мъчеше да не изостава. — Извинете ме. Това е човекът, с когото трябваше да се срещна утре, и мога да си спестя някой час, ако го уредя сега. Ако всичко е наред, няма да отнеме повече от минута. — Той продължи забързано.
— Защо просто не изтичате? — предложи тя, забавяйки крачка. — Това място не е най-удобното за токчетата ми. — Джаспърс стрелна с поглед обувките й, после вдигна поглед към нея и се усмихна извинително.
— Не се тревожете, ще ви настигна — добави тя.
Той забърза напред с палто, развяващо се от вятъра, преди да достигне възрастния мъж. Сара ги загледа как разговаряха, докато подминаваше малко фонтанче по пътя си към централния вход. С приближаването си тя видя как възрастният мъж положи ръка върху лакътя на Джаспърс и миг по-късно двамата избухнаха в смях. Тя стигна до тях тъкмо в момента, в който Джаспърс завършваше изречението си:
— … без парламент. В противен случай бихме имали законни оплаквания от тирания.
— Сигурен съм, че това е така. Да, съвсем сигурен съм. Така че вие ще разберете какво ще произлезе от цялата работа.
Сара застана до Джаспърс.
— О, съжалявам — каза той. — Професор Лундсдорф, това е Сара Трент от Държавния департамент. По някаква причина тя мисли, че аз ще мога да й помогна да се ориентира в „новото право“. — Най-после бе видяла стария мъдрец, когото бе очаквала да срещне в кабинета на Джаспърс. Но отново всичките й страхове изчезнаха в момента, когато нисичкият Лундсдорф, строен и крехък от годините си, увит в няколко слоя дрехи, я улови за ръката и леко се поклони.
— Очарован съм. — Искрицата в светлозелените му очи издаваха духа на мъж, който на времето се бе имал за любимец на жените. Дори и сега Сара не беше сигурна дали почтеният професор не флиртува с нея.
— Приятно ми е — отвърна тя, докато той пускаше ръката й.
— Колко сте любезна. Херман Лундсдорф — поправи той Джаспърс. — Познавам младежа от петнадесет години, седем, не, осем като колега, а той все още настоява да ми казва „професор“. — Той намигна на Джаспърс, който пристъпваше нервно. — Някой ден може би. Някой ден може би той няма да гледа на мен като на застрашителен старец, мила моя. Но каквото и да става, вие без съмнение сте дошли точно при човека, който ви е нужен, а за нещастие аз трябва вече да ви напускам и да излизам в това студено време. — Той отново й кимна и погледна Джаспърс. — Утре в два ще е добре. — Последва малък поклон и Лундсдорф понечи да тръгне, но се обърна. — И си закопчейте палтото, ако искате да живеете колкото мен. — Той придружи думите си с махване на ръката в студения въздух.
Джаспърс се засмя.
— Тръгва си моят преподавател. И майка. Комбинацията понякога е малко неудобна. — Двамата минаха през желязната врата и тръгнаха към западния край на Бродуей. — Една минута ми обяснява германска парламентарна процедура, а в следващата ми нарежда да се закопчея. — Той поклати глава. — Надявам се, че обувките ви се държат добре върху леда.
— Всичко е наред. Той е толкова мил.
— Много мил и много стриктен. Принуди ме да завърша степента си за три години. Никога не бях работил толкова упорито през живота си.
— Не е ли малко бързо?
— Лундсдорф и дума не дава да се издума за друг начин. — Джаспърс зарови ръце по-дълбоко в джобовете на палтото си. — Той е планирал всичко още от момента, в който се озовах тук. Усреднено, това са осем години, така че да, наистина е малко бързо.
— Впечатлена съм. Това би прави на…
— Тридесет и три — усмихна се Джаспърс. — Но недейте да се впечатлявате. Написах една невероятно посредствена дисертация, която двамата с великия старец преработвахме година и половина в учебник. Той непрекъснато казваше: „Само защити, само защити“. Беше прав. Защитих, получих работа, завърших книгата… — Той направи пауза и за миг очите му станаха унесени. После усмивката се върна. — След това започнах да върша онази работа, която беше интересна. — Той спря. — Точно тук е.
Джаспърс отвори вратата на малко заведение, от което се разнасяше силен аромат на кафе на зърна. Той я изчака да мине през вратата, както беше натоварена със сака и куфарчето си.
— Не е необходимо да ми придържате вратата — каза тя.
— Права сте. Не трябва — отвърна той, без да се помръдне. — Просто поредното влияние на Лундсдорф. Германски навици. Прекалено добре ме обучаваше.
Тя се усмихна.
— В такъв случай всичко, което мога да ви кажа, е благодаря.
Тя влезе в мъждиво осветено помещение и забеляза свободна маса в дъното. Проби си път до нея през краката и ръцете на препълнените масички и започна да сваля палтото си. Джаспърс я последва и го метна на гърба на стола си. Той я изчака да седне, преди да заеме своя стол.
— Още Лундсдорф? — попита тя.
— Разбира се. — Двамата седнаха. — Бих ви препоръчал чудесна чаша чай и парче ягодов кейк с шоколад, но не всички си падат по шоколада.
— Не, защо, звучи добре. — Всичко е чудесно, помисли тя: идеята за чая, смешното малко кафене, което отчаяно се напъваше да извика представи за Париж или Берлин, и компанията. Младият доктор Джаспърс излъчваше нещо много успокояващо. Нещо, което нямаше нищо общо с академичния живот. Това беше единствената формулировка, която можеше да дефинира пред себе си. Джаспърс вдигна глава, махна с два пръста към сервитьора и се обърна към Сара:
— Аз… винаги поръчвам едно и също — обясни той с почти извинителен тон. — Редовен клиент съм и ме познават.
— Сигурно трябва да е много хубаво.
— Предполагам, че е така. — Той се усмихна и мигновено стана делови. — Клара ми спомена за Държавния департамент и статиите ми. Предполагам, че сте дошли да си поговорим за „Новото право и възходът на консерватизма“. — Само присмехулният тон в гласа му я накара отново да се усмихне. — Заглавието на една моя адски тъпа статия.
— Не е чак толкова тъпа.
Очите му се разшириха.
— Вие наистина ли сте я чели?
— Това ми е работата, професор Джаспърс.
— Ксандър — поправи я той. — Всички ме наричат Ксандър.
Тя отново не можа да сдържи усмивката си.
— Една от многото, които съм чела… Ксандър. Всички са страшно информативни. И всички са съвсем различни от другите статии по темата. Вашият подход е… как да го кажа…
— Уникален? Вероятно заради източника.
— Лундсдорф?
Пристигна сервитьорът с водата.
Джаспърс се ухили и измъкна една порядъчно износена книга от джоба на сакото си, обвита с няколко гумени лентички. Той я положи върху масата.
— Дори още по-стар. — На корицата пишеше „Принца“. — Никога не излизам от къщи без нея.
— Макиавели?
— Не се изненадвайте. През шестнадесети век умът им е сечал като бръснач. Той вероятно е бил най- блестящият. Хайде, погледнете.
Сара вдигна книгата и внимателно измъкна гумените лентички. Предната корица остана в ръката й с посвещение, изпълнило страницата: „Винаги ще съм с теб, Фиона“. Тя вдигна поглед и видя очите на Джаспърс потънали в думите. Бяха изчезнали всякакви следи от усмивка. Тя изчака моментът да премине.
— Сигурна съм… че той е бил. — Тя постави книгата върху масата, като деликатно положи откъсната страница отгоре. — Най-добрият, имам предвид.
