дадоха.
Тогава Войников реши да отсекат греди от държавната гора. И той, и другите шестима, и секретарят, който се печеше на общия огън на селски общественик, започнал едно ново и непознато за селянина дело, разбирайки изцяло същността на онова, което вършат, отидоха да насекат греди. Те можеха сега да бъдат при жените и при децата си в топлите постели и дъждът да не сцежда вадички във вратовете им. Вместо това стояха пред горския с мократа карабина и Войников съзнаваше, че всякакви убеждавания ще бъдат напразни. „Трябва със сила“ — мина му през ума.
— Карайте! — обърна се внезапно Войников към другите. — Хайде!
— А-а, само тая няма да я бъде! — провлече горският и направи няколко крачки назад, като махна предпазителя на карабината.
Ако не беше на тридесет години, Войников може би не щеше да постъпи така. Но той бе още млад, беше се хвърлил напред с главата си, с цялата енергия на своите тридесет години да изведе на добър край колектива от осемдесет домакинства. Военната среда го бе направила човек на действието, не на увещанията, затова, като дращеше с мокрите си и кални ръце кожата на полушубката, измъкна един маузер и погледна студено горския.
— Ако е за оръжие, ето! — каза му той. Горският стоеше като дънер в мокрия си, натежал в пешовете шинел и го гледаше изпод веждите си, които ту се вдигаха, ту слизаха ниско. Размишляваше, но вършеше това твърде бавно … Наоколо мълчаха.
— По мене са стреляли — рече най-после горският. — На фронта са стреляли. Имам и рана. — Ти какво мислиш!
Войников се извърна на една страна. Стана му неловко и съвестно, защото горският можеше да му бъде баща. Дребният, който кастреше клоните, отиде най-отзад на групата — очакваше да се случи нещо. Минаха няколко мъчителни минути. Тогава, като стъпваше тежко, напред мина Павел с целия си огромен ръст. Неговите рошави, гъсти вежди бяха учудено повдигнати нагоре.
— Евлоги! — обърна се Павел към горския с гръмкия си глас. — Ние сме все комунисти, трябва да се разберем … Престъпили сме закона, по закона и ще ни съдят. Пусни каруците, дай рапорт, ще се заведе дело. Ще отидем и в съда, ако трябва… Не сме деца да си вадим пищови!
Веждите на Цинцара се повдигнаха, спуснаха се. Мислеше върху онова, което бе казал секретарят. Наоколо стояха и чакаха. Осмината видяха как горският тури отново предпазителя и преметна карабината на рамото си. Той отстъпи няколко крачки назад, за да даде път.
— Но рапорт ще дам — каза Цинцара, докато гледаше как набързо се качиха върху каруците и слушаше как шините на колелата затъваха меко в нагизналата земя на горския път.
Войников не излъга горския, като му каза, че две хиляди овце буквално мрат в старите чифликчийски навеси, покрити оскъдно с шума. Това бе първата есен на кооперирането и намирането на овцете (копитата им окисваха в калта) беше истински крах за стопанството.
Той вървеше на няколко крачки зад каруците изцяло под впечатление на срещата с горския. Беше му тягостно и обвиняваше себе си, че не се сдържа (напоследък изобщо трудно се сдържаше, бе станал нервен и избухлив). В крайна сметка и двамата защищават общи интереси, но ето че тази история с гората ги изправи един срещу друг и трябваше само малко да се покачи напрежението, за да стрелят.
Беше тъмно, мокро, беше му тежко и умът му беше объркан в противоречия. Тягостните мисли все повече го завладяваха. Тогава Войников се спря на пътя, извади маузера си и както правеше в маневрите, когато му дотежаваше за градския живот и за Елена — това бяха първите дни на любовно увлечение, — извади маузера си и стреля нагоре, в тъмното, в мокрото, ниското есенно небе. И сякаш с този трясък скъса нещо в себе си, разстреля мрачните мисли. Но не му стана по-леко, тягостното чувство се смени с някаква празнота. Затича с едри крачки напред, настигна каруците и като подскачаше на един крак, с мъка се качи върху дърветата. Дребният го погледна, но не каза нищо, а зацъка с уста на конете.
Цинцара чу тези изстрели, но те не събудиха никакви размисли у него. Горският мислеше единствено за окърнената млада гора; той бе се върнал назад, святкаше с фенерчето и гледаше ту белите трески наоколо, ту камарата мокри клони. Тъжеше за гората този добряк, когото всички смятаха за саможивец и опърничав.
На другия ден той даде рапорт и състави акт.
От къщата на Войникови се виждаше ниският каменист хълм, където се строяха кошарите. Натам постоянно трополяха каруци, селяните откараха леси, колове, слама, камъни. Горе Елена виждаше ребра — диреците, едната постройка бе готова, нахлупила жълта шапка от слама. Селяните вече не спираха край фурната на разговор, а отиваха до овчарниците да помогнат или да позяпат. Между тях Елена виждаше да се мярка кожената полушубка на мъжа й. Той се разпореждаше, носеше греди, дялаше, забиваше колове, ковеше наравно с другите.
Един ден нагоре изкараха първото стадо овце. Стоката се блъскаше, позвънваха хлопки, вдигаше се голяма врява, кучетата подтичваха край стадото. Овцете влязоха в заветната, в топлата, в сухата кошара и се притиснаха една в друга. Овчарското „ръй“ секна и кучетата мирясаха. Но Елена не мислеше за това. Тя мислеше за предстоящото дело срещу мъжа й.
Войников съзнаваше изцяло отрицателния ефект на това дело както за самия него, така и за стопанството. „Ето храна за Лисичката и за другите“ — мислеше той, като си представяше коментарите в Соточинско. Бе разстроен не само от предстоящото дело, бе растроен от това, че цялата машина се движеше трудно и всеки механизъм скърцаше. Беше свикнал на ред в армията, там имаше строй, имаше дисциплина и всяка команда се изпълняваше точно. И от строя, от дисциплината той отскочи на другия полюс, където му се струваше, че се сблъска с нещо хаотично, чийто край не се виждаше. Той беше още млад, още неукрепнал.
От своя страна Елена също търсеше правото си и постоянно се оплакваше, че не може да свикне със селото. Войников малко разговаряше с нея, на оплакванията й гледаше снизходително, без да съзнава, че с това я обижда дълбоко. Една вечер се скараха и си размениха остри думи. Елена каза, че всичко това е непоносимо, откачи набързо палтото си и излезе на улицата. „Глупава — мислеше за нея Войников. — Къде ще върви?“
Трябваше да я търси до късно след това по съседските къщи, за да я прибере у дома.
Лисичката не бе видял нищо хубаво в живота си и затова в нищо не вярваше. Цял живот го бяха мачкали, бяха го блъскали несправедливости и от него бе останал единствено злъчният му език. Вреше се навсякъде и нищо не минаваше незасегнато от острите шишове на езика му. Той се почесваше многозначително и слушаше как в селската кооперация един инструктор говореше за бъдещето. Инструкторът гледаше няколко години напред и разказваше на селяните как ще развъдят много добитък, как ще отглеждат повече птици, а може да направят и един малък язовир, където да се развъди риба.
И Лисичката реши да се намеси в разговора.
— Казвате да се развъждат птици и риба — обърна се той към инструктора и бутна напред старичкия си овчи калпак. — Ами вълци, може ли вълци да се развъдят?
— Защо вълци? — учуди се инструкторът.
— Ей така на! — подмигна Лисичката, — Да развъдим вълци, че и нас да изядат, пък и вас да изядат — и бутна назад островърхия си калпак.
Думите му имаха ефект. Селяните наоколо се разсмяха, а Лисичката, педя човечец, седна върху една крупа сол и започна да пали цигарата си. Един селянин, който стоеше до вратата, се намеси:
— Не си прав, Лисичка. Човекът говори добре, но нашите глави са дебели.
— Прав ли? — връцна се Лисичката. — Прав!… Те си крадат гората и жените си гонят по ризи нощем и си разпасват пояса, а все ние сме криви. Не ме учи ти мене за правото. То, правото, е като хубава кобила на пазара. Който има повече пари, той я купува… Как мислиш ти? Да имах пищов, и аз щях да си докарам дърва от гората. Това е правото! Той се понадигна и видя гърба на Войников, който изчезваше в рамката на вратата.
Лисичката имаше една кобилка, нямаше педя земя и никой за нищо не го закачаше. Но не беше там работата. Работата беше до правото.
Работата беше до правото! Но кой всъщност имаше право?
Павел, едрият, с рошавите гъсти вежди имаше право да се яви пред съда като свидетел. Но пред съда каза, че трябва да бъде съден наравно с Войников, защото е секретар и заедно носят на плещите си
