издава глас. Триеше сълзите си с мокри ръце и както се суетеше по брега, изведнъж чу далечно пищене на локомотив. То се спря, сбърчило челце, заоглежда дрехите, оставени на купчинки до брега, видя пръчката с нанизаните през хрилете риби. В купчинката на дрехите аленееше фланелката му. Момчето я завърза бързо за пръчката с рибите и както бе голо, се спусна към железопътната линия.
— Чакай! — чуваше то подире си вика на другото момче. — Ще се удавя!
Но то не спря, а продължи да тича към железопътната линия, стигна трасето, изкачи се босо между релсите и пак почна да тича, мъчейки се да стъпва върху траверсите, защото острият чакъл режеше петите му. Тичаше и държеше пред себе си червената фланелка, завързана за пръчката. Видя в далечината дим, той наедряваше бързо, между дърветата се показа локомотивът, но момчето не слезе от линията, а продължи да тича. Сетне забави крачките си, спря се, заразмахва наляво и надясно своето червено знаме, а локомотивът едрееше и релсите кънтяха силно в ушите му. То отскочи от трасето и продължи да люлее фланелката наляво и надясно и чу остър писък в ушите си: „Тит-тит-тит“. Бяха го забелязали от локомотива. Нещо почна да стърже, въздухът се разтърси, локомотивът хвърли пара върху момчето и продължавайки да скърца протяжно със спирачките си и да свисти, спря при него и го облъхна с горещината на тялото си.
Една омаслена куртка се показа на прозореца.
— Какво има, момче? — попита куртката.
— Защо спря влакът? — почнаха да се питат пътниците от вагоните и да надничат навън, а някои вече бяха успели да разтворят вратите.
Момчето изведнъж съзна своята голота и се прикри с фланелката.
— Едно момче е спряло влака — обади се някой. — Продава риба.
От вагоните почнаха да се смеят, като гледаха пръчката с вързаната за нея фланелка и няколко нанизани рибки, изсъхнали от слънцето.
— Дави се! — каза момчето. — Под моста!
— Кой се дави? — попита машинистът.
— Едно дете, под моста се дави! — каза момчето.
— Дете се давело в реката — предадоха по вагоните.
— Дете ли, къде е то?
— В реката!
— Къде е реката?
— Сигурно това там, водните ели дето се виждат. Машинистът вече слизаше по стълбичката.
— Хайде бързо — каза той. — Защо стоим!
— Бързо! Бързо! — завикаха от вагоните.
— Дете се давело! В реката!
Първите вече тичаха към моста и момчето тичаше с тях, с фланелката и рибите, а едни жени си говореха от два съседни прозореца, че децата не бива да се оставят без надзор.
Половината влак вече наваляше към реката. И един по един пътниците взеха да се нижат през ливадите, през техните дебели и дъхави откоси, все към реката, при еловите дървета.
Когато първите пристигнаха при моста, те видяха селяните от хармана и момчето, легнало на повърхността на водата. Селяните от хармана носеха големи камъни, за да ги натрупат върху дъното, та да може момчето да стъпи върху тях. Един мъж го крепеше на ръце във водата, а другите мъкнеха големите камъни и ги трупаха под краката.
Пътниците от влака също почнаха да носят камъни, някои навлязоха във водата, разпитваха как е станала цялата тази работа и успокояваха, че ей сега ще се нареди всичко, ще измъкнат ръката на момчето и няма нищо страшно, нали детето е живо. Но щом другите им обясниха, че ръката е хваната като в клопка в това каменно гнездо и че отгоре тежат основите и целият мост, то пътниците почнаха веднага да коментират какво трябва да се направи, за да се измъкне ръката. Беше невъзможно да се разместят каменните блокове и железопътните пояси или пък да се повдигне целият мост.
И така, повече от петстотин човека, пасажери от цял един влак, стояха струпани под моста, върху моста и от двете страни на реката, без да могат да направят нещо, за да извадят момчето от водата. То стоеше посиняло, до гуша във водата и гледаше изплашено тази огромна тълпа, задръстила бреговете и моста.
Страхът си е страх, дори когато има и хора.
Затънал чак до мишниците във водата, до него стоеше селянинът от хармана: той го крепеше на повърхността на реката, подложил двете си ръце под гърдите му, макар че бяха натрупали камъните. И за да не бъде тъжно на момчето и да не мисли за своя страх, селянинът се мъчеше да говори с него. Нямаше значение какво ще говори, беше важно само да се говори, да се говори всичко, каквото дойде наум, само да не се мълчи: за един миг да не се мълчи, защото детето веднага ще се разплаче.
А тогава и селянинът можеше да се разплаче и току-виж, че всички са почнали да плачат. Най-много жените, разбира се, на тях работата им е да плачат.
Юнак ли си? — попита селянинът. Момчето се опита да се усмихне, и почти се усмихна.
— Юнак си ти, вижда се то, че си юнак, няма спор в тая работа, ами я ми кажи … кажи ми ти, страх ли те е от охлюв?
Момчето му каза, че не го е страх от охлюв.
— Как да не те е страх, бе! — учуди се селянинът. — Знаеш ли какви рога има!
— Меки са — каза момчето.
— Абе, меки са, ама где да го знаеш, охлюва де. С тия роги може да те убоде, да те закачи и да те хвърли на сто метра.
Момчето блестеше с белите си зъби насреща му.
Селянинът си въртеше главата и все гледаше нагоре камъните и бетонните пояси на моста и там, върху един от поясите, черупката на охлюва, залепнала за стената.
— Виждаш ли го къде се е качил — и го не е страх, че ще падне и ще се удави в реката. По-храбър изглежда от тебе. По-храбър, по-храбър, да знаеш — оживи се изведнъж селянинът, сякаш бе открил нещо много важно.
Момчето блестеше насреща му с усмивката си.
— Колко охлюви брахме през пролетта — каза момчето.
То каза тъкмо „брахме“, защото децата ги беряха по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките от дърветата. Те висяха в гората с черупките си, запътили се нанякъде, и тъй както си вървяха, заспиваха. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници.
— Сигурно тогава сте ги и яли? — попита селянинът.
— Ахъ — каза момчето.
— Знам аз — оживи се селянинът. — Пекли сте ги в огъня. Като го хвърлиш в огъня и почва да пищи. Пищи, пищи, пищи.
— Пищи — съгласи се момчето.
— Пищи, пищи. Ама и мехури прави и се пукат.
— Пукат се.
— Видя ли, че знам. Колко съм ги пекъл! Па сме ги и варили, охлювите де. По един котел пяна правят.
— С ориз — каза момчето.
— С ориз, виждаш ли как знаеш. Голям гявол си, всичко знаеш.
Селянинът от хармана почна да върти глава заканително и да се усмихва, сякаш момчето го беше надхитрило в нещо си. Той умееше да обича и да се трогва, но не умееше да изрази това: не че селяните не умеят, има селяни, които умеят, и много черказци говорят вече хубаво, една уста като отворят, особено за политиката. Те бяха учили да говорят, за тази работа си има училища, макар че понякога си мислеше, че както се работи с уста, тъй да се работи с ръце, то чудесии ще станат. Но сега разбираше, че трябва да се работи и с устата. Той не бе се научил да говори, бе се научил да храни барабана на вършачката. Хранеше я много хубаво, равно, разстилайки житото от снопите, тъй както е било на ръкойки, и барабанът все равно пее, нито се задавя, нито вие. В този край на храначите на вършачки казваха багатори: той бе багатор.
Той продължи своя разговор с момчето, като се върна пак отначало, там, където бе казал, че охлювът може да те закачи с рогата си и да те хвърли на сто метра …
А реката се люлееше безшумно, изсмукваше ги, отнасяше със себе си вкуса на момче и на селянин и си
