Милан Райски
Младата вълчица
I
Бурята вилнееше повече от час и старата неподвижна гора се превърна в ад. Тежките оловни облаци докосваха самите върхове на елите, мълниите проблясваха една след друга, земята трепереше от тътена на гръмотевиците и трясъка на падащите дървета. Най-страшно беше по хребетите. Там ураганът бушуваше с див вой. Подире му оставаха само голи осакатени стволове. Вятърът трошеше короните на дърветата и помиташе пред себе си клони и канари, които с векове не бяха помръдвали от мястото си. Водните струи, изливащи се от черните облаци, се превръщаха в кални ручеи, спускаха се към долините и шуртенето на водите им се смесваше с грохота на бурята.
Всичко живо се беше изпокрило, където свари. Катеричките и белките, совите, червенушките и кълвачите се бяха вмъкнали в хралупите на изсъхналите дървета, стадо сърни беше спряло под една надвиснала канара и гледаше към сърната-водач, която стоеше неподвижно. Те знаеха, че не им остава нищо друго, освен да чакат. Един женски рис и двете му малки успяха със сетни сили да се подслонят в дълбокото си леговище. Старият вълк, който беше настигнат от бурята по време на лов, също намери прикритие — втурна се по скалистия склон към гъстия клек, припълзя на най-тъмното място и зачака, лежейки по корем. Той сякаш не забелязваше водните струи, изливащи се от надвисналото, мрачно небе. Тук беше най-безопасно.
Когато бурята премина, а огнените проблясъци на мълниите и тътенът на гръмотевиците оредяха, дъждът също намаля, но още дълго продължи да вали. Облаците се вдигаха, отделиха се един от друг и се затъркаляха над забулената в изпарения гора. Подобно на огромни парцаливи кълба въ̀лна те се сливаха и отново се разкъсваха, докато накрая в пролуката между тях се появи късче синьо небе. Все пак времето не се оправи, само престана да ръми.
Тишината се задържа още малко. После сякаш някой замахна с невидима магическа пръчица и гората оживя. Дивите гълъби запляскаха с крила и отново подеха нежното си гукане в гъстите корони на яворите и буковете, синигерът изписука и полетя във въздуха като жълта топка, чернееща се като въглен катеричка надникна от тъмния отвор в чатала на дебел бряст, някъде чукаше кълвач. В короните на скорушите, почти напълно оголени от бурята, се настаниха синигери и без да губят нито миг, вдигнаха такава врява, сякаш искаха да наваксат пропуснатото. Стадото сърни се спусна към сечището. Майката пропъди от входа на леговището своите малки рисчета, легна по корем и загледа с присвити очи приближаващата се вечер.
Лятото зрееше като шишарките по върховете на елите. Майката беше започнала да води на лов малките си рисчета, запознаваше ги с живота. Скоро щеше да ги повика. Снощи тя улови заек, но не го уби, само леко го замая, за да не избяга. Рисчетата си играха с него сума време, а майката внимаваше да не го изтърват. Трите животни обаче не можеха да се нахранят с един заек. В очите на майката проблясваха пламъчета, тя беше гладна, млякото й отдавна пресъхна. Малките разбраха, че в гърдите на майка им няма нищо, и престанаха да се интересуват за тях. Затова все повече се отдаваха на лова. И сега те бяха нетърпеливи, побутваха майката, но тя закриваше почти целия вход на леговището и гледаше неподвижно пред себе си, само косъмчетата по върха на ушите й леко потреперваха и улавяха дори най-незначителните звуци. Малките мъркаха зад гърба на женската, ноктите им се подаваха. Рисчетата започваха да драскат хълбоците на майка си, но изведнъж тя се присви и те се вцепениха. Тя напълно притвори очите си и през тясната цепнатина наблюдаваше фигурата на едър стар вълк, който се мъкнеше по склона само на няколко скока от леговището. Дъждът изми следите, вятърът духаше отдолу нагоре като в комин, затова вълкът не усещаше близостта на смъртния си враг и спокойно продължаваше да върви, изпънал напред главата си с островърхи уши. Дългата му опашка — сива в началото и черна накрая — се влачеше до земята.
Майката не искаше да си създава неприятности, тя чакаше и с присвити очи проследи сиво-черния хищник, който изчезна зад скалата, обвита от хилави скоруши. Майката продължаваше да стои в дупката на леговището си, докато се стъмни напълно. Едва тогава се измъкна предпазливо, ослуша се напрегнато и завъртя кръглата си глава с наострени уши, над които подобно на перца потрепваха кичурчетата на козината й. Щом не долови подозрителни звуци, тя изтича надолу и притисна носа си към земята, където преди малко беше преминал старият вълк. Въпреки че обонянието й беше слабо, козината по гърба й настръхна. Малките душеха непознатата миризма и също като майката наежваха косъмчетата по гърба си, повдигаха дебелите си мустакати устни и съскаха. Майката се вслушваше още няколко мига в тихата нощ, после поклати опашка и пое в обратна посока, не искаше да се среща с вълка.
Майката и малките рисчета се отправиха на нощен лов. В същото време старият вълк стоеше като издялан от камък сред повалените ели по средата на хълма. Островърхите му уши бяха наклонени напред и той вдъхва влажния въздух, просмукан с аромата на смола и зреещи малини. Пред него ставаше нещо. Той направи още няколко тихи крачки, стъпи толкова леко върху мократа пръст, покрита с гниещи листа и изпочупени елхови клонки, че не чу дори собствените си стъпки. Накрая спря до една огромна повалена ела и долови сподавено скимтене. Вълкът се помъчи да разбере какво става там, в нощния мрак. Приближи се още малко и достигна почти до върха на падналата ела. Макар изтръгната от земята и пречупена на две, тя не беше победена от бурята — част от корените й бяха впити в земята. Зад поваленото дърво се понесе тихо вълче скимтене.
Старият вълк легна по корем, подви предните си крака и се заслуша в слабия зов. Скоро нещо подскочи нагоре, драсна с нокти върху скалата, падна на земята, зашумоля в корените и зарови пръстта, после отново тупна тежко на земята и изскимтя. Над оределите върхове на елите и оголените клони на буковете се изтърколи червеникавата пита на луната. Тя се отдели от тях и се заизкачва към небето, обсипано с безброй звезди. Някъде в далечината се обади сова и отново всичко занемя. Зад огромния кръг от корени и пръст беше също тихо. Най-после старият вълк се отлепи от земята, заобиколи изпочупената корона на повалената ела, скочи върху грапавия ствол, изправи се, наостри уши и се вслуша. Но от вдлъбнатината между двете скали, пътят към които беше преграден от корените на елата, не се чуваше нито един звук. Все пак чувствителните уши на вълка долавяха признаци на живот — тихо дишане. А когато се придвижи още по-близо, чувствителният филтър на носа му разпозна вълча миризма. Вълчица!
Старият вълк пое няколко глътки влажен въздух и изръмжа късо. Макар и едвам доловим, изпод корените се чу отговор. Сега старият вълк се обади по-силно, отново получи отговор и разбра, че там, между скалите, се е озовала в принудителен плен млада вълчица. В него се събуди инстинктът за глутница и копнежът по другар, той забрави спазмите на глада, приближи до широката яма от корени и пръст, изръмжа, посегна да захапе пръстта, която заедно с преплетените корени образуваше стена между него и младата вълчица. Тя се беше скрила под скалите от бурята, а повалената ела беше преградила изхода.
Старият вълк изскимтя гневно, скимтенето премина в ръмжене и пленената вълчица разбра, че непознатият вълк не се страхува, че се е разсърдил на врага, който й пречи да излезе навън, и няма да избяга, а ще й помогне. Това сякаш й даде сили. Кой знае за кой път тя скочи върху скалата, но нямаше за какво да се захване и се смъкна надолу. Все пак вълчицата не се предаде, хвърли се отново върху стената от пръст и корени, но и този опит завърши както предишните.
Старият вълк изръмжа и вълчицата разбра, че той не одобрява действията й. Дълбоко в гърлото му прозвуча клокочещо хриптене и острите му зъби се впиха в препятствието. Те хапеха яростно, трошаха по- малките коренчета като сухи трески, по-дебелите пък вълкът дъвчеше между челюстите си, докато сломи съпротивата им, а после злобно ги изплюваше.
Младата вълчица приклекна и неподвижно, съсредоточено зачака какво ще стане. Старият вълк работеше като машина. Задните му крака се намираха върху грапавия ствол на елата, а предните си беше опрял в сплетените корени. Клокоченето дълбоко в гърлото му не преставаше, челюстите му не спираха, докато не успя да провре главата си през дупката, която беше изгризал. Очите му бяха пълни с пръст и частици изгнили елхови иглички. Той се отдръпна, отърси се от камъчетата и пръстта, няколко пъти злобно тръсна глава, пръстта и сухите елхови иглички полетяха на всички страни, а после с нова сила се запромъква през тесния отвор. Най-сетне откри малко под себе си вълчицата. Тя се беше изправила и се готвеше за скок. С ръмжене вълкът я спря. Прецени, че още е рано. Затова изсече със зъбите си отвор, през който можеше да промъкне и предните си лапи. След като го направи, той започна да гризе около себе си. Гърлото му престана да клокочи. Сред хрущенето на челюстите му час по час се дочуваше вече по- спокойно, тихо скимтене. Когато старият вълк реши, че отворът е достатъчно широк, той се отдръпна назад, изскимтя призивно и зачака.
