Георги Райчев
Карачакал
През една звездна априлска нощ в широките обори на селския първенец хаджи Зафир стана важно събитие — една от младите му биволици доби мъжки плод. Помагач беше Куно говедарят. Когато дигнаха малкото на крака, хаджията го приближи и взе в ръце мократа му още глава. Куно също се наведе над него.
Светнаха.
— Бре, чакърест! — весело извика старецът, а Куно зацвили от радост.
— Чакърест, хаджи, чакърест. Я го погледни: едното му око черно, а пък другото пъстро; рядко се случват такива… И на челото си има бяло… гледай, гледай… Ах, ти, карачакал такъв — потупна го той по страната и по шията.
Хаджията беше също развълнуван.
— Слушай, Куно — тържествено заяви той, — помни ми думата: ако оцелее малкото, ще го отгледам и на селото ще го харижа…
Карачакал. Така беше назовал Куно малкото в онази нощ. И домашните повториха тази почти безсмислена дума. Карачакал — никое друго име не му прилягаше така добре, както тази непозната турска дума. Малкото сякаш дойде на света с нея.
Така си и остана.
На другия ден хаджи Зафир черпи щедро в кръчмата, все едно, че беше му се родил внук. И пак повтори оброка си пред всички: ще го отгледа и ако оцелее — харизва го на селото.
Две есени и две зими преживя Карачакал в хаджи Зафировия дом.
Минаха богоявленските студове. В края на януари се дигна снегът: вяха и отвяха северните ветрове и над почернелите зимни полета се разстла зеленият губер на нивите. Карачакала и другите все още ги държаха на ясли. В тъмния обор се чуваше само сънно сумтене и равномерно подрънкване на железни синджири. Два пъти през деня ги извеждаха вън на водопой. И всеки ден все по-дълго се застояваха на двора.
Карачакал чувстваше как топлото слънце проникна в младата му снага, съживяваше я.
Една утрин у хаджи Зафирови влязоха неколцина мъже. Водеше ги сам старецът. Карачакал и другите бяха пак на двора. Малката група се насочи направо към него. Хаджията го плесна по шията и прокара ръка по лъскавия му гръб.
— Ето го! — тържествено рече той. — Вижте го какъв е хубавец. Ваш е от днеска.
Мъжете приближиха и поред помилваха и похвалиха Карачакала.
— Куно — обърна се хаджията към дребничкия дрипав говедар — той също беше там, — прибери Карачакала, твой е от днеска, като свое чедо да го пазиш.
Куно се изсмя ситно и весело:
— Дядо хаджи, главата си залагам; ако дам да падне косъм от него — нека цялото село ме съди.
Говедарят държеше пред себе си дълга дрянова сопа, чийто дебел край завършваше с голяма топка, изрязана от корена на дървото. Той дигна сопата на рамо и подвикна. Карачакал тръгна покорно навън. Отначало той не разбра какво правят с него, нито къде го водят. Но когато стигна до разтворената порта, извърна глава и спря. Може би не му се искаше да се отделя от другите. Същия миг покрай очите му профуча дряновата сопа и ако не беше отклонил овреме глава, щеше да опита тежестта й. Чу се пак отсеченият вик на говедаря. И Карачакал пое напред.
Вън, на широкия мегдан, чакаше цяло стадо добитък — селските говеда. Там откараха Карачакала. Той спря настрани и дигна любопитно глава: не беше виждал други път такова мнозинство. Защо ли бяха там? Къде щяха да ги водят? Но разнесе се властният вик на човека, трепнаха всички, изправиха глави и покорно тръгнаха напред, към полето.
Тръгна с тях и Карачакал.
От този ден настъпи истинска промяна в живота му. Въведоха го в стадото. Разбира се, той нито и подозираше това. Той броди цял ден в полето, държеше се настрана от другите, поглеждаше ги недружелюбно и често извръщаше глава към село, където беше оставил своите.
Целия ден на няколко крачки от него стоеше говедарят. Карачакал знаеше, че ако извърне глава към селото — мигом ще го посрещне тежката тояга. Затова пасеше и кротуваше. Говедарят препречваше пътя му. Карачакал чувствуваше, че му предстои тежка борба с него.
И тя не закъсня.
Когато вечерта се прибраха в село, Карачакал се запъти към хаджи Зафирови. Тогава се яви човекът и го подкара надругаде. Изминаха една улица, после друга и спряха посред широк мегдан, пред висока бяла постройка — общината. Зад тази сграда имаше друга, по-ниска постройка, със зееща врата. Там го насочи човекът. Карачакал прекрачи прага, но оттам го лъхна мрак и хладина. Той спря и обърна глава, но силен тласък отдире го втикна в килията. Карачакал подскочи и обърна глава към вратата. На прага стоеше неподвижен говедарят, стиснал здраво кривака.
В очите на Карачакала блеснаха ядовити пламъци. Той наведе глава, изфуча с ноздри и полетя напред, готов да понесе човека на рогата си. Ала не видя какво стана: оглуши го силен удар по ноздрите; той описа кръг и насмалко да падне на колене — тъй неочакван и страшен беше ударът. В следния миг хлопна тежката врата и кривакът на говедаря засвистя през мрака. Посипаха се чести тежки удари. Един, два, пет, десет. Изплашеният Карачакал се мяташе от стена към стена, блъскаше се в яслите и вратата. Но яростните удари го жареха. Когато прикриваше глава в някой ъгъл — излагаше краката и колената си, обърнеше ли се, горяха ноздрите му и рогата. Накрай омаломощеното животно коленичи разтреперано и от гърдите му се изтръгна глух, отчаян рев. Тогава човекът метна въже върху рогата му, привърза го за яка халка и отвори вратата. Трепна виделина. На прага стоеше пак мълчаливо зловещата сянка на говедаря. Карачакал се дигна и покорно завря глава в яслите.
Такава беше първата му тежка и самотна нощ. Той я забрави скоро, но страхът пред Куно говедаря остана завинаги у него.
Сега той живееше в полето при общото стадо. Бавно се нижеха дните — ден след ден. Премина пролетта, озъби се юнското слънце и над зеленото поле полази жълто лято. За петдесет дни Карачакал израсна, обгоря от слънцето и в жилите му кипна сила. Той беше по-едър и по-силен от най-якия си връстник. Над шията му се изви корава гърбица, обрасла с ниска грива. Украсиха го къси, остри рога, пред които се прекланяха всички.
Той кръстосваше неспокойно стадото. Оглеждаше връстниците си. Дразнеше ги и чакаше — ще посмее ли някой да му отвърне. А когато му омръзваше всичко — дигаше глава и тръгваше към реката.
Той стигаше там, нагазваше в хладните струи, пиеше, оглеждаше се, почиваше. После минаваше на отвъдния бряг, навлизаше в нивите, бродеше където му скимне, и привечер сам се завръщаше в стадото.
Един ден над безбрежното поле надвиснаха облаци. Спуснаха се от далечните сини планини, разпростряха се, притиснаха земята. Първо поотделно, с огрени от слънцето бели гребени, после мътносивосини и накрай слени в черни разбунтувани кълба, с прозирни бели мъгли по тях.
Овчарите погнаха стада и свърнаха към село. В полето остана само Куно говедарят. Пъстрото стадо добитък стоеше като изрязано между жълтото поле и потъмнялото небе.
На сто крачки от другите пасеше Карачакал, както винаги — сам и отделѐн. От време на време той спираше, дигаше глава и се ослушваше тревожно. Какво слушаше? Притихналата долу земя, клокочещото небе отгоре или тръпките, които обтягаха възбуялата му снага?
Той спря върху силните си крака, насочи глава към небето и задуши озонирания въздух с дигната горна устна. Хладните струи нахлуваха в дробовете му, разтягаха ги и сякаш запалваха кръвта му. Очите му горяха като въглени, ала нищо не виждаше. Той бе като бунтуващото се небе — готов да гърми, да трещи, да се разсипе в светкавици… Раздвижи се, порови с крак, изпусна два-три къси, зловещи звука, подуши топлата земя и пак дигна разширени ноздри. Този път той чу, видя. Той чу, че някъде далеч по земята към него се носеха тежки, глухи удари на копита. Впи поглед напред. Наистина далече през полето, откъм съседното село, ниско над земята се носеше черна топка. Тя идеше по съвсем права линия без път, през нивите, през
