изпълваше клетките, натичаше във вените, пулсираше в стомаха, преливаше надолу в краката. Никога досега той не беше изпитвал такова усещане, никога досега не го бе завладявала такава топлина — толкова дълбока и проникновена. Пръстите му се хлъзнаха по гладката повърхност на бар-плота, докоснаха отново бутилката. Погледът му се съсредоточи, изпълнен с надежда. „В нея все още има такова количество, че стига да се напълнят достатъчно чаши!“ По връхчетата на пръстите му пролазиха мравчици. Още едно усещане, което не бе изпитвал от началото на своята кариера на търговец. Крастата започваше да го обзема.
— Да, разбирам — повтори той. Макар да бе силничко, питието не караше човек да заплита езика. В това Майк вече се бе уверил. Пръстите му погалиха хладните стени на шишето.
— И колко искате за една такава бутилка… „Бебешка кръв“?
— Цената е висока! — отвърна непознатият.
Майк поклати глава.
— Очаквах такъв отговор! Но питието наистина е много добро, превъзходно е!
Господи, колко приятно се чувстваше! Колко бе освежен, какъв приток на сили, енергия…
— Та колко казахте?…
Непознатият му назова цената.
Сумата бе толкова висока, че въпреки невероятният тонизиращ и отпускащ ефект, което питието бе оказало върху тялото и съзнанието му, за миг Майк като че залитна в междувремието и се запита дали бе чул правилно. Ала веднага след това се убеди, че подобна цена беше напълно разумна. И преди напълно да осъзнае какво всъщност върши, той се улови, че вече пресмята наум стойността на такава бутилка — за колко щеше да я продава, колко чаши можеше да напълни от нея, колко щеше да струва една такава чаша от сто, от петдесет грама, колко от постоянните клиенти и неговите приятели щяха да са готови да си я купят или поръчат на такава цена. Или по-скоро — кои щяха да бъдат достойни да вкусят от този нектар. И докато претегляше кое за, кое против, облакътил се удобно на бара, цялото му същество сякаш се пренесе в най-прекрасните кътчета на Рая.
— Става, съгласен съм! — изрече най-сетне. — Купувам!
— Тогава пийнете още една чашка! — предложи непознатият. Усмивката му стана още по-любезна и приветлива, докато наливаше от амброзията. — Аз черпя сега!
Мъжът внимателно намали колата, чиято предница се изпъна като по конец наравно с бялата стоп-линия върху шосето в момента, в който светлината от жълто преля в червено. Можеше да премине кръстовището, знаеше. Знаеше също, че много шофьори щяха да го сторят без да се замислят ни най-малко, че дори щяха да форсират, натиснали газта до дупка („до ламарината!“)… Само че той беше от тази порода автомобилисти, които спазваха стриктно правилника за движение по пътищата. Нека зад него „пилотите от Формула 1“ малко да потърпят. Нека си намесват майка му, леля му, тяхна си работа… Законът си е закон. Един е за всички и никой не е над него. Той погледна в страничното огледалце и забеляза някакъв хлапак зад волана на зелена „Скиларк“ да му прави неприлични жестове с пръсти. Мъжът отмести поглед от него и проследи върволицата чакащи коли от другата страна на кръстовището. С периферното зрение наблюдаваше светофара, провесен вдясно отгоре над пътя на дебел кабел, който се полюляваше при леките повеи на вятъра.
Мъжът изчака търпеливо зелената стрелка да му даде разрешение да завие, после заобиколи отляво и влезе в паркинга на супермаркета. Маневрираше изключително внимателно, дебнещ на всеки сантиметър за немарливи шофьори, които понякога се изсулваха изведнъж на заден от своите места, без да се огледат нито наляво, нито надясно. Спазвайки ограничението — 20 км, — той се прокрадна бавно между редиците автомобили. Пътят му беше до болка познат, а по асфалта бяха изрисувани в жълто дебели стрелки. Успя да се промъкне и достигне края на паркинга, съвсем близо до триетажната сграда на супермаркета. В този район местата бяха определени единствено за служители и работещи в търговския център. Веднага откри мъничка, празна ниша, паркира, убеди се, че колата му не е захапала при маневрата от съседното място, и едва тогава изключи. Вдигна прозорците. Отвори вратата много внимателно — не му се искаше да остърже боята на паркиралите до него.
Затвори, провери дали е заключена, включи алармата, след което с бързи крачки се насочи към служебния вход. Пътьом намести вратовръзката и с припрени движения закопча кафявото сако от туид.
Когато стигна до входната врата, измъкна от вътрешния джоб черния портфейл. Извади от него професионалната си карта. Работеше тук отдавна, ала поради мерки за сигурност всички служители трябваше да представят картите си на дежурните полицаи, преди да влязат в сградата. На всеки два дена дирекцията на супера сменяше охраната, въртеше я по многобройните входове, за да не могат така полицаите да опознаят служителите и да завържат познанство с тях.
Мъжът напълно одобряваше този начин на действие. В наши дни човек в нищо не можеше да бъде сигурен.
Показа картата си на пазача, който му хвърли светкавичен, но изпитателен поглед, преди да го пусне да влезе. Той бързешком се шмугна във входа. Спря се пред автомата, чукна часа на пристигането си, свери дали обозначеното време и онова от часовника му съвпадаха. Бяха точни. Добре. Няколко секунди размишлява. Да, имаше тъкмо време да си позволи кратка почивка, преди да отиде в службата. Налагаше се да направи някои покупки, преди да захване работата за деня.
Напусна зоната, забранена за купувачи, хвана ескалатора до първия етаж като търпеливо изчака да стигне докрая, отмести се малко встрани, пропусна младата продавачка, която видимо бързаше, защото запъхтяно катереше стъпалата след него.
Излязал на първото ниво, той се измъкна от ескалатора и с широки крачки се отправи надясно към щанда с детските играчки.
Касиерката го видя да се приближава и го посрещна с лъчезарна усмивка. Беше красиво младо момиче с големи, блестящи очи и буйна дълга черна коса.
— Здравейте! — поздрави го тя. — Добър ден! Дълъг ли е списъкът ви днес?
Усмивката й беше широка и топла и както съвсем явно си личеше — на нея във всички случаи й се искаше да опознае този мъж по-отблизо. Не беше единствената, която хранеше подобни чувства и самата тя го знаеше, затова се опитваше усмивката й да бъде възможно най-учтива всеки път, когато той идваше да пазарува на щанда за играчки рано сутрин.
— Не, благодаря, днес са ми необходими само някои дреболии… — отвърна й той, като също я възнагради със своята най-чаровна усмивка. — Знам къде се намират.
— Получихме нови неща, може би някои от тях ще ви заинтересуват — предложи му девойката. — Мога да ви ги покажа къде са… ако желаете!
— Не, не, просто днес ми трябват наистина дреболии… — отклони поканата й мъжът. — Знаете колко бързо се похабяват… Дреболии, работа само за минутка, не повече.
Той се отдалечи и изчезна сред щандовете.
Момичето прикри разочарованието си зад нова очарователна усмивка.
Беше успяла да обслужи един-единствен клиент, когато мъжът отново застана зад нейната каса. Държеше в ръце действително дреболии — залъгалки и дрънкулки за бебета в яркочервени, сини и розови цветове и кутия с дузина биберона, всичкото това увито в лъскаво фолио.
— Вие наистина си обичате работата! — отбеляза девойката със симпатия.
— Да, така е — отговори мъжът. — Обожавам я.
Момичето се поколеба, стараейки се отнякъде да изнамери нещо, с което да го задържи още мъничко при себе си. Ала не успя да измисли нищо. Толкова по-зле, може би утре щеше да е по-прозорлива. Или пък той по-благосклонен! Тази вечер щеше да си помисли, сигурно щеше да й хрумне някаква тема, по-така…
— Не се притеснявайте — отново припряно поде тя, — аз ще начукам сумата и ще оправя всички необходими процедури с картата! За нищо не се притеснявайте. Естествено, винаги мога да направя и друго за вас… Стига да пожелаете… Не се колебайте, само ми кажете!…
— Да, благодаря, ще се възползвам от предложението ви — отвърна мъжът. — Тези неща сигурно ще могат да ми стигнат за известно време. Довиждане! До утре, най-вероятно…
Черните очи на девойката го проследиха, докато той се отдалечаваше, притиснал до гърди пакета с
