със своята страшна леща почна да свива листата на дърветата, блестеше в антрацита на въглищата в откритите складове на „Топливо“ — то единствено властвуваше в горещия летен обед над пустата гара. Стихнала, смаяна, озадачена, изпълнена със загадката на очакването.
Камбаните отвън местеха своите чукчета, кънтяха призивно, някъде се навиваха пружини, морзът тракаше постоянно и любопитните, надникнали отвън, гледаха през вратата и виждаха как се разместват и намотават кръговете, как металическият показалец пише своите тирета и точки, но никой не разбираше тази чукаща азбука. Апаратът млъкваше минута-две, после пак почваше да чука нервно, призивно, сякаш викаше някого, но кой можеше да отговори на този вик?
„Та, та, та, та-та! Та-та, та!“
Те се търкаляха и биеха, и отвън все повече се трупаха хора, и все повече се взираха, и сякаш този автомат чукаше върху слепите очи, тъй както в слепите очи биеше жегата, биеше тишината навън, растеше очакването на моторната дрезина, на вагонетката с дежурния и офицерите, на пътническия влак, изчезнал по пътя между две гари — растеше и се навиваше като лентата на диска. „Та, та, та-та, та!“
Колкото повече набъбваше очакването, толкова повече набъбваше загадката и толкова по-силно кънтяха камбаните и чукаше морзовият апарат.
Само жегата висеше като ленив облак над гарата, трептяща и знойна като пустиня, сякаш за да подсили състоянието на безсмислието в това очакване, да подсили пустотата.
Огнярите хвърляха само по няколко лопати въглища, издигнат над полето, слизаше пак ниско и пак ня в пещите. (Точно така е и на хартията. бел. Виктор от http://bezmonitor.com) Локомотивите се измориха, кипящата пот изсъхваше върху туловищата им и те изглеждаха като заспали от двете страни на платформите, пускайки от време на време по някоя въздишка.
Ленивият и пуст зной на гарата бе далеч от живия бяг на вагонетката. Останали само по юнашки фланелки, офицерите теглеха лостовете и гледаха през потната и лютива пелена на очите как цялата панорама трепти и розовее от солта. Колелата тракаха весело, изпълнени с живот.
Железопътната линия два пъти пресече асфалтираното шосе и тръгна успоредно с него. Нямаше никакво движение, асфалтът лъщеше и заплашваше да потече през нивите, да се разлее из полето, да затлачи дъбовите горички. Мъжете гледаха ту пътя, ту нивите, някъде ожънати, някъде натежали от клас: черните коларски пътища сред тях спяха потънали в своя нажежен прах.
— Пълно мъртвило! — каза капитанът и вдигна отново бинокъла.
Планините дойдоха близко и той там видя, че почват да развяват леко един сив перчем от облаци — може би идеше буря.
Зад тях запищя сирена. Воят нарастваше, олекваше, издигнат над полето, слизаше пак ниско и пак се подемаше нагоре, сякаш се огъваше и търсеше път през горещината.
Обърнаха се. Една противопожарна кола свистеше по асфалта с отворена сирена. Пожарникарите стояха залепнали за цистерната и медните им шапки лъщяха и се поклащаха. Колата премина край линията, оглушавайки пътниците от вагонетката със сирената си, и те виждаха как се веят палтата на пожарникарите.
— Пожар в тази жега е нещо ужасно! — каза капитанът.
— Ужасна жега — казаха отзад.
Онези отзад сваляха и юнашките фланелки и оставаха голи до кръста, но това не намаля горещината.
Капитанът започна да разказва как по-миналата година е избухнал пожар по време на есенните маневри, предизвикан от кибритена клечка, и цялата армия и население се борели половин нощ, за да загасят огъня: какви последствия само от една кибритена клечка!
— Твърде е възможно да е спрял в нивите — каза дежурният чиновник. — От искрите понякога стават пожари. Вижте как са изсъхнали житата. При пожар влаковете спират и пътниците отиват да гасят.
— Това е вероятно — обърна се към него капитанът. — Ето, и пожарната команда замина. Не, не, сигурно гасят пожар.
Отзад натиснаха лостовете по-силно и нажеженото поле с житата и с дъбовите горички почна да се върти по-бързо край линията.
Трасето навлизаше в гъстата сянка на канадски тополи.
— Това е реката там — каза дежурният чиновник. Линията се огъна, за да намери по-удобно място за преминаване през реката. Ето го моста, издигнал високо своите метални ребра, къщата за военния караул, изоставена и обрасла с трева, и една малка пристройка до нея, правена още по времето на Втората световна война, когато мостовете се пазеха от военни караули.
Докато преминаваха моста и чуваха силно гърма на вагонетката, капитанът гледаше долу водата, прозрачна и тиха.
— Една баня в тази жега ще бъде чудесна — каза капитанът.
Реката отразяваше моста и тичащата по релсите вагонетка. Тя струеше прохлада и от двете страни се виждаха малки птички: те се стрелкаха ниско, допирайки с гърдите си водата.
От другата страна четиримата изведнъж видяха спрелия влак: локомотивът стоеше ням, а пред него, сякаш учудена, бе спряла моторната дрезина.
Наскачаха от вагонетката, другите почнаха да се обличат, а капитанът, оправяйки рубашката си, слезе от насипа и крачейки със своите раздалечени в коленете нозе, тръгна към локомотива. Той спря и взирайки се в полумрака зад пещта, извика:
— Ало!
Никой не се показа оттам.
— Хей, ало? — повтори капитанът.
Другите вече бяха зад него.
— Никого ли няма? — попита дежурният чиновник.
— Изглежда, че няма никого. Хей, ало!
Вместо отговор локомотивът изхвърли малко пара изпод своите бутала. Дежурният чиновник се покатери по стълбичката, но намери горе само една омаслена куртка, окачена до манометрите и друга следа от хора нямаше.
Четиримата тръгнаха покрай вагоните. Зееха разтворени врати, прозорците бяха разтворени, по багажниците се виждаха куфари и кошници, стояха окачени дрехи и торби в купетата. Един от военните се качи в един вагон и премина целия пуст коридор.
— Празно — каза военният. — Всичко е празно като при въздушна тревога.
В полето пищяха дърдавци.
— Някога тъй бягахме от София — спомни си капитанът. — Влаковете ни отмъкнаха до тунелите на Искърското дефиле и ние се криехме в тунелите. Но тогава беше война и бомбардираха, а тук не разбирам нищо!
Повъртяха се край мъртвия влак, капитанът нещо обмисляше, сетне тръгна решително към локомотива. Той се покачи по стълбичката, говорейки, че трябва да се призове някой, защото не може да остане целия следобед тук, те имат да превозват военни материали, цяла празнина ще остане в маневрите.
Докато капитанът се вмъкваше в локомотива, мислейки за маневрите, дежурният чиновник си мислеше за свои неща и се сети, че е оставил цялата гара отворена, че навсякъде са разтворени вратите и апаратите стоят открити. Можеше да заключи поне дежурната!
Капитанът дръпна няколко пъти локомотивната сирена. В смълчаното поле се разнесе накъсаният й писък: „Тит-тит-тит-тит“ — тъй пищяха локомотивите при тревога или когато, загубили търпение, да киснат пред семафорите на задръстените гари. Този призив се разнесе още няколко пъти и капитанът скочи отново долу.
Той вдигна пак своя бинокъл и почна да разглежда околните хълмове. Над един хълм видя малък комар. Комарът се спускаше отвесно към земята, вдигна малко прах и замря върху хълма.
— Виждам хеликоптера на генерала — каза капитанът и подаде бинокъла на офицера до себе си.
Онзи вдигна тръбите натам, където сочеше капитанът.
— Вишка номер три е там — викаше му капитанът. — От този команден пункт се наблюдават маневрите.
— От тази вишка ще се наблюдава и утре — каза третият офицер. — В низината под нея утре ще бъде
