Спомени за коне

римско, две турски и едно християнско гробище.

Историята на селцето няма да бъде предмет в този разказ, затова ще се огранича дотук, тъй като смятам, че тези факти са достатъчни за читателя и че той вече знае най-необходимото. Когато изучавахме зоология, учителят винаги ни питаше за всяко отделно животно къде живее, с какво се храни и как се размножава. Моето селце живее в предпланините на Стара планина, прехранва се от плодовете на една педя земя и се размножава според прищевките на съдбата. Във всяко едно начинание го ръководи съдбата, но мисля, че селцето я направлява. Къщи и улици са потопени в мирова светлина, а и самото то излъчва от себе си мирова светлина. Околностите му врат от каква ли не твар — охлюв, циганско петле, пчелояд, зелен гущер, таралеж, костенурки, лете синорите се покриват с развети змийски ризи, наричани от народа змийски съблекла, лисица, заек и язовец, сури вълци, дива котка, а когато липите цъфтят, селцето и котловината по цели нощи се обгръщат в студената, но тайнствена светлина на любещи се светулки. Жените на селцето стават тогава по-женствени, а усмивките им — по-загадъчни.

Но да продължа нататък.

Двете семейства бяха много близки, години наред работеха заедно, наемаха под аренда църковната нива Свети дух. Свети дух бе оброчище с кладенче и цялата местност около него заедно с църковната нива носеше същото име. Самата църковна нива бе бедна като църковна мишка, в нея имаше повече римски камък, отколкото земя, в езическо време римляните са погребвали тук езическите си останки, бащата на глухонямото, чичо Гаврил, разказваше, че римляните са вярвали в сто богове, а на още други хиляда са се кланяли. Цели столетия пущинак покривал римското гробище и понеже е било гробище, дават го на църквата, а църквата от своя страна обявява, че римското гробище ще се изтреби да се превърне на нива и който иска да му се опростят греховете, може да иде да изкоренява дърветата. За една зима набожни старци разчистват пущинака, сетне започва арендуването и години наред нашите две семейства чоплеха камънака и събираха от него повече вълча ябълка, отколкото кукуруз, леща, боб или тикви. Вълчата ябълка първа поникваше и задушаваше всичко около себе си, бе дива и хищна като името си.

По-големите деца говореха, че бащата на глухонямото имал грехове, затова момичето се родило глухонямо и затуй той всяка година взема под аренда църковната нива, защото по този начин бог ще му опрости греховете. Но ако чичо Гаврил бе грешен, мигар и ние бяхме грешни? Гущер, костенурка и вълча ябълка само се въдеше, но нали нямахме другаде земя, принудени бяхме да чоплим требежината на старото римско гробище и да измъкваме от камънаците каквото бог даде. Бог даваше малко, щедростта му се проявяваше само по отношение на вълчата ябълка.

По повод на тая вълча ябълка чичо Гаврил разказваше, че видял как веднъж бели вълци (минали откъм Влашко по замръзналата река Дунав) я засявали, попикали посятото и хвърлили вълчи сугреби върху дяволското й семе. Амин! — казваше той, без да се кръсти. Там, дето вълк помирише земята, попикае я и след това гребе с нокти земя да посипва попиканото, се нарича сугреб. Щом белите вълци от влашките земи закрили семето на своята вълча ябълка, отишли да нападнат чичо Гаврил. По това време той крачел през дълбоките преспи на Керкезката гора, връщал се в отпуск от гара Ристовец, въоръжен само със сабята си. В тази Керкезка гора, дето тъмнееше тайнствено срещу оброчището Свети дух, чичо Гаврил сякъл със сабята си белите вълци. По-късно, прибрал вече сабята в канията, той бил срещнат повторно от вълците, направил опит да измъкне сабята, но тя била замръзнала, та трябвало с канията само да удря „митическите им муцуни“. Той смяташе вълците ту за кучешки, ту за митически същества, но повече му харесваше митическото. В най-ранните ми спомени вълците бяха малко, но година подир година чичо Гаврил ги увеличаваше. С баща ми все по-яко разораваха нивата, все повече тор хвърляха в нея, тя взе да налива сокове и да ражда повече, заедно с родитбата избуяваше все по-високо и по-високо вълчата ябълка, плодовете й ставаха едри като юмруци. Загледан в избуялата вълча ябълка, чичо Гаврил се връщаше пак към белите вълци от влашките земи, виждаше ги с десетки: как вият в Свети дух, как тътрят схванатите си задници и хвърлят сугреби, за да се запази дяволското им семе в земята.

Подир време той не само увеличи броя на вълците, но тури начело им и един водач, тартора го наричаше, и веднъж в състояние на въодушевление качи тартора на бял кон, задигнат от вълците от едного сиромах влах, изяден по пътя им. (Бог да прости влаха!) Не бяха това години на невежество, бяха години на въображението и като навлизаше все по-навътре и по-навътре в предмета, чичо Гаврил до такава степен се екзалтираше, че на края на бялата глутница туряше и един пленен от нея влашки циганин от сиромашкото село Старопатица. Бос, само по една риза от цветна басма и с влашко бомбе, каквито носят всички влашки цигани, горкият човечец бил вързан с едно въже през шията и вълчата глутница го водела като суха храна със себе си, защото не била сигурна къде и какво може да намери по нашите непознати земи. Амин за сиромаха от Старопатица!

Чичо Гаврил знаеше и много войнишки истории, служил е войник на гара Ристовец, почти всичките му истории бяха от войнишкия живот, сякаш не е имал друг живот, пък и да е имал, той се кръстосваше и доосмисляше все на тази гара Ристовец. Затуй в селцето по-малко му викаха Гаврил, викаха му повече гара Ристовец.

Баща ми, иманярска душа, работеше нивата Свети дух с тайната надежда, че ще изрови някой ден от нея римско съкровище. Двамата мъже всъщност и за това наемаха нивата от църковното настоятелство. Бащата на майка ми, Васил Филипов, ги окуражаваше, той имаше тефтер, купен от едного от ломските села за една коза и два чифта цървули, според иманярския тефтер тъдява някъде има закопано съкровище. До съкровището обаче не можаха да стигнат, само вълчата ябълка ставаше все по-едра и по-едра, избуяваше гъста и тъмна и стигаше на височина до човешки гърди.

В съседство със Свети дух работеше градинарят Брайно, зеленчукът от своята градина продаваше в града. Никой от селцето не ядеше от неговите зеленчуци, те бяха странни и непознати за онова време, ядяха ги само в града, според думите на чичо Гаврил това били треволяци за протосингелите. „Треволяците“ бяха главно бамя, карфиол, целина, червено цвекло, сини домати, спанак, картофи от сорта бинте, розови домати от сорта волско сърце и няколко стръка кърлеж, за да могат със семето му офицерите от гарнизона да лъскат бакелитовите козирки на фуражките си. Ето какъв градинар бе тоя Брайно и какъв странен зеленчук отглеждаше край Свети дух! Той спеше лете в една круша, бе изплел в клоните й легло от върба и ракита. Баща ми и чичо Гаврил винаги му казваха да гледа нощем дали няма да забележи огън в църковната нива, но градинарят казваше, че цяла нощ полива зеленчука и чак на разсъмване се качва в дървото да дремне, тъй че едва ли ще може да забележи огън, обаче ако забележи, ще каже…

Подир зеленчуковата градина започваше баир, горе на баира, полегнало на една страна, се синееше лозето на Цино, почти всички лози бяха от сорта кардинал. Наоколо имаше и други лозя, но те пъплеха ката къпини, без колове и без шумата им да е видяла разтвор от син камък. Това бяха старовремски лозя, преживели филоксерата, отел, меката лоза, птиче грозде, берковски черен памид, дива лоза и прочие. Само лозето на Цино, полегнало на една страна, стърчеше и се издигаше с една глава над остарелите, полуизоставени, с огромни главини селски лозя. До Циновото лозе имаше и колиба, направена от лозини, яма — да събира дъждовната вода, едри къпини растяха по слоговете му, сред къпините се приличаха едри смокове.

Години на въображение бяха ония години, години на надежда, на бели вълци, на бос циганин сред вълчите преспи на иманярство, на странен зеленчук за протосингели, на вълча ябълка… На селцето и зеленчуците бяха прости — пипер, лук, картоф-месечар, зеле, турско цвекье, чубрица, босилек и тук, и там из градините стърчи градинска метла. После идват малките нивици, сбутани една до друга, хълбок до хълбок, царевицата е усукала листата си от жегата, крие вътре в себе си боб, свински черни и жълти тикви, коя от коя по-пъпчива, тук и там контрабанден тютюн, защото акцизните не разрешават да се сади тютюн в селцето и царството иска пушачите да пушат само фабрични цигари, минали под държавния бандерол… Колкото и да се мъча да намеря някаква последователност в събитията от онова време, да си припомня в какъв ден и кога точно е станало едно или друго събитие, всичко се струпва на едно място, събитията се застъпват по петите и се събират тъй плътно, сякаш всичко е станало в един-единствен ден.

Този ден е като камък, паднал от небето. Той сякаш няма ни своето вчера, ни своето утре, ами е паднал в полето като знамение и колкото повече се обръщаме към него, толкова повече ще трябва да го разгадаваме и тълкуваме.