зелената си униформа, той продължаваше да разказва как треснал с пушката в Керкезката гора и контрабандистът така се бил изплашил, че тутакси изпуснал брадвата и издимял през гората подобно на вятър.
Някои почукваха с оглозганите кости и искаха още мезе, Павлето влизаше и излизаше в отворената врата, ту нахлупил влашкото си бомбе над очите, ту го тикнал назад върху тила си. И като влезе веднъж с бомбето, позабави се и се показа гологлав, с димящ и цвъртящ тиган в едната ръка. „Ето мезе!“ — рече той и остави тиганя. И всички се пресегнаха да си вземат от мезето, в мътната светлина на фенера не се виждаше какво е точно, на лук имаше вкус, на чушка и на нещо жилаво и твърдо, месо ли бе, жила ли, кой го знае, но се дъвчеше.
Не бе ни месо, ни жила, ами бомбето на Павлето. Като го наклъцка ситно със сатъра, той го изпържи в тиганя, тури и лук, няколко чушки и го поднесе за мезе. Може да се стори странно на читателя, но бомбето беше изядено и двадесет години по-късно, като се връщах към старите времена, съживих отново бомбето и мотиви от неговия живот ми послужиха за написването на една новела, озаглавена „Бомбето“… Докато дояждаха бомбето и слушаха разказа на горския, мъжете му обърнаха внимание, че в същия този миг може би някой контрабандист бъхта с брадвата си в царската гора.
„Тихо!“ — извика изведнъж горският и се превърна целият на слух.
Той гледаше към гората, но в тъмнината нищо не се виждаше. „Не се чува брадва“ — рече той. „На мене ми се счу, че нещо рече клъц-клъц! — каза му главният готвач на сватбата на сръбския крал. — На вас не ви ли се счу по едно време?“ „Чу се, как да не се чу“ — рекоха останалите, а Мустафата предложи на горския да вдигне карабината и да гръмне във въздуха. Ако в гората има контрабандисти, ще излетят оттам като зайци, щом чуят рева на карабината. „Ами!“ — поклати глава горският. „Ще издимят в същия миг“ — каза на свой ред главният готвач на сватбата на сръбския крал, а горският се надигна с думите: „Мааму стара, ще изтрещя“, взе пушката, пристъпи напред пред мъжете, насочи я нагоре във въздуха и натисна спусъка.
И като изтрещя пушката и изхвърли цял лакът дулен пламък от цевта си, мъжете видяха как цевта се пръсна, горският изрева с всички сили, хвана се с две ръце за лицето и падна от верандата право долу, сред високи градински метли.
Наскачаха долу, откачиха фенера, видяха, че горският е ударен в едното око, разтичаха се, вдигнаха Цино от сън, човекът впрегна конете, натовариха горския, за да го откарат в града на доктор, и никой не можа да разбере дали по невнимание си бе затъкнал пушката, или нарочно някой му я бе затъкнал — докато ядяха овчите глави и пиеха вино, — за да се отучи от навиците си да стреля и да плаши сиромашията. Много пъти след това съм разпитвал, но и досега не мога да кажа с положителност дали цялата тази покана към горския да вземе участие в овчата сватба, цялото това гостоприемство към униформения и старателен представител на властта е било искрено, или е било тънка примамка?
С това безкрайният летен ден си отиде, останалите будни мъже, и те се разотидоха, газейки направо през изгнилите плетове, обсъждайки ослепяването на горския, селцето постепенно потъна в мирова тишина и когато всички взеха бавно да потъват в съня, се чуха отново трясъци и викове.
Полунощ трябва да е било.
Викаха от къщата на човека, получил премия два ку-бика чамов материал за дограма на къщата. Сам човекът викаше, колкото сили има: „Дограмата! Дограмата! Ах, вълците!…“
Ломеше се, трещеше и се цепеше дърво в нощта, врати и прозорци излитаха с трясък от новата къща на селянина и се разлетяваха във всички посоки из тъмнината.
На сутринта никаква следа не се намери ни от врата, ни от прозорец, просто в полунощ цялата дограма бе излетяла с трясък от местата си и се бе пръснала, като само тек и там бе оставила след себе си по някоя светла треска.
Тая нощ косите на човека побеляха и тогава ние се сетихме за думите на чичо Гаврил, че не е хубаво да правиш врати и прозорци на къщата си на гърба на един убит вълк, защото вълкът, колкото и да му е кучешко семето, е животно митологическо.
Сутринта на бедрото на Мустафата с циганските очи бе намерена една забита от дограмата светла треска и докато остана да прави гости ида изядат малачето, човекът от Старопатица все накуцваше. Той пак се така усукваше и разсукваше, когато ходеше, но се усукваше и разсукваше с малко заекване по причина на нараненото си бедро…
Чак когато човекът си замина и чичо Гаврил се вторачи в странната му походка, изведнъж спря да работи, подпря се на дръжката на мотиката, вторачен в отдалечаващия се другоселец.
Оня, изглежда, забеляза, че го наблюдават вторачено, защото ускори крачки и като вретено премина край нивата Свети дух. „Какво има?“ — попита баща ми и се подпря и той на мотиката.
Жените, и те се изправиха, надигнаха глави над вълчата ябълка, мотиките им спряха да кънтят по старите римски камъни и отломки, ние с глухонямото също така се вгледахме в чичо Гаврил, питайки с очи какво има.
„Той е! — рече чичо Гаврил. — Това не е никакъв работник от железопътната чета, това е същият оня влашки циганин от Старопатица, дето белите вълци го бяха вързали с въже за шията и го водеха за сухоежбина бос през преспите на църковната нива. Чак сега можах да го позная аз него, щото е с друга риза, а тогава беше с риза от пъстра басма. Глей ти! Като две и две четири ми е ясно сега, че той има някаква връзка с излетялата вълча дограма, той е в най-тясна връзка с вълците, изпратили са го да отмъсти за дограмата.“
„Тц, тц, тц!“ — почнаха да викат жените и се съгласиха помежду си, че съвсем е дошло времето да ни заведат о глухонямото при стария свещеник в град Берковица да ни чете от Библията и че щом ни чете от Библията, то на нас с глухонямото ще ни се върне говорът, иначе защо циганинът, воден някога с въже за шията от вълците, ще се появи, ако това му появяване не е във връзка с някакво знамение!
В околийския град Берковица живееше един много стар свещеник близо до една много стара черква; къщата на свещеника беше също така стара и грохнала, както и нейният стопанин. Човекът почна да ни чете от една дебела книга, прекръстваше ни, ръсеше ни със светена вода, пак ни четеше и по едно време ние с глухонямото заспахме. Когато се събудихме, гледам, че старият свещеник също беше заспал. Почакахме го, докато се събуди, човекът пак ни чете от книгата, после си тръгнахме заедно с майките, но нито аз можех да говоря, нито глухонямото.
Момичето беше облечено с избелялата си рокличка на точици, минахме покрай Иван Базовата „Грамада“, наближихме Йончови ханове1, там пътят прави остър завой и влиза веднага в мост с високи бетонни стени.
Тропот и цвилене се чу в моста, иззад високите му бетонни стени право отгоре ни връхлетяха полудели коне, сякаш изневиделица се изсипаха върху нас, бяха като небесен гръм, паднал внезапно отгоре ни. Като възстановявам сега спомена, трудно ми е да кажа кой къде е бил тогава, как точно е станало всичко; коне, копита, раззината конска челюст, грива, остри уши, размятана из въздуха и изпокъсана конска амуниция, цвилене — всичко това, събрано на едно място, обгърнато в прах, сякаш бе изстреляно върху ни направо от високите и плътни бетонни перила на моста. Този водопад се изсипа върху нас, преобърна ни и когато копитата на конете отгърмяха по шосето, ние се видяхме пръснати като пилци, натръшкани върху пътя и в шанците.
В настъпилата тишина пъдпъдък мърмореше недоволно под носа си и съвсем близко до нас: „Мър- мъру!“
Кон или мамо извиках тогава, не помня, и сричка подир сричка започнах да възстановявам гласно отделни думи, възвръщах се постепенно към света на говорещите, думите вече не ми изглеждаха така непреодолими, а, напротив — дори и известна ласкавост почнах да съзирам в тях, сякаш с магическа пръчка пред очите ми диви животни и зверове се опитомяваха, пристъпваха боязливо и лягаха кротко и послушно в краката ми.
Глухонямото момиче Олга ме гледаше с мъгляви очи така вторачено и напрегнато, сякаш всеки миг щеше да скочи право вътре в мене, както се скача в яма или в отворения прозорец на чужда стая, и да
