знания.
Когато лунните жители остареят, те не умират, а се превръщат във въздух и изчезват като пара.
На ръцете си имат само по един пръст, но с него си служат много по-добре, отколкото ние с нашите пет пръста.
Лунните жители носят главите си под мишница. Когато тръгнат да пътуват или почнат да вършат нещо, което иска усилени движения, те обикновено оставят главите си вкъщи. Ако се скарат помежду си и носят главите си под мишница, те често пъти ги мятат и ритат като гумени топки.
Жителите на месечината, за да разберат какво правят другите хора, няма нужда да мъкнат телата си от едно място на друго, а изпращат главите си. Телата им остават вкъщи. Главите научават каквото трябва. и веднага се връщат, щом ги повикат стопаните им.
Гроздето на месечината е досущ като нашата градушка. И аз съм напълно уверен, че градушката, която пада през бурно време на Земята, не е нищо друго, а лунно грозде. Аз дори мисля, че такова грозде е отколе познато на някои винари. Поне мога да кажа, че съм пил много пъти вино, което има вкус на град и много напомня лунното грозде.
Щях да забравя едно занимателно нещо. Лунните жители използват своите кореми, както ние си служим с нашите куфари. Те ги пълнят с всичко, каквото им попадне. Отварят ги и ги затварят, когато им хрумне. В тялото им няма никакви вътрешности: нито сърца, нито стомаси, нито бъбреци. Затова не боледуват никога от сърдечни болести, от язви на стомасите и от бъбречни камъни. Винаги ходят голи.
Могат да вадят очите си по свое желание и пак да ги наместят там, където трябва. И дори когато ги държат в ръцете си, пак виждат с тях. Ако някому се случи да изтърве окото си и да го строши, може да си купи друго и новото око ще му служи също тъй, както първото. Затова на месечината по всичките ъгли на улиците ще срещнете продавачи на очи. Те имат най-различна стока, защото модата се мени често: лунните жители носят повече сини или жълти очи.
Съгласен съм, че всичко това може да се види някому чудно, но ония, които не вярват в истината на моите разкази, нека сами идат на месечината. Тогава ще се убедят, че аз никога не лъжа.
Най-чудният остров на света
Не съм виновен аз, дето ми се случват малко по-чудни неща, отколкото на другите. То е, защото аз обичам да пътувам ида търся неуморно приключения, а пък другите си седят вкъщи и гледат света през прозореца.
Веднъж например аз се качих на един голям холандски кораб и потеглих на далечен път. Изневиделица ни връхлетя страхотен ураган, който за един миг изпокъса всичките платна и поломи всичките мачти.
Една мачта падна върху компаса и го строши на парчета. А пък всички знаят колко е трудно да се управлява кораб без компас. Ние объркахме пътя и не знаехме накъде да вървим.
Три месеца ни блъскаха океанските вълни от една страна на друга, след това ни отнесоха в неизвестна посока и една прекрасна сутрин забелязахме необикновена промяна във всичко. Морето вече не беше зелено, а бяло. Ветрецът носеше някаква нежна и сладка миризма. На всички ни стана много приятно и весело.
Подир малко видяхме едно широко и дълбоко пристанище и след един час влязохме в него. И да видите какво чудно нещо: наместо вода в това пристанище имаше мляко.
Побързахме да слезем на брега, наведохме се и започнахме жадно да пием от млечното море. Между нас имаше един моряк, който не можеше да понася дъха на сиренето. Щом му покажеха сирене, почваше да се задушава. И сега се случи същото: прилоша му, щом като стъпи на земята.
— Махнете под краката ми това сирене! — почна да вика морякът. — Аз не мога, не искам да ходя по сирене!
Тогава аз се наведох към земята и разбрах всичко. Островът, пред който се намираше нашият кораб, беше направен от чудесно холандско сирене!
Няма какво да се смеете, говоря ви самата истина: наместо пръст под краката ни имаше сирене.
Не е чудно, че жителите на този остров се хранеха само със сирене. Но сиренето не намаляваше, защото през нощта морето прибавяше към острова толкова ново сирене, колкото изяждаха жителите на острова през деня.
Островът беше покрит с лозя, но гроздето им беше особено: смачкаш ли едно зърно, наместо гроздов сок от него потичаше мляко.
Островните жители бяха стройни и хубави хора. Всеки от тях имаше по три крака. С три крака те свободно ходеха не само по земята, но стъпваха и по вълните на млечното море.
Хлябът там растеше опечен, готов за ядене, затова островитяните не знаеха да орат и да жънат. Видях дървета, чиито клони бяха натежали, само че наместо плодове имаше сладки медени курабийки. Докато се разхождахме по Сиренарския остров, видяхме седем реки, които носеха наместо вода мляко, и две, в чиито корита течеше гъста и вкусна бира. Над бирените реки висяха клони на дървета, които бяха родили печени кебапчета. Трябва да си призная, че бирените реки ми харесаха повече от млечните.
Изобщо, като скитахме по острова, видяхме много чудеса. Особено ни поразиха птичите гнезда. Те бяха огромни. Едно орлово гнездо например беше по-голямо от най-високата къща. То цялото беше изплетено от стволовете на исполински дъбове. В него намерихме петстотин яйца, всяко от които беше като бъчва.
Счупихме едно яйце и от него изхвръкна орле, двайсет пъти по-голямо от един наш възрастен орел.
Пилето запищя. Долетя орлицата. Тя сграби нашия капитан в ноктите си, издигна го в облаците и го пусна в морето. За щастие капитанът знаеше да плува отлично и след като плува няколко часа, пак се върна на острова.
В една гора видях как наказват провинените. Най-напред ги обесиха нагоре с краката и надолу с главите. Те бяха трима души нещастници, които стенеха и плачеха. Попитах ги защо ги наказват така жестоко. Отговориха ми, че те са пътешественици, които току-що са се върнали от далечно пътуване и безсъвестно лъжат за своите приключения.
Аз похвалих островитяните за справедливото наказание на лъжците, защото не мога да понасям лъжата и винаги най-добросъвестно разказвам само истината.
Всъщност вие сами сте забелязали, че в моите разкази няма нито една лъжлива думичка. Лъжата ми е противна и аз съм честит, че моите близки са ме смятали винаги за най-правдивия човек на земята.
Когато се върнахме на кораба, ние вдигнахме котва и напуснахме чудесния остров.
На тръгване всичките дървета, които растяха край брега, като че по даден знак ни се поклониха до земята два пъти и пак се изпра виха, като че ли нищо не се беше случило.
Трогнат от тяхната необикновена любезност, аз снех шапката си и им изпратих прощален поздрав.
Удивително любезни дървета, нали?
Кораби, глътнати от риба
Нали нямахме компас, принудени бяхме дълго време да скитаме по непознати морета.
Нашият кораб постоянно беше обкръжен от страшни акули, китове и други морски чудовища.
Най-сетне срещнахме една риба, която беше толкова голяма, че когато наближихме главата й, не можахме да видим опашката й.
Когато рибата пожела да пие вода, тя разтвори устата си и водата като река потече в гърлото й. Чудовището намъкна в гърлото си и нашия кораб. Можете да си представите каква тревога изпитахме! Дори аз, който съм голям храбрец, затреперах от страх.
Но в корема на рибата беше спокойно като в тихо пристанище. Коремът на рибата беше натъпкан с кораби, отдавна погълнати от лакомото чудовище. Ах, да знаете какъв мрак беше в този корем! Ние не виждахме нито слънцето, нито звездите, нито месечината.
Рибата пиеше вода два пъти на ден и всеки път, когато водата нахлуваше в гърлото й, нашият кораб се надигаше върху вълните. През останалото време той стоеше на сухо.
Като дочакахме едно оттегляне на водата, ние с капитана слязохме от кораба и тръгнахме да се поразходим. И срещнахме моряци от цял свят: шведи, англичани, португалци. В рибешкия корем имаше най-малко десет хиляди души. Мнозина от тях бяха живели там вече по няколко години. Аз им предложих да
