които пратеничествата поднесоха на Е. С. върху сребърен поднос, водейки от-подире си скопения глиган. Ще се спра на тях в тоя послепис, защото Мемоарите бяха крайно оскъдни и колкото и да ги препрочитах, не можах да вникна в същността им. Ще ги цитирам по-долу, за да може читателят все пак да има що-годе информация за тях. „Това ли е цялата ви библиотека?“ — попита Е. С., когато видя пратеничествата да му поднасят върху сребърен поднос Евините мемоари. „Това е всичко — казаха пратеничествата. — Мемоарите обхващат периода преди изгонването на Адам и на Ева от рая.“ „За мен не ще да е безразлично като далечен техен потомък да се запозная с Мемоарите“ — рече Е. С. и се пресегна, та ги взе от подноса.
Когато отвори първата корица, той видя, че всички страници на Мемоарите бяха изпокъсани и само едно нищожно парче бе запазено. „Аз смятах, че имате цяла александрийска библиотека“ — рече Е. С. на пратеничествата, а пратеничествата се поклониха ниско и рекоха: „Нямаме!“ Е. С. прочете два пъти Мемоарите и не разбра нищо от тях. Ева пишеше: „Един ден Адам рече на бог: разреши ни, господи, да поиграем с Ева на велосипед, а господ рече: велосипедът още не е открит, но ви разрешавам да играете тази игра, и ние почнахме да я играем, като ту аз бях велосипедът, а Адам велосипедистът, ту пък той се преправяше на велосипед, а аз от своя страна ставах велосипедист. Бог ни попита: как е играта, чада мои — а ние му рекохме: Господи, много е странно, когато си велосипедист, е едно, а когато си велосипед, е съвсем друго. И аз мисля, че ще дойде така работата, рече Господ, затова, както и сами виждате, не бързам още да откривам велосипеда. И като рече това, той закри велосипеда, но ние с Адам продължихме да си играем играта тайно от Господа, защото, ако човек се научи да кара велосипед, то той запаметява това за цял живот. Спомням си също така, че по-късно…“ (тук Мемоарите се прекъсваха). Подшушнах на Е. С., че това са може би фалшиви мемоари, писани в обителта от някой психопат или шизофреник постник, той рече разсеяно: Да, да, яхна скопения глиган и стискайки таралежа под мишница, се отправи към разтворената врата, дето стоеше змийското съблекло, оставено от таралежа. По-нататък читателят знае как се развиха събитията…
…Както вижда читателят, съмненията ми са били основателни да не слагам тези епизоди в новелата, а да ги изтегля на края в послеписа, тъй като новелата може да мине и без тях. Послеписът е нещо, което я се прочете от читателя, я не се прочете; лично аз не съм чел нито един послепис през живота си. Та като приключих с послеписа, отидох отново при Емилиян Станев да чуя мнението му за ръкописа.
Времето продължаваше да бъде горещо като в тропиците, дървесните жаби пищяха по дърветата, но горещините не пречеха на Емилиян Станев да бъде подвижен й бърз в своята градина. Беше пуснал на свобода из градината диви идеи, биеше ги и ги дресираше с тънка лескова пръчка. Те бяха страховити, напомняха ми допотопни зверогущери, ревяха, биеха земята с копита или пък ломяха с рогата си коловете от оградата. Иззад къщата се чуваше стържене на бичкия, удари от тесла — невзрачен човек кроеше и натъкмяваше метателна машина. „Защо изпрати героя си в рая?“ — попита ме Емилиян Станев. — Защото той искаше да се отправи към София, да мята в нея хашиш и съблазни с метателните машини и да пусне техника да кръжи над града с художествения адрес на запорожците до турския султан. Не можех да му позволя тази провокация, то значи София да ме разпъне накръст и ще бъде в правото си да ме попита: „Толкова ли сме ние страхливи, че когато видим змийско съблекло пред вратата, ще подрипнем всички изведнъж право нагоре!“ — и аз трябва да призная веднага, че София по никой начин няма да подрипне нагоре, ако види въпросното съблекло пред вратата си. „Добре“ — рече Емилиян Станев разсеяно, огледа своя двор, задръстен от свирепи зверогущери, нададе ухо към къщата, зад която невзрачният човек продължаваше да реже с бичкията и да стъкмява метателната машина. „Всичко това — рече ми Емилиян Станев — един ден аз ще пусна към София.“ Подир което ние потърсихме сянка под дърветата, за да се уединим и за да може той да изрази отношението си към таралежовата новела.
Отношението на Емилиян Станев към таралежовата новела бе отрицателно.
По-късно, стискайки ръкописа под мишница, тръгнах между пищящите в жегата дървесни жаби от вилната зона и в трептящата мараня дочух как някой почуква на прозореца на душата ми. Беше таралежът, гледаше ме проницателно с черните си очи, без да мига, залепил нос на стъклото. „Дай да прочета!“ — рече ми таралежът. Дадох му ръкописа си, той седна на перваза на прозореца, разтвори наопаки ръкописа, почна да го прелиства отзад напред и се задълбочи в четене.
Информация за текста
© 1980 Йордан Радичков
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
Публикация
Йордан Радичков. Спомени за коне. Новели
Редактор Добромир Тонев
Художници Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Художествен редактор Веселин Христов
Технически редактор Любен Петров
Коректори Тотка Вълевска, Елена Куртева
Дадена за набор на 7. IV. 1980 г.
Излязла от печат на 30. VIII. 1980 г.
Издателски № 1610. Формат 84/108/32. Тираж 80 200
Печатни коли 15. Издателски коли 12,60. УИК 13,24. Цена 1,91
Код 07 9536272311 5605-182-80
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1980
Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София
с/о Jusautor, Plovdiv
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8253]
Последна редакция: 2008-06-21 10:00:00
