибет, но ти спомена, че била реставрирана частично. Къде се озова тя в крайна сметка?
— Китайското бюро за културни паметници се самообяви за собственик и я прибра в Пекин. Оттогава никой не я е виждал.
Танка се взря в смръщеното лице на Магьосника.
— Допускаш ли, че китайските власти са намерили останалите парчета на натрошената плоча и са сглобили „пъзъла“? Дали вече не знаят за това?
Магьосника внезапно попита:
— Колко канонерки каза, че идват насам?
— Девет.
— Девет… Кой изпраща девет канонерки на рутинен патрул? Не, китайците знаят и идват за нас. Но ако знаят за това, знаят и за Пирамидиона. Проклятие! Трябва да предупредя Джак и Лили.
И бързо извади от раницата си книга. Колкото да бе странно, това не бе справочно издание, а добре известен роман. Започна да прелиства страниците и да записва в бележника си някакви числа.
После сграбчи радиото и се обади на лодката горе:
— Чоу! Бързо запиши едно съобщение и веднага го изпрати до центъра за уведомяване. — И издиктува на Чоу дълга поредица числа. — Окей, това е всичко, действай! Качи го веднага, в момента, на секундата!
На трийсет метра над тях една очукана стара речна лодка подскачаше сред полузалетите къщи на древното планинско село. Беше закотвена до старата хижа с входа към подземната пещера.
В кабината на лодката изпълнителният студент Чоу трескаво набираше шифрограмата на Магьосника, за да я изпрати — от милионите други възможности — до уебсайт, посветен на филмите от поредицата „Властелина на пръстените“.
Щом приключи, съобщи на Магьосника по радиото:
— Изпратена е, професоре.
— Благодаря ти, Чоу. Отлично. Сега искам да препратиш с имейл до Джак Уест всички изображения, които вече ти изпратих. След това ги изтрий от твърдия диск.
— Да ги изтрия? — повтори Чоу, решил, че не е разбрал правилно.
— Да, всички. До последното. Или поне колкото успееш до идването на китайските ни приятели.
Без повече да се двоуми, Чоу се залови първо да препрати, а после и да изтрие невероятните снимки, направени от Магьосника.
Докато чукаше по клавиатурата, така и не забеляза първата канонерка на Народната освободителна армия да се плъзва зад него — бе влязла по ръкава над наводнената централна улица на селото.
Остър глас в мегафон го накара да вдигне сепнато глава:
—
В превод това означаваше: „Ей! Излез на палубата! Така, че да те виждаме. Вдигни високо ръце!“.
Чоу приключи с последния файл, подчини се на заповедта и излезе на откритата предна палуба.
Челната канонерка се извисяваше до него. Беше модерна, бърза, с боядисани в защитен цвят бордове и оръдие на носа.
Китайските войници бяха насочили късоцевните си автомати „Колт Командо“ право срещу Чоу.
Това, че държаха съвременно американско оръжие, бе лош знак, защото означаваше, че става дума за елитна част на специалните сили. Обикновените китайски пехотинци носеха стари автомати „Тип 56“ — китайският вариант на АК–47.
Тези явно не бяха от обикновените.
Чоу вдигна ръце… и след секунда в гърдите му цъфнаха кървави дупки. Куршумите го запратиха назад със страшна сила.
Магьосника натисна бутона на радиото.
— Чоу? Чоу, чуваш ли ме?
Но отговор нямаше.
Внезапно седалката, която висеше от дъното на кладенеца в тавана, се вдигна нагоре като изплашена змия.
— Чоу! — извика Магьосника. — Какво правиш…
Миг по-късно седалката отново се показа…
… а в нея седеше Чоу.
Кръвта на Магьосника се вледени.
— О, господи, не… — Той се затича към нея.
Обезобразеното от многобройните рани тяло на Чоу се спусна до пода.
В същия миг радиото оживя.
— Професор Епер — чу се в него глас на английски, — аз съм полковник Мао Гонли. Знаем, че сте долу, и слизаме. Не правете глупости, за да не ви сполети съдбата на вашия помощник.
И като по сигнал в камерата с отработена прецизност се заспускаха китайски войници.
Преди да бяха изтекли и две минути, Магьосника и Танка бяха заобиколени от десетина въоръжени с автомати мъже.
Полковник Мао Гонли слезе последен. Беше на петдесет и пет и вече понатежал, но се държеше с достойнство и с характерната за военен вдървеност. Като много други от неговото поколение, и той бе кръстен в чест на Председателя Мао. И нямаше оперативна позивна освен прозвището, което му бяха дали след действията му на площад Тянанмън през 1989 — Касапина от Тянанмън.
Възцари се тишина.
Мао гледаше Магьосника с очи, в които нямаше и капчица живот. Когато проговори, се разнесе вече познатият прецизен отсечен английски:
— Професор Макс Т. Епер, позивна Мерлин, известен за някои и като Магьосника. Канадец по рождение, професор в Тринити Колидж, Дъблин. Имащ отношение към доста необичайния инцидент, разиграл се на върха на Голямата пирамида в Гиза на 20 март 2006 година… И професор Йобу Танака от Токийския университет. Несвързан с инцидента в Гиза, но експерт по древни цивилизации. Господа, помощникът ви беше надарен и интелигентен младеж. Можете да се уверите какво мисля за такива като него.
— Какво искаш? — попита хладно Магьосника.
Мао се усмихна, но в извивката на тънките му устни нямаше никакво веселие.
— Ами, професор Епер… искам
И пристъпи напред, и огледа пещерата.
— Настават велики времена, професоре. През идните месеци ще се извисят империи и ще се сринат нации. Във времена като тези Китайската народна република има нужда от знаещи хора, хора като вас.
