Таралеж

София, за да внесат бъркотия в града.

Когато наближих обаче, не чух никакви диви идеи да реват в градината му, всичко се бе изпокрило в сенките на дърветата; беше месец август, по времето на слънчевите протуберанси, отвсякъде струеше светлина като в тропиците. Дървесни жаби пищяха в гъсталаците от сини сливи — мааму стара — викаха жабите, — кво става, ще изгинеме за влага из тоя сливак! По шосето пъшкаха и дрънчеха стари автомобили, купувани от европейските битпазари, пълни с кадъни и турци. Щом ме видя, Емилиян Станев рече: „Ела, ела!“

Беше енергичен, подвижен и бърз, като възпламенен барут, обърнат едновременно във всички посоки. В краката му лежеха ловни кучета, но Джанка я нямаше между тях. Вместо нея спеше излегнато по гръб някакво ново куче с черни лунички по лицето, казваше се Перса. Старият Глен лежеше на сянка, имаше вид на банков чиновник, минал в пенсия. Емилиян Станев веднага се оплака от Глен, бил на лов с него за пъдпъдъци, кучето не било във форма, яло голям бой в едни фиища при Вакарелските възвишения и стопанинът му се принудил да се завре във фиищата и да стреля през целия ден гривеци. „Ах, мале, майко юнашка, каква пушка получих!“ — рече той вдъхновено, но веднага помръква и се оплаква, че приятели му взели пушката, уж да я пробват, но по всяка вероятност ще поискат да я обсебят.

Пушката бе изработена по специална поръчка в Москва, институтите на въоръженията са дали специалното си разрешение да бъде изработена ръчно, да са прецизно свердловани цевите, да има необходимите гравировки и прочие. Двама от най-прочутите майстори на Русия се занимават година и половина с пушката, свердловат цевите, всеки детайл изработват прецизно, влагайки цялото майсторство и усет на деди и прадеди оръжейници, каквито са били тулските оръжейници и които никога не са се оставяли да бъдат последни, какъвто е случаят със стоманената бълха, пратена в старите времена от прочути германски ковачи в Русия, за да види Русия колко напред е отишло германското ковашко изкуство. Тулските майстори оръжейници се събират, почесват се по вратовете, разглеждат германската бълха, цъкат с езици и като оценяват по достойнство работата на германеца, си запретват ръкавите и подковават бълхата. Така те изпращат бълхата обратно, да тропа с копита и да не подрипа боса, да си набива петите. От такова висше естество — според Емилиян Станев — е и неговата нова пушка, чието разпределение на сачмите е почти геометрическо и при изстрела вместо трясък се чува как, поразявайки целта, пушката се произнася по най-християнски начин: Отче наш, иже еси на небесах! За да бъде убеден Емилиян Станев в съвършенството на оръжието, то лично директорът на мишените му изпраща простреляните при пробва-нето мишени със собственоръчния си подпис Иван Тимофеич, по фамилия, струва ми се, Подолски, и Емилиян Станев смяташе, че директорът на мишените по всяка вероятност е кореняк тулчанин, независимо че носи фамилията си от старата Подолска губерния. Веднага след което Емилиян Станев ми препоръча да хвърля своя Сент Етиен и да си купя подобаващо за целта оръжие, а ако не съм в състояние да си набавя такова оръжие, то трябва по някакъв начин да се сподобя с хубав патрон и понеже няма откъде да се сподобя с такъв патрон, стопанинът се раз-тършува из къщи и на отиване ми подари италиански и белгийски суперпатрони.

„Всичко ли е разказано за героя в това четиво?“ — попита ме той и аз му казах, че не всичко е разказано, че героят, обозначен с инициалите Е. С., понякога се е държал твърде бунтовно и е искал да се хвърля в краката на обществото така, както таралежът се хвърляше в краката на автомобилите и предизвикваше експлозии в гумите им и поради тия причини съм се мъчел, доколкото мога да го отклонявам от тези му деяния не защото има опасност да Взриви обществото, а защото обществото ще го прегази. Някои действия прескочих умишлено поради факта, че нямат пряко отношение към темата, други — защото сметнах за незначителни, а имаше и събития, над които дълго се колебаех дали да занимая с тях читателя и сега, след като работата е завършена, виждам, че трябваше да отделя макар и малко място за историята с фиакъра.

„Хм! Хм!“ — рече Емилиян Станев, когато чу, че споменавам фиакъра…

…След като таралежът за втори път срещна влечугото, дремещо или спящо на изоставената мравешка могилка, Е. С. замина с един лек фиакър и с кучето Джанка да ловува брегобегачи в блатата на Софийското поле, които той наричаше фюкалци, защото тези птици летяха на двойки, мъжката летеше напред, женската летеше подире й, мъжката казваше: Фю! — женската веднага се обаждаше подир нея: Фю! — и така, като си подвикваха една на друга, птиците се успокояваха, че са заедно, защото мъжката птица нямаше как да се обърне назад, за да види дали женската я следва. Наричат ги брегобегачи заради това, че бягат по бреговете на водоемите, като излитат само в редки случаи. И двете определения са верни и покриват напълно представите ни за тези птици, но Е. С. ги наричаше винаги фюкалци, влагайки в това милосърдие, снизходителност и почти детско отношение. И тъй, той се носеше в лекия фиакър, от покрайнините на вилната зона лисицата със звънчето сипеше проклятия от-подире му, овцата на невъзприемчивия шоп го погледна, без да го види, защото вече имаше перде на очите и успя да забележи само търкалящите се колела. Беше сутрин, земята димеше прохладна пара, носеше се едва доловим дъх на гола самодивска пета. Пътят бе тесен, врязан дълбоко посред камъша, колелетата трополяха едва доловимо, като сънени духовници, четещи тропара.

Високо в небето, откъм София, се издигаха благословени пушеци, посред пушеците се снишаваха самолети, за да кацнат на летището, и комай с това картината се изчерпваше. По каменистите склонове на планината трудолюбиви собственици на вилни места копаеха камъни в оградени с бодлив тел парцели, разчистваха терените, за да дадат възможност на дървените бараки да се настанят в най-близко време зад телените заграждения, и като привържат по едно куче между дървената барака и лехата за лук, хората стават истински собственици, издигнали се телесно и духовно благодарение на двете си ръце и на здравите мишци. Е. С. може би щеше да продължи да размишлява още за парцелите с телени заграждения, ако в този момент насреща му не се зададе по пътя един тежко натоварен фиакър. Отстрани на фиакъра се търкаляше като топка пълен човек, подканяше впряга с пастирски подвиквания от рода на: „Де мома жено!“ и прочие, а върху товара на фиакъра седеше жена и плетеше плетиво на две куки.

Търкалящият се край фиакъра човек бе писателят Петър Г. Величков, човек от противоположно литературно направление, и когато двата фиакъра се срещнаха, спряха, защото бе трудно разминаването им на тесния, пропаднал помежду камъша път.

Къде така и прочие, какво ново-вехто, много си подранил и т.н., и т.н. се чу от единия и от другия фиакър. На лов — рече Е. С., — тръгнал съм да си направя една разходка и да пострелям малко фюкалци, а вие накъде с това ноево преселение? (Нарече ноево преселение товара на Петър Г. Величков, защото във фиакъра му само от пиле мляко нямаше.) На вилното място — рече оня — сме тръгнали, караме едно-друго, па и разсад малко, малини и касис, декоративно дръвче имам също, ще го засадя пред вратата, а имам така също и три корена малина албинос, купих я от едного от пазара, много странно нещо, малина, пък албинос! Дими нещо — рече Е. С, когато видя, че зад гърба на жената на Петър Г. Величков нещо пуши. Тор карам — рече Петър Г. Величков, — едно кошле тор съм привързал, за да обогатя почвата, нямаш представа колко бедна се оказа земята в тоя вилен район! Как вървят работите ти — попита Е. С, като запали недоизпушената тънка пура, подарена му от шведа с шведската кола „СААБ“. — Пишем ли, пишем ли? За писане много — рече Петър Г. Величков, — но затънах в тая пуста вила, поглъща ми комай цялото свободно време. Като привърша обаче, ще седна и аз да чопля нещо и да хвърлям от вилата си по някое камъче в обществения живот и да го замерям с някой парлив проблем.

Жената на Петър Г. Величков също се изказа в подобен смисъл, като допълни, че единствено поезията замеря с проблеми обществения живот, защото върви па горещите следи на съвременността, и че прозата безкрайно много изостава. Тя самата пишеше стихове, използувайки народните форми, оставени в устното и в писменото творчество на народа. Стиховете си тя пишеше почти по същия начин, по който плетеше и пуловера на мъжа си — една кука налице, една кука наопаки; тъй и стиховете се редяха — един стих налице, един стих наопаки, изпъстрени с възклицания и с препинателни знаци.

Е. С. разпалваше остатъка от шведската пура и с една ръка чешеше кучето зад ушите. Желая ви успех — рече той и подкара фиакъра, като облъхна с флуиди съпругата на Петър Г. Величков. Съпругата тутакси обърка плетивото, усети женска слабост и премаля. Лека усмивка премина по лицето на Е. С. и той си затананика наум „Този свят е тъй прекрасен“.

Всичко щеше да мине леко и безметежно, ако не беше толкова тесен пътят между камъша. Петър Г. Величков изтриваше една ябълка в крачола на панталона си, отхапа шумно от ябълката и с пастирските възгласи: „йес, мома жено!“ и прочие, подкара своя фиакър. Фиакърът се заклати тежко, димейки с