момчето и пак падаха върху камъните или тинята.
Нямаше детето да служи войник при генерала!
Едноръките не служат войници.
— А! — каза момчето.
То бе ужасено и изведнъж почувствува някаква лекота, сякаш цялото се изпразни отвътре, като черупка на охлюв. Това изпразване дойде от потта, защото тя изби по цялото му тяло. Олекнало съвсем и станало меко, детето се отпусна върху мокрите камъни, а лекарят и асистентите вече разтваряха куфарите, турени върху носилката.
Основите на моста престанаха да хъркат. В един миг светът опустя, сякаш замръзна. И в този студ, в тази ледена тишина се разнесе някакъв звук. Той напомняше пукот, близък до пукота на леда по реката през зимата. Когато ледът набъбва, се пука и звукът се изтегля по дължината на реката заедно с тънката прозрачна ивица. Мостът бе разместил за втори път каменните блокове и пояси в основата си. Онези, които стояха върху него, усетиха треперене под краката си. Какво беше това? Мостът! Мостът! — завикаха.
Момчето държеше двете си ръце върху колената и още не можеше да разбере, че и двете му ръце са свободни, че се е измъкнало от каменната клопка. Най-напред то усети докосването на генерала. Онзи го вдигна във въздуха и почна да го целува, а цялата тълпа извика изведнъж, извадена от своята напрегнатост и толкова голям шум се вдигна, че човек можеше да оглушее.
— Влязъл е въздух в основите на моста! — викаха някои.
Възможно е новото разместване да бе станало тъкмо от този влязъл въздух в дълбоките и тъмни лабиринти.
Хората го понесоха на ръце, предаваха го от една в друга прегръдка, а детето стоеше втрещено, замаяно от толкова свят, кипнал от щастие, от този весел и засмян панаир, който се въртеше пред очите му… И майката го целува по бузите, по очите, по вратлето, целува ръцете му, двете, но най-много онази ръка, която стоя под водата, тази малка детска ръка, която стискаше в себе си мисълта и чувствителността на пасажерите от един пътнически влак, на една пожарна кола, на селяните от хармана, на един генерал и на един танков полк, тръгнал да форсира Черказката река.
А хората стояха, шумяха плътно по бреговете и върху моста и всички се чудеха, че са тук, че цялото това пъстро човечество е тук, спряно по своя път от това малко момче, остригано грубо с ножица, босо, луничаво, същинско жабче върху горещия пясък. И на всички всичко се струваше сега детски глупаво, ама тъй сладко глупаво, че от неговата сладост можеха да припаднат всичките.
Първите танкове събудиха моторите си и почнаха да се местят.
— Да видим сега юнак ли си! — каза генералът. Той поведе по пясъка момчето към хеликоптера.
Летецът разтвори вратата и повдигна детето под мишниците, за да влезе в прохладния корем на машината. Генералът се обърна и видя в тълпата майката, която още плачеше и не триеше сълзите си, селяните със своите брадви, куки и въжета, пътниците от влака, офицерите, които козируваха, тълпата върху моста, облегната на перилата. И там, сред тълпата, зърна другото момче с червената фланелка. Повика го с ръка, а то не чака втори път да го викат, спусна се бързо и тъй силно тичаше, че голите му пети се удряха чак о задничето.
То се вмъкна запъхтяно в машината, моторите вече работеха, генералът също се намести между момчетата. Витлата разпиляха пясъка, кабината се повдигна и изведнъж увисна във въздуха. Под коремчето блесна реката, повдигна се от своя гьол, сякаш искаше да захапе това водно конче, което трещеше над нея, после се мярнаха върбите и изведнъж земята се наклони, и мостът се наклони, и хората там, и реката, и армията, също като по нанадолнище-Оставаше само да почнат да се търкалят. Машината направи още един кръг и, засилвайки бученето, се понесе над полето. Двете деца гледаха допрели чела до люковете и, повярвайте ми, никак не беше ги страх.
Генералът седеше, дъвчейки незапалената цигара, защото в хеликоптерите не се пуши, и си мислеше за свои неща. Може би за цената на един живот, може би за маневрите, може би за войната. Много са мислите на един генерал, големи са грижите на един генерал, а този генерал наред с всичко носеше сега в сърцето си и грижата за това дете.
Ако съдбата на едно дете може да спре част от човечеството, то за съдбата на света човечеството трябва да спре движението на цялата вселена и да я обърне в посока, нужна за неговото спасение. Всъщност това е единствената посока. Погледна часовника си. След петнадесет минути трябваше да завърши форсирането на Черказката река. Танковете вървяха на юг, все на юг и натам гледаха дулата им, взирайки се в пространството. Съдбата на пространството не беше в опасност и оръдията мълчаха, но машините продължаваха своя ход, отпуснали юздите на хилядите коне в моторните си сърца сред това горещо пладне, в това нажежено пладне на света.
Хиляди коне, хиляди копита, изпълнени с рев и стържене на стомана, вериги, които се местят и настъпват, оставяйки зад себе си тишина и спокойствие; те виждат пред себе си и отвъд пространството една змия, която се нагъва в своя гьол, набъбва от отрова, опипва с муцуната си бреговете на тази зелена земя, за да намери пукнатините, тъй както спряната река се въртеше и се блъскаше в преградата, а облаците тичаха и святкаха по небето, за да й дадат своята адска сила.
Змийо, стой си в гьола, змийо!
Стой си там, дете на ада!
Информация за текста
© 1980 Йордан Радичков
Източник: http://bezmonitor.com
Сканиране и разпознаване: Виктор, 2002
Публикация:
Йордан Радичков, ПЕДЯ ЗЕМЯ, Разкази
Редактор Цветан Николов
Технически редактор Таня Янчева
Коректор Красимира Костова
Дадена за набор на 13. IX. 1979 г.
Формат 32/84/108 Тираж 30 650 екземпляра
Печатни коли 16 Издателски коли 13,44
Подписана за печат на 16. I. 1980 г. Излязла от печат на 28. I. 1980 г. Цена с подвързия — 1,93 лв. Цена с подвързия — 1,35 лв.
ДП „9 септември“ — София Поръчка 1302
Профиздат 1980
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2353]
Последна редакция: 2007-01-18 23:34:30
