Таралеж

привързаната отзад тор като Везувий. Петър Г. Величков подтичваше ту от едната страна, ту от другата страна, стараеше се уж при разминаването двете возила да не се закачат, но когато задните оси се разминаваха, тежкият фиакър внезапно възви, застана ребром на пътя, чу се трясък, едното колело на Петър Г. Величковия фиакър отхвръкна и се затъркаля през камъша.

Бре! — извика Петър Г. Величков, а съпругата му изпусна плетивото и изписка. Когато две литературни направления се срещнат, те не могат да не се сблъскат — рече Е. С. и попита свирепо: — Къде гледаш? — А бе аз… — взе да заеква и да се тутка около наклонения на една страна фиакър Петър Г. Величков. Ами че ти застана преко на пътя ми — извика му Е. С.

Той продължаваше да се отдалечава с фиакъра си, от удара задната ос се бе изкривила, едното колело стържеше и цигукаше. На всяка пълна обиколка то се обаждаше по веднъж: Цигук! Е. С. спря фиакъра и се обърна назад. Какво искаш? — попита той гневно. — На дуел ли искаш да те извикам сега?… Разбира се, че на дуел — рече той, взе пушката и скочи леко на пътя…

Кучето също скочи подир стопанина си и двамата тръгнаха към полегналия на една страна Петър Г. Величков фиакър. Оня продължаваше да се тутка, удряше се по бедрата, по едно време видя, че продължава да стиска в ръката си нахапаната ябълка, направи едно движение, като че ще я хвърли, но се размисли и я скри в джоба си.

Дуел ли? — рече той стъписано, а жената се обади горе от фиакъра: Защо дуел? Че той да не е Пушкин, за да го викате на дуел! Ами ако го застреляте! Божичко — рече тя и закри очите си с ръце.

Петър Г. Величков попита: Мене ли да застреля! Амиии! — поклати глава той и бръкна в котлето, та извади изпод димящата тор къса рязана пушка, въведена на въоръжение от мафията в Сицилия и наречена от нея лупара. — Дуел! — рече пренебрежително Петър Г. Величков. — Добре. С тази пушка аз мога да ти откъсна главата и тя да отхвръкне в камъша, както отхвръкна колелото на фиакъра ми!

Той плю в краката си, подпря се на ритлата и зачака.

Е. С. си пушеше най-спокойно остатъка от шведската пура, отмери с крачки необходимото разстояние, каза на кучето Джанка къде да застане, като отбеляза, че кучето ще му бъде секундант, а Петър Г. Величков да вземе за секундант съпругата си, на Петър Г. Величков се падна да стреля пръв. Когато застанаха един срещу друг, оттатък камъша се чу как колелото се дотъркаля до блатото и цамбурна шумно в него. Някой извика стреснато откъм блатото: „Ей, вол, дръвник!“ По-бързо — рече Е. С, — че може да дойде някой!

Петър Г. Величков подпря пушката на ритлата, за да бъде по-устойчива, прицели се и като пожела на Е. С.: „Лека ти пръст, сам си го диреше!“, натисна спусъка. Когато димът от изстрела се разсея, Петър Г. Величков и съпругата му видяха, че от другата страна на пътя Е. С. продължава да стои невредим, разпалва остатъка от шведската пура и се усмихва. Петър Г. Величков започна да трепери, едра пот изби по челото му. Димящата още пушка се тресеше в ръцете му като стърчиопашка. Ако си набожен, прекръсти се за мизерната си душа! — рече Е. С. Петър Г. Величков каза, че не е набожен, и се прекръсти. Ще проявя милосърдие — рече му Е. С., — няма да отнимам живота ти, ами ще се прицеля с точното си око и ще пръв- на капачката на коляното ти, за да не можеш да си прегъваш крака в коляното. Петър Г. Величков го гледаше е омраза и дишаше тежко. Стреляй — рече той, — какво чакаш! Е. С. се прицели, след изстрела човекът до наклонения фиакър изохка и се хвана за капачката на коляното. Предупредих те, че ще го направя! — рече Е. С. и преметна пушката на рамото си.

Оня закуцука около фиакъра, по едно време се сети за ябълката, която бе нахапал и бе скрил в джоба си, извади я, поотри я в крачола си и почна да я яде. Жена му продължаваше да седи горе, с плетивото в скута, загледана с копнение подир отдалечаващия се Е. С.

Къде гледаш? — попита я той свирепо, а жената въздъхна и му рече кротко: Бях се замислила над един стих.

Той ще ми го плати скъпо това, дето се изпречи на пътя ми! — заклати глава Петър Г. Величков, като хрупаше шумно ябълката.

По-късно, когато капачката на коляното му зарасна, Петър Г. Величков престана да прегъва крака в коляното си. Сядайки зад писалището, той държеше крака си встрани и това даде чувствително отражение върху стила на писанията му. Ако някое Петър Г. Величково съчинение е попадало в ръцете на читателя, то той вероятно е забелязал, че авторът, като е писал съчинението си, единият му крак е бил встрани от писалището.

Докато Петър Г. Величков се туткаше около фиакъра си и се чудеше как да продължи по-нататък на три колелета, през това време Е. С. се понесе с лекия си фиакър по пътя между камъша. Едно от колелетата, щом направеше пълна обиколка, извикваше: Цигук! — и Е. С. си помисли е досада: Тоя тип ми изкриви оста и сега ще има да ми цигука по пътя! Обаче той съвсем скоро забрави цигукането, защото се появиха брегобегачи, почна да ги събаря с точни изстрели, а кучето Джанка се хвърляше с весел лай в камъша и носеше убитите птици. По едно време между изстрелите чу, че някой го вика откъм блатото зад камъша: „Ей, вол, дръвник, говедо безподобно!“ Веднага обърна фиакъра към блатото и излизайки до брега, видя вътре в блатото човек с бомбе и чанта.

Човекът стоеше премръзнал в изпрегната каруца, каруцата бе затънала в средата на блатото. Недалече от нея се виждаше колелото от Петър Г. Величковия фиакър. „Ела бе, дръвник!“ — извика му оня от блатото. Е. С. вместо отговор посипа ситен татарски смях. Още ли си тука в блатото? — попита го той, след като престана да се смее. Човекът в каруцата се разкиха. „Аз само да изляза оттука — рече той, — ще секвестирам всички ви! Дръвници безподобни!“ Той се обърна гърбом към Е. С. и отново започна да вика: „Ей, вол, дръвник, говедо безподобно! Къде се загуби!“… Беше бирникът, изоставен от Елин Пелиновия Андрешко в блатото. Като го гледаше как е брадясал и отчаян, Е. С. за първи път си помисли дали като прекроява и поправя своите коректури, ще съумее да създаде светове или герои, които да продължат да живеят и след смъртта му, тъй както е жив все още Елин Пелиновият бирник и продължава да вика подир Андрешко от блатото, или ще надживее творенията си и ще се превърне в кисело старче, което рано е погребало децата си. Прочие — помисли си с тъга Е. С., — в съвременния литературен процес творенията умират по-рано от своите създатели. Тоя хитър шоп Елин Пелин надхитри всички ни!

Бирникът продължи да ругае и да зове своя избягал Андрешко, а Е. С. възви по обратния път през камъша. Срещата при блатото го подтисна, в тоя момент той приличаше на Дон Кихот след двубоя с вятърните мелници. Любимите му фюкалци продължаваха да излитат с писъци от камъша, но Е. С. не стреляше вече в тях, струваше му се, че би се прицелвал в хвърковати баберки. Ако читателят не знае какво е баберка, ще му обърна внимание, че когато царевицата направи по три или четири мамула, то единият от тях ще се случи дребен колкото мишка, обикновено тоя дребен мамул не се и опрашва добре, та зърната му са рядко по кочана, самите зърна са дребни, често заразени от главня. В интереса на истината трябва да отбележа, че когато по-късно Е. С. се върна отново при своите коректури, пред очите му продължаваха да се привиждат летящи баберки. Потисна се и помръкна, до вечерта прекара в своя ракитов стол — почукваше с пръст върху коректурите, по едно време му беше на върха на езика да изрече: Литературни баберки! — но се въздържа. В един дъждовен ден Е. С. се разбунтува, каза ми предизвикателно в очите, че аз никога не ще успея да го нарисувам, както трябва, и да го наложа в съзнанието на читателя, че нямам никакъв замисъл и че ако искам работата да добие смисъл, да изкристализират в нея проблемите и художественото обобщение, то ще трябва да си сменим местата — т.е. не аз да го водя, където ми хрумне, а да се оставя той да ме води. Като рече това, Е. С. стисна таралежа под мишница и се скри в дъжда по посока към София. Върнаха се късно през нощта, мокри н двамата, таралежът отиде да търси сушина под цариградския лешник, а Е. С. дълго събуваше калните си обуща в антрето и все си повтаряше: „Семеринг! Семеринг!“ Когато той заспа, прелистих техническата енциклопедия и видях, че семеринг е автомобилна част. Кой ли го знае къде се е лутал в дъжда с таралежа!

На няколко пъти се заканваше, че ще слезе в София и ще минава на червени светлини при светофарите, за да предизвика разбъркване, след което ще иде в литературното кафене на писателския съюз заедно с таралежа. Ще остави таралежа на стола до себе си и кой писател какво се зададе, той ще се ръкува с него и с думата „Буюрун!“ ще го кани да седне на масата му. Писателят, щом седне, веднага ще изпищи и ще подскочи нагоре към гипсовия таван на кафенето, а през това време Е. С. вече се ръкува със следващия писател и с думата „Буюрун!“ го кани да седне върху таралежа. Всичко това съм избягвал съзнателно да отбелязвам в новелата, защото то щеше да повлияе отрицателно върху фабулата й, пък аз и без това не умея кой знае колко да фабулирам.

Все поради тия причини не се спрях и на Мемоарите на Ева, Адамовата жена,