вдигна към машината, тя се измести, сякаш се боеше да не намокри коремчето си, и колелетата потънаха меко в пясъка.
Генералът, потен от гняв, скочи от кабината.
Група офицери затичаха към него, оправяйки тичешком якетата си. Генералът застана ребром към тях — правеше това винаги, когато се ядоса.
Но щом се обърна ребром, видя под моста хора, запретнали панталони, да газят, а и свои войници, както си бяха с ботушите — газеха и говореха нещо или пък викаха. Това привлече вниманието му и генералът, като стъпваше по омекналия пясък, направи няколко крачки към моста.
В този момент видя във водата една детска глава. Това бе детска глава, стригана с ножица, руса. Главата също гледаше генерала с изплашените си очи, завъртя се наляво, после надясно, примигна и пак устреми в него очите си.
Кръгът около това дете се бе разтворил, защото всички очакваха, че генералът ще отиде при него. Главнокомандуващият тръгна нервно към моста, питайки:
— Защо това дете седи във водата?
Подире му и малко встрани крачеха офицерите от танковата колона, които бяха спрели форсирането на реката. Виждаха се танкове, спрели до реката, имаше някои едва измъкнали задниците си от другата страна, оставили мокри следи след себе си, като че бяха огромни водни животни, излезли от водата да се попекат на слънце.
— Не отсам, а отсам! — викаше някой. Детето гледаше генерала с изплашените си очи. Генералът гледаше детето със строгостта на един генерал, чиято армия е спряна. Детето се опита да се усмихне и разтегли посинелите си устни. Усмивката изглеждаше малко изкривена. Генералът също се опита да се усмихне, но и неговата усмивка изглеждаше изкривена върху умореното му лице.
— Но защо седи във водата? — попита генералът, изпълнен със смътно предчувствие.
И тогава всички — и военни, и цивилни, двата бряга на Черказката река, мостът, перилата по моста, — всички, които се бяха струпали тук, почнаха да обясняват изведнъж на генерала защо това дете стои във водата. Повече от петстотин гърла се надбягваха и обясняваха и повярвайте ми, тези човешки гласове, кънтяха като трясъка на машината, когато генералът летеше с нея. Един господ не може да разбере нищо от обясненията на петстотин човека, а камо ли генералът! Те всички се надвикваха, защото всеки смяташе, че той най-добре ще обясни каква е работата, а тъкмо заради това генералът не можеше да разбере каква е работата.
А ето каква беше работата:
Същия ден три деца от село Черказки пасяха биволи край реката. Наблизо бумтеше вършачка и децата ходиха при нея, за да погледат. Тя бе от другата страна, зад върбите, в двора на някогашните Харитонови чифлици. Тези чифлици сега бяха собственост на обединеното стопанство и през лятото Черказки и още едно съседно село, съставно на обединението, правеха харман на чифлиците, за да не превозват снопите далеч.
Вършачката също бе национализирана, марка „Николай Фехер“, но селяните и викаха „феферка“ и знаеха, че прави хубава, ситна конска слама. Работеха само неколцина мъже и четири или пет жени отзад, в сламата, Един чифт волове изтегляше натрупаните копи с дълги въжета, които преминаваха през голямата копа чак от другия край. Този начин на работа спестяваше много труд, а и по-малко хора участвуваха в пластенето на сламата, която растеше като египетска пирамида на хармана, а вършачката не спираше бумтенето.
Беше усилен сезон, хората от сутрин до вечер не подгъваха крак да седнат, затуй, когато децата отидоха да се пързалят в сламата (а пък тя беше гладка, суха, същинско злато, полирана и само да допреш задничето си до нея, почваш да се хлъзгаш, докато тупнеш на земята, а отгоре ти се изсипва огромен пласт и те задушава с дъха си на жито и на плява), та когато децата отидоха да се пързалят в сламата, мъжете им се скараха и те, гледайки недоволно вилите им, се върнаха при вършачката, играха малко на храброст, като притичваха под плющящата трансмисия, но и оттам ги изгониха. („Ще падне каишът да ви отреже главите!“) И те се върнаха пак при реката.
Биволите се бяха наспали и сега гледаха водата, колебаейки се дали да влязат вече да си направят своята баня. Мухите, напечени от жегата, почнаха да хапят и биволите решиха, че е най-добре да навлязат във водата и да издавят мухите.
Децата подхвърляха малки плоски камъчета, за да видят кое ще се задържи най-много над водата, но това им омръзна скоро и затуй съблякоха ризките си и се хвърлиха в реката да се изкъпят. Повъртяха се във водата, ръцете им бабясаха и излязоха пак на брега, да се попекат на пясъка.
. Тогава едно от тях, с червена фланелка, каза, че ако отидат при моста, ще хванат много хубава риба. Имало, каза детето, бойница и тя се е навряла по дупките под сводовете на моста. Те наричаха бойница речния клен, защото той се биеше и пляскаше в бързеите, сякаш им се караше, че са толкова плитки. Тя беше дива, тази риба, и гледаше много глупаво, когато е извадена на сухо.
Най-малкото дете не умееше да плува, затуй си остана на брега, а другите влязоха под моста да ловят бойница. Мостът бе дълъг, с два свода, строен още преди войната. Като всички железобетонни конструкции той не бе споен в средата, за да се предпази от срутване, след като натежи и основите започнат да спадат в земята. Пластичност бе нужна дори и при бетона, макар че от построяването си той не бе мръднал.
Децата изхвърлиха няколко риби на брега, а най-малкото ги събра, откърши пръчка, и ги наниза през хрилете.
— Тук има един подмол — викаше едно от децата. — Ако се вмъкнем подводно, сума риба ще се извади.
— Бива — каза другото дете, — ама требе подводно.
По-голямото се гмурна с отворени очи, пошава под водата и пак показа главата си.
— Има — каза то. — Но не ми стига въздухът. Другото лежеше като жабче, поклащайки крачетата си, за да не потъне, и се доближи до стената на моста, за да провери и то. Тъй както си се люлееше, опипа с ръце каменните блокове — огромни каменни блокове и бетонни пояси, зеленясали и хлъзгави, — но никъде не намери дупка. Само някакви пукнатини, но съвсем малки, едва пръста си можеш да пъхнеш. То продължи да изследва каменните блокове и да плува бавно.
Най-малкото клечеше отгоре и гледаше плувците, а една оса налетя на рибата и почна да пие очите й, Малкото я плесна с ръка, осата се сви на кравай, треперейки с крилата, но не се отлепи от окото. Детето я натисна с пръст по гърба и осата притихна. То пак погледна плувците и реката. Дребни рибки се стрелкаха във водата, няколко попови лъжички се въртяха в една локвичка, сякаш замаяни от нещо си или пък развеселени от локвичката. Един пъдпъдък викна нещо от ливадите и момчето изви глава, за да види кой вика, но като разбра, че е пъдпъдък, пак се загледа в реката.
А реката бе толкова стихнала, сякаш заспала между бреговете си. Тя наистина спеше в тази горещина — реките спят и вървешком — облечена в сенките на върбите и на водните ели. Върбите и водните ели стояха винаги тук, защото реката ги хранеше. В своя летен сън реката виждаше изворите си, големите каменни чаши, от които бурите пиеха вода, пяната на планината, виждаше отражението на сърни, наведени над нея, за да утолят жаждата си и да изтичат после със своите ситни стъпки по меката трева; дори насън реката виждаше отрупаните с червени малини брегове, после къпането на една мечка, ранена тежко; тя лежеше по гръб в студенината, стенеше и боядисваше червена водата, вдигнала нагоре лапите си, сякаш се молеше на небето. Студената вода я напои и мечката толкова много пи вода и тъй много й харесваше тази студена вода и тази прохлада върху огнената рана от ловеца, че остана там със забучена глава, и реката си спомни, че в бърните й се утаи малко пясък. Той бе светъл, почти прозрачен върху черната муцуна на животното; реката й хвърли пясък върху очите, за да не гледа Черказките планини и да ги забрави … Тя ги забрави. После сънуваше гърдите на птиците, литнали ниско над нея, допира на сухите пера на тези птици, после една друга птица, застанала на дългите си червени крака, навела своя червен клюн, вглъбена в мислите си.
И сънуваше още реката голите черказки момичета: те изтичваха из водните ели размахали широко ръцете, опърлени до лактите, а нагоре бели и гладки. Момичетата търсеха прикритието на елите, тъй както и водата търсеше дрехите на сенките, за да предпази себе си от слънцето. Тя ги изкъпа, наплиска ги, даде им мириса на дивите малини, на планините, даде им нещо от сърните, които бяха пили от същата вода, и отнесе от тях дъха на момичетата; този дъх, този вкус бе толкова приятен, че дори камъните и пясъкът се
