Човек и лисица

Георги РайчевЧовек и лисица

Посред заснеженото поле усамотено лежи сградата на малка гара. Селището е на няколко километра от гарата и началникът с двамата си чиновници и стрелочникът са като загубени в околната снежна пустош и виелиците.

Току-що е минал единственият нощен влак. В дежурната стая пламти висока пернишка печка. През горните й отвори два червени езика лижат въздуха и разнасят из стаята лек мирис на каменни въглища. Вътре е топло и приятно; наоколо цари сънна тишина, пробуждана само от равномерното и еднообразно тракане на телеграфното езиче. Единият от чиновниците е до работната маса и води по апарата ленив разговор с някого от съседната станция. На стената гори голяма газова лампа и лекото й свистене като че усилва тишината и сънната омая.

Свободният чиновник става от кушетката, протяга се лениво, прозява се и все така лениво говори, като на себе си.

— Късно е вече; приспа ми се; отивам да спя.

В същото време вратата се отваря и ведно със струя леден въздух в стаята влазя висок момък, пристегнат в железничарски шинел, с препасана през рамената и кръста качулка и на глава с висок кожен калпак, втикнат до ушите — стрелочникът. Вместо обуща на краката му се белеят плътни навуща в дълбоки цървули. През рамото му е преметната двуцевна пушка, а около кръста — патрондаш. В дясната си ръка той носи мъртва кокошка, провесена за краката на дълга връв.

— Закъде си се докарал такъв, Динко? — смее се весело чиновникът и намига. — Май не ти се спи тази нощ, а?

Момъкът се усмихва и люлее весело мъртвата кокошка:

— Отивам на гости на оназвечершната ни гостенка.

— Значи, ще й върнеш визитата, а? Много си любезен — смее се чиновникът от апарата, без да извръща глава.

— Ще й занеса кокошката, дето я забрави по-миналата нощ в началниковия кокошарник. Трябва да е огладняла вече. Защо да си къса чехлите да идва чак тук.

Чиновникът от апарата се извръща и го гледа въпросително:

— Наистина, Динко, ами мъртвата кокошка защо ти е?

Момъкът се смее:

— Трябва ми тя — работа ще ми свърши. Ще видите! Хайде лека ви нощ. Да знаете, че съм към дола̀. Подир един-два часа, като измръзна, ще се върна.

Той оправя качулката си, отваря вратата и потъва в мрака.

Вън човекът заобикаля постройките, стига до платното на линията и поема по заснежените релси. Нощта го грабва отведнъж. И не само нощта — снегът, който вали и преваля, побелялото поле, откритият тъмнеещ и светлеещ в същото време простор, студът, зимната тишина, облаците… всичко; като че ли цялата вселена изведнъж се разтваря, приема го и го понася в някакъв опияняващ шемет. Той знае тези мигове, предугаждал ги е, сънувал ги е — и нощем, и денем, при вагоните, при локомотивите и гърмящите влакове. Сам посред просторите, вперил взор, заслушан в тайнствените гласове, които го обграждат и зоват отвред, като изневиделица…

Човекът спира, мисли един миг, подире прехвърля канавката, изкачва се по високия насип, прикляка в снега, взира се и слухти, а пушката му лежи готова на коляното. Нищо. Само бяло поле, неподвижни храсти и тишина: глуха, ледена.

Той става и поема с широки крачки напред, по насипа.

През тази нощ, в същите часове, лисицата лежеше върху мъх и суха трева в топлата си дупка под земята. Високо над нея тежеше стар бряст. Гнездото й стигаше до цепнатината на самото стебло, а трите тайни изхода извиваха навън покрай дебелите му жили. Когато горе бушуваше буря, тя чуваше през съня си глухото бучене на клоните и пращенето на стеблото. И този тайнствен, правечен шум като че ли още повече я унасяше в дрямката й, люлееше я и приспиваше в безопасен сън.

Но така беше в редките часове на безгрижна ситост. А сега тя беше гладна. Мъчеше я нейният вечен глад. От два дни не беше попаднало нищо под зъбите й.

Лисицата вдигна полека глава, примига, прозина се без нужда и пропълзя по корем навън, из криволичещия тесен отвор. Необорима сила я тикна навън в снежната и мразовита нощ — гладът. Всъщност целият й живот протичаше между два смъртни ужаса: глада и страха. Грижата да се нахрани и да избегне явната опасност. Тя няма приятели, за нея всичко е вражда и опасност. Те я дебнат зад всеки храст, зад всяко стебло и бурен. Гонят я, предават я. Лете досадливите свраки и ята птички не я оставят на мира. Съзрат ли я, те се спущат над нея, пищят и крякат тревожно, търсят я и откриват из тревите и храстите. Притвори ли очи на някой открит припек, тутакси над нея минава сянката на хищен орел. И още неопомнена, тя дочува далечния предателски лай на ловджийското куче. Ах, ловецът и кучето му! Нейните два смъртни врага, с които се бори тя, откакто свят светува. Кучето! Тя може да преплита хитро дирите си, да се въвира и заобикаля храстите, да криволичи по три направления в минута, но стига кучето да открие една само нейна стъпка и — свършено е! То души, тича напред почти легнало по корем, блъска се като сляпо в храстите, наистина заслепено от безпричинната си ярост, клюфти и скимти нетърпеливо и все повече приближава уморената от непосилен бяг клетница. Тя бяга, бяга — лъкатуши наляво и надясно, спира се, слухти и отведнъж смръзва на мястото си: неочаквано пред нея се изпречва разкрачената и огромна фигура на дебнещия ловец. Той е впил неподвижен поглед у нея, ръцете му са вдигнати към рамената, еква гръм, ослепява я блясък, но тя е отскочила овреме и бяга слепешката през храстите. Сеща само, че козината по гърба й е опърлена и една предателска сачма пари в бедрото й…

Наистина, ако можеше да спомва, тя би видяла надвиснат над цялото й битие все този смъртен ужас на глада и страха. Гладът я тикаше напред, към опасностите и явната гибел, страхът я връзваше из пущинаците — прегладняла, немощна, с угаснал поглед…

Само далеч някъде стоят знойните летни дни. Из нивите чуруликат ята яребици, пърхат пъдпъдъци, подскачат невръстни зайчета и гнезда с яйца, с безпомощни голи пилци. А там, отвъд дола̀, зад червената сграда на станцията, расте висока царевица. Понякога глупавите квачки отвеждат пилетата си нататък. Тогава тя извардваше с часове, слухтеше, легнала по корем из дълбоките бразди, чакаше търпеливо удобен момент, после бърз скок, и в устата й запърхва топлата плът на млада птица… Но в леговището я чакаха седем гладни гърла на рожбите й. Тя тичаше задъхана през нивите, уморена, зажадняла, сама гладна. Ето, те са там — излезли са вече край дупката, скимтят и кявкат нетърпеливо. Посрещат я, нахвърлят се лакомо над плячката — гризат, ръфат, боричкат се. Майката е полегнала на една страна. Тя диша изтежко, но спокойно; тя мижи, но едното й око и ухо са будни и бдят. Малките се завират около вимето й, катерят се радостно по нея, някои идват и душат влажната й муцуна. Тя ги лизва нежно по очите, по главата, мижи пак, а през плътта й минават тръпки на неизказана майчина радост и блаженство…

Лисицата се измъкна навън с оснежена глава и гръб. Тя застана разкрачена в снега, отърси се и вдигна глава с наперени уши. Подуши въздуха наляво и надясно, заобиколи несъзнателно стеблото, сякаш да провери не дебне ли някой на другите два отвора, стигна на прежното си място и направи няколко скока напред из пръхкавия сняг. Спря пак, огледа се безцелно — сняг и сняг: по земята, по клоните, по вейките. Глуха, мъртва тишина. Гората отдавна е безлюдна. Отлетяха пъдпъдъците и другите прелетни птици, оредяха и яребиците. Няма вече дори и мишките и жабите. Присви я глад. Страшно изкушение задълба вътрешностите й.

Тя знаеше, че ей там, зад дола̀, са мостът, железният път и станцията, а зад червената сграда е сгушен дървеният кокошарник. Човеците се грижеха за птиците си, затваряха ги, заключваха ги. Но нейното вярно око и остра муцунка бяха открили зад кокошарника долу в земята една прогнила дъсчена пречка, пречупена по средата надве; като я дръпнеше с крак и провреше муцуна, пречката се раздвояваше и оставаше свободен отвор. Два пъти вече тя беше се вмъквала и избягвала благополучно от курника. Напразно човеците се ядосваха, обикаляха, заничаха, чудеха се… Ако можеше, лисицата би вдигнала глава, изсмяла би се ядовито в лицата им: