Теория на хаоса

пак се справи добре с другите две. — Младият мъж кимна. — Това все пак е нещо.

Минута по-късно старецът лежеше в мрака с натежали очи, които обаче не можеха да заспят. Малшанс, помисли си той. Само малшанс. Колко пъти беше чувал тези думи? Съдбата още веднъж бе играла с коз, по-силен от неговия.

Но с унасянето в съня си той знаеше, че съдбата нямаше да има повече шанс.

ЧАСТ ПЪРВА

Властта се докопва от онези, които разпознават раздора, и могат да обърнат този раздор в могъщество.

„За върховенството“, Глава I

1

— Неуспелият пуч в Йордания. По време на малката война на Буш. — Артър Причард вдигна поглед от бюрото си. — Кой се занимаваше с това, преди който и да е от нас да види задаването му? — Продълговатото лице и буйните му вежди неизменно създаваха впечатлението за разгневен щъркел, готов да атакува.

— Пучът ли? — попита мъжът, седнал срещу него, внезапно проумял, че Причард говори на него. — Не, Артър. Знаеш, че това не е възможно.

Причард кимна с финеса и грацията на жител на Нова Англия.

— Вярно. И въпреки това…

Той не завърши изречението; това беше любимата му тактика. Продукт на висшите училища и съответните клубове, Причард беше всичко друго, но не и тъп бял англо-саксонски протестант, когото семейството му и приятелите му се бяха опитвали да култивират. Когато във възрастта на четиридесетте, ерген и съвсем наясно, че няма кой знае на какво да разчита през оставащите му тридесетина години в авторитетната фирма „Дигби и Комбс“, той си бе размърдал задника и бе подал документи за работа в правителството във Вашингтон. Град, който винаги го бе очаровал. Властта? Често си бе задавал този въпрос. Но дори и така, внезапната му кариера бе донесла повече, отколкото бе могъл да си представи.

Дори и през хаоса на 1974 година. По някакъв начин бе успявал да стои достатъчно далеч от пожара; и когато нещата се бяха уталожили, му предложиха едно наистина във висша степен необикновено работно място.

Комитетът по надзора. Мъгляво название за едно от мозъчните творения на Труман, създадено на всичко отгоре по време на десегрегацията на армията. Секретен отдел в правителството, който осигуряваше изпълнението на всички заповеди. Труман, разбира се, бе дал на Комитета значителна свобода в дефинирането на тези заповеди — и за защитата им чрез всички необходими мерки. С годините всички трудни задачи бяха носили знака на Комитета по надзора и с всяко ново начинание Комитетът бе консолидирал всяка унция власт, която му бе осигурявана. По някакъв начин по време на борбата за власт през седемдесетте и осемдесетте, когато ЦРУ и Съветът за национална безопасност се бяха борили със зъби и нокти за статуса на първородния син, Комитетът по надзора спокойно се бе утвърдил като най-последователният от трите — Никарагуа, Пном Пен, Ирак. И в този процес се бе отделил съвсем. Над конкуренцията. Автономност. В действителност само шепа хора във Вашингтон имаха представа за капацитета на Комитета. Артър Причард беше един от малцината. Затова и досието от Монтана лежеше върху бюрото му.

— Тя е перфектна — продължи той, очертан от рамката на прозореца, който отразяваше Вашингтон в здрача; високите до тавана стелажи с книги, дъбовите панели и старите мебели допълваха образа, който Причард искаше да създаде. — Тя е запозната с динамиката, с мотивацията. — Той се отпусна назад в креслото си, като го завъртя, така че да улови последните лъчи от слънцето. — Защо се колебаете?

Боб Стайн се размърда на стола си. Дебелите му кремавобели пръсти стискаха зелената кожа. Лицето му, подобно на тялото му, беше с очертанията на круша, като цялостният ефект се усилваше от малкия кръг коса, който поддържаше късо подстриган на темето си. Боб се чувстваше в стихията си, когато седеше пред компютъра си или пред сателитните снимки, изтощителни часове, подхранвани от диетична кола и сандвичи. Той сключи ръце в скута си, преди да отговори.

— Виж и аз като останалите искам да приключим с това, но тя не е…

— Да? — каза Причард.

— Просто не мисля, че тя е… способна на повече. Това е.

— Способна? — усмихна се Причард. — Да повдигне няколко камъка от мястото им? Не беше ли онова, което трябваше да направим преди всичко в Монтана?

— Ние бяхме там — обясни Стайн, — за да щракнем няколко кадъра на сенатора Скентън в компанията на неколцина души, с които той едва ли е имал някаква служебна или каквато и да било друга работа. Запитайте сенатора защо той — шампионът на „новото право“ — се е срещал с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и после вижте къде ще ви отведе дирята.

— Генерално изчистване — вмъкна се третият от триото, удобно настанен на дивана до стената в дъното, зает с разгъването и сгъването на един кламер. Известен с любовта си към карирани ризи и къси, дебели кремави вратовръзки, Гейлин О’Конъл беше един от най-способните аналитици в Комисията. Той беше истински танк — висок над метър и осемдесет, над сто и десет килограма, към които всяка година добавяше още килограми. На времето оперативен работник и в Съвета за национална безопасност, и в Комисията той беше в един отдел с Причард от времето на „Уотъргейт“, доведен да се справи с някои от по- сложните случаи, пред които се бе изправите правителството по онова време. Беше в краткотрайна командировка, проточила се вече над двайсет години, петнадесет от които бе прекарал като полеви офицер. Заедно двамата мъже бяха изградили едно ядро от оперативни работници, мъже и жени с умения да оцеляват в тази силно експлозивна арена.

Но да оцеляват сами. Това беше целта още от самото начало. Онези, които изпълняваха задачи, излитаха сами — няколко думи по телефона, кратко напътствие от компютъра — на никого не беше позволено да знае дори сградата, от която идваха заповедите им. Един-единствен неизвестен началнически глас. О’Конъл винаги бе считал за ирония факта, че в Комитета нямаше място за групови играчи. Двамата с Причард бяха проумели отдавна, че това беше от изключителна важност за целостта на Комитета; и бяха прекарвали дълги часове в създаването на инфраструктура, която да доведе до точна оперативна независимост.

Не беше изненада, че и двамата дължаха един на друг израстването си през годините. В действителност Причард беше човекът, успял да убеди О’Конъл да смени полиестерните си панталони с нещо друго. В момента работеше върху вратовръзките му.

— Дребна операция, която цели парите за политиката да останат определено на светло. — Ирландският му акцент не можеше да се сбърка с никой друг.

— Точно така — съгласи се Стайн. — Проследяваме ги, откриваме ги накуп и започваме да ги разпитваме. И в този момент изведнъж се пръква едно мъртво момиче. Може да ви звучи малко налудничаво, но не мисля, че можем да игнорираме историята на Антон Вотапек. Казах ви, че трябваше да го пипнем за врата още в мига, в който открием местонахождението му.

— Да го пипнем за врата?! — Възкликна Причард, невярвайки на ушите си. — За какво? За нещо, което се е случило преди почти тридесет години и което никой никога не е успял да докаже? Няколко деца пощръкляват в горите на горен Ню Йорк по време на „лятото на любовта“ и ти мислиш, че това има връзка със сегашния случай?

— Проектът „Темпстън“ беше през 69 година, а не през „лятото на любовта“ — поправи го Стайн.

— Като оставим датата настрани, той е прав, Боб — намеси се О’Конъл. — Момиче се появява на банкета на монтанска магистрала, на по-малко от миля от областта, която наблюдаваме повече от седмица — поради причини, да не забравяме, които нямат нищо общо с подрастващи момичета.