Движение, движение! Страшно е да се стои. Страшно е ръцете да стоят отпуснати! Страшно е очите да гледат неподвижно неподвижното петно върху водата! Ако е сън всичко това, то страшен е сънят на този мост! Събудете се! Събудете се! Нужно е движение, дело, защото статичността и бездействието са огромен ужас за човека!
Пространството се изпълни с вой на мотори и на вериги. Бреговете видяха жълт дим да се издига към небесата и воят и ревът на моторите и на веригите все повече напредваше към реката. През дърветата се показаха танкове, устремили напред дулата на своите седемдесет и шест и стомилиметрови оръдия. Танковият полк се разгъваше, за да форсира Черкезката река. Първите машини вече нагазваха във водата. Първа към тях се втурна майката. Тя тичаше право към машините оглушена от техния трясък и гръм и като я гледаха, хората от бреговете също се спуснаха наляво и надясно, всеки махаше с ръце и всички крещяха, за да надвикат моторите и да спрат тази армия.
Някои бяха минали вече от другата страна и отцеждаха водата от себе си. Син дим се появи в тръбите, няколко машини спряха и дори се обърнаха към хората, сякаш се учудваха, че ги бяха спрели с голи ръце и с викане.
От люковете скачаха войници, няколко офицери нещо се съвещаваха, а от полето все идваха и идваха нови машини, спираха на брега, екипажите скачаха на земята и майката на момчето тичаше от група на група и молеше, дърпайки кожените колани на момчетата. Танковата част спря при реката и целият състав се струпа под моста. Войниците повториха опитите на другите преди тях.
Всички опити останаха безуспешни.
Армията стоеше безпомощна, сякаш бе паднала з плен. Танковете мълчаха по бреговете и техните оръдия зееха глупаво. Мъртво желязо! Мъртвото желязо може ли да спаси някого!
Тъкмо тогава генералът се вдигна с хеликоптера от вишка N 3 и ругаейки из целия път задръстването на моста и осуетеното форсиране на Черказката река, пристигна на местопроизшествието. Кацането на хеликоптера изпълни хората отново с надежда.
Като стъпваше на омекналия пясък, генералът тръгна към моста. Група офицери подтичваха подире му, оправяйки своите якета. Генералът гледаше детето със строгостта на един генерал, чиято армия е спряна. Детето се опита да се усмихне и разтегли посинелите си устни. Усмивката изглеждаше изкривена на неговото лице. Генералът също се опита да се усмихне, но и неговата усмивка застина изкривена върху измореното му лице.
— Но защо седи във водата? — попита генералът, изпълнен с някакво смътно предчувствие.
И тогава всички, и военни, и цивилни, двата бряга на Черкезката река, мостът, перилата на моста — отвсякъде, където имаше отрупани хора, почнаха да обясняват изведнъж на генерала защо това дете стои във водата. Повече от петстотин гърла се надвикваха и обясняваха и повярвайте ми, гласовете кънтяха като трясъка на машината, когато генералът летеше с нея. Всички викаха, защото всеки смяташе, че той най- добре ще обясни каква е работата.
Генералът стоеше на пясъка, гледаше ту момчето, ту тълпата, ту млъкналите танкове, офицерите, войниците. Какво могат да направят тези танкове с оръдията, тъй свирепо насочени към хоризонта? Какво може да направи армията? Споменът от вчерашния ден на маневрите още бе пресен в съзнанието му, но тази сила бе за разрушение, тя може да се движи само там, където има сражение. Тук нямаше място за сражение. Заспалата река, заспалите брегове, зноят, тежкият мост — с кого да се сражава армията, срещу какво да я насочи генералът?
И все пак трябваше да се действува. Решиха да преградят реката. Ако се спрат водите и пожарникарите изтеглят с помпата водата, момчето ще остане на сухо. „На сухо, на сухо!“ — мислеше генералът и една жила биеше в слепоочието му.
Той повика летците и нареди да се докара военният лекар. Машината се вдигна във въздуха и обгръщайки тълпата с пясък и прах, замина обратно към вишка номер три, в чиято основа бе разположена медицинската част. Трябваше да се докара лекарят и генералът знаеше защо е нужен лекар.
Танковете почнаха да се обръщат, нагазиха в реката, натам тръгнаха и влекачите от помощната част. Размотаваха се стоманени въжета, връзваха се елите и влекачите ги къртеха, за да ги замъкнат във водата и да започнат преграждането.
Селяните изтичаха до Харитоновите чифлици, за да вземат каквото е нужно за преграждането на една река. Техните сечива и оръдия бяха по-близко до земята и бяха по-пригодни за работа със земята. Забляскаха лопати и пясък почна да хрущи под тях. Мъкнеха се чимове и вършинак и от двете страни на реката почна да расте един яз, който все повече и повече пълзеше и заплашваше да заприщи реката, Генералът вярваше в армията и бе сигурен, че ще спечелят това малко сражение, че ако е нужно, ще изпият водата, на ръце ще вдигнат реката, във въздуха ще я вдигнат.
Но и реката течеше спокойно, вярвайки в непресъхващите си извори. Тя усещаше тяхното бликане чак тук, подялата си дължина, и си играеше в яза, в краката на хората, подмиваше чимовете, миеше гъсениците на танковете. Горе, в Черказките планини, се надигаха облаци, черни и свъсени. Те се трупаха един върху друг, пъплеха тежко, сгъстяваха електричеството в себе си. Небето се бе помъчило да вземе влагата от земята. Земята пък го примамваше и искаше да върне отново соковете в себе си. Небето бе грабило много, бе се преситило от влага и трябваше да я изсипе сега върху земята, а тя, натежала от този товар, да забучи с реките, докато облаците хвърлят своите мълнии, цепят дърветата и разбиват небесата с гръмовете си.
Танковете въртяха своите стомилиметрови дула, гледайки тези облаци. А те се спускаха все по-ниско и по-ниско, чуха се първите далечни тътени и едно непрестанно и заплашително кънтене се запусна над планините: всички разбраха, че горе, при изворите на Черкезката река, са почнали дъждовете. Селяните от хармана казаха, че при големи бури реката изпълва моста чак до сводовете.
— Ние ще успеем дотогава — каза генералът-И колкото повече облаците се спускаха към земята и засилваха своето кънтене и своето диво пеене, толкова повече се засилваше ритъмът при строежа на яза и краката се местеха по-бързо.
Генералът огледа работата. Огледа небето, после моста и видя, че пожарникарите нагласяват своите маркучи, за да почнат изпомпването на водата, щом се издигне преградата. Главнокомандуващият тръгна по пясъка, нагази във водата и макар че жилата в слепоочието бе засилила пулсирането си, се опита да се усмихне на момчето, притихнало във водата.
— Юнак ли си? — попита генералът, като запуши цигара, смучейки тъй жадно, че бузите му хлътнаха. (Тъй и багаторът бе попитал момчето.) Момчето примигна с очи и си поклати главата, но съвсем слабо, защото водата достигаше до брадичката му; то искаше също да се усмихне на генерала и тази усмивка трябваше да значи: „Юнак съм!“
— На танк качвал ли си се?
Той гледаше как три влекача маневрираха, за да застанат пряко на реката.
— Не съм — каза момчето. То също гледаше танковете.
— Но на бивол си се качвал. Момчето се засмя:
— Качвал съм се.
— Видя ли, че зная — завъртя глава генералът. — И аз съм се качвал. Но биволът не вози хубаво. Друса.
— Друса — каза момчето.
Генералът наистина бе яздил биволи и вероятно в това момче виждаше сега себе си, ей толкова малък, отстриган с ножицата, с която стрижат овцете, бос, петите му набити с тръни: майка му вечер поливаше живи въглени с вода и го караше да държи петите си над парата, за да не гноясат и да омекнат тръните, и той ги държеше, макар че пареше и от очите му течаха сълзи.
— Още малко ще потърпим — каза генералът. — Ще спрем водата и тогава ще се качим на танк. Ето на онзи, големия.
Момчето се зарадва, че ще го качат на танк.
— Пък може и на хеликоптера — каза генералът. — Искаш ли?
— Искам — каза момчето. — Ама дали ще ни пуснат?
— Къде? — не разбра генералът.
— В хеликоптера — каза момчето. Сега генералът се усмихна.
— Ще ни пуснат — каза той. — Летецът ми е приятел. Само да не се изплашиш!
