после вежливите думи и вежливите претенции можеха да поддържат част от непокътнатата чест при такова евентуално отстъпление.
Така щеше да бъде, ако той имаше скрити оръжия. Но в противен случай…
Гневът застави Смит да забрави за всякаква предпазливост. Той хвърли зареждащата четка и медицинското пакетче с негодна течност, после се отхвърли от капитана и близостта на нейните режещи остриета.
— При нас е дошъл нуждаещ се човек, невинен като самата невинност, а вие имате намерение да го удушите и да изядете чудесния му кораб! — извика. — Той не направи нищо нередно и отговаряше учтиво на всичките ви обиди! Защо да не го пуснете? Защо?!
— Инженер, ти си невъздържан — каза капитанът без да обърне глава. — В резултат на това твоята дажба от въздух намалява до нула. Ако доброволно докладваш за това в медицинския сектор за евтаназия, твоето бъдещо съществуване ще бъде прекрасно и твоето покорство ще бъде отбелязано в корабния дневник. Ако продължаваш е невъздържаността си, името ти ще бъде заличено завинаги. Не ти желая безчестие, дръж се скромно.
Произлизащият заговори със странен и различен тон на гласа си:
— Капитане, заповедта ви не е законна. По време на празненства кодекса на подчинението е разслабен и свободните изказвания са разрешени, поне сред тези цивилизовани хора, които признават „Закона на госта“… — не се доизказа той, после се обърна към Смит, погледна го и му рече: — Инженере, моля те да ми кажеш името си. Назови го и аз ще го запазя в моя корабен дневник. В моята книга на живота и то ще издържи по-дълго от която и да е друга регистрация през тази епоха.
Смелостта вече бе напуснала Смит и той не отговори. Замахна със салфетката, която използуваше вместо ветрило и се придвижи до преградната стена, където се сви гледайки с разширени от ужас диви очи, готови да подскочат към всяко направление.
Вече никой не се нуждаеше от него. Благородниците все още бяха насочили вниманието си към Произлизащия. В залата беше тихо.
Джентълмените разменяха бързи погледи със съседите си. Всеки се беше навел в готовност, но никой не беше подготвен да предприеме крайно внезапно нападение, засега нямаше намек заплахата да се сбъдне. Може би беше тежко да убиеш човек, който не е изтеглил своето оръжие, може би все още не бе късно това да стане…
Един млад нашарен рицар с движещи се криле извади каниите на остриетата си и след като стоманата им проблесна започна да говори. Неговият глас обхвана залата, беше висок и гръмогласен.
— Какво би изглеждало по-отвратително в очите на Бога от проявата на малодушие? В името на Гайя, как ненавиждам такова нещо (няма да го нарека човек), което поема ударите без да показва злоба! Той се смее със своята просешка усмивка, рамената му са прегърбени, очите влажни, а стенещият му глас трепери. Омраза, джентълмени, трябва да изпитваме омраза и погнуса към този когото убиваме. Слабостта е отвратителна! И всеки човек, който не желае да се бие, заслужава да умре! Душата на човек от простолюдието няма да се осмели да се скрие в капитански гърди. Аз казвам да й отрежем фалшивото сърце!
Лицето на Произлизащия продължаваше да бъде вцепенено и лишено от изражение. Гласът му беше напрегнат и равен. Очите му бяха изпълнени със страшно спокойствие.
— Вие сте гневни, защото нямате добро ИЗВИНЕНИЕ за гнева си — каза той. — Така ли е? Би било много по-лесно да извършите злодеянието, ако бях направил някакво нарушение, нали така? Или ако някой изглежда по-малко човек ли? Благородни колега, капитан Ерешкигал! Няма нужда от всичко това. Сам ще ви подаря всичко излишно от моя кораб, нека да се предпазим от сцени на ужас. Вие трябва да ръководите себе си като някой, които има честно и благородно поведение. Нека този празник да не завършва с трагична смърт!
— Просене и просене! — изкрещя младия рицар. — Трябва ли да слушаме котешко мяукане?! Да му прережем гръкляна, за да се отървем от този писклив шум!
Той ритна заедно с двата си крака и металните остриета издадоха ясен метален звук.
Капитан Ерешкигал отвори ветрилото си за да въдвори тишина и каза:
— Моя брат капитан с достойнство попита дали това е нещо различно от това, което е. Не възнамеряваме да маскираме нашите действия под прикритието на кодекса на дуелите. Да назовем нещата открито: предумишлено убийство и пиратство.
В залата се разнесе тих шум причинен от въздишките и слабите дюдюкания на джентълмените. Някои от тях изглеждаха разгневени, други опечалени или изненадани. Повечето от тях бяха с каменни лица, но на всяко от тях бе изписана жестокост.
— Но нали ВИЕ го докарахте, брат капитан! — продължи Ерешкигал. — Как се осмелявате да имате този чудесен корпус, елегантно задвижване и отличен въздух, — след като ние сме много, а вие само един?
— По право, имуществото е мое.
— Когато умрете, по право или по беззаконието ще стане наше.
— Няма да бъде необходимо.
— Но ние го ИСКАМЕ.
— Капитане, извинявам се…
— Повече не желаем да слушаме за произхода.
— Така ли…? Нима това е правилото, според което ще бъда съден? Оправданията за милост няма да бъдат чути, когато дойде вашето собствено време.
— Да бъдем съдени ли? Как смеете да ни предизвиквате по такъв начин?
— Когато се извинявам, вие ме осъждате, когато не го правя е същото. Какво ще стане, ако кажа вземете ми кораба, но пощадете живота ми?
— Няма да спестим дори една унция въздух!
— Ха! Аз щях да бъда по-щедър от вас, Ерешкигал. Щях да пощадя поне един живот, може би на малкия изплашен Смит. Той никога не би ми навредил и мисля че започва да подозира какво представлявам. Да, една личност би оживяла ако разпери опашката си, макар че в противен случай упражненията са безполезни.
— Мислите ли, че ще ни стреснете със суеверни намеци и лъжи? Обкръжете го мои джентълмени! Стюард, затвори проходните тръби. Трябва да поставим дантелените ни хлебчета над облака от кръв и да внимаваме капките й да не попаднат във въздушната система.
Докато рицарите и подвасалите се усмихваха, развяваха ветрила, размахваха куки и кортици и го обграждаха във форма на сфера, Произлизащият им говореше меко, с юпитерианско спокойствие:
— Кой друг освен машинния разум има толкова дълъг живот, че да въведе закони и закони в пустотата и после да види бавните си резултати? Цивилизацията, джентълмени, се постига когато хората се освободят от естествената си ярост и несдържаност, и се страхуват от сила достатъчна да ги ужаси и да им вдъхне страхопочитание, за да бъдат покорни. Да цивилизоваш диващината е дълго усилие и когато пустошта е астрономически необятна, страхът също ще бъде огромен.
Капитан Ерешкигал разшири очите си от нарастваща паника, направи неловък жест с ветрилото си и изпищя:
— Убийте го! УБИЙТЕ ГО!
Стоманата заблестя в ръцете на крещящите рицари и благородници, които ритаха стените и кроткия благ човек. С голяма изненада Смит видя, че чужденецът започва да блести със свръхестествена светлина, после пламтящите му пръсти се насочиха към лицето и дръпнаха настрана това, което беше маска.
Информация за текста
© 1997 Джон Райт
© 2000 Христо Пощаков, превод от английски
John C. Wright
Guest Law, 1997
