Йордан Радичков
Сърцето бие за хората
Фурната бе една нищо и никаква кооперативна фурна, където хлебарят вадеше триста хляба на ден, но това внасяше малко разнообразие в живота на Елена Войникова. Тя гледаше как старецът разпалва дървата, как измита фурната или как мята самуните в пещта. В двора винаги имаше хора. Те седяха върху трупите, пушеха и разговаряха с каруцарите, които разтоварваха дърва, можеха да се видят и каруци или волска кола със селянин, седнал на процепа, наметнат с натежал от есенните дъждове ямурлук.
Денем, когато мъглите се вдигаха, над фурната зад копите царевичак, зад каменистия хълм се виждаше планината; планината бе жълта, шумата още се държеше по дърветата. Колкото и оскъдни да бяха тези картини, денем все пак внасяха малко разнообразие в живота на Елена. Но сега беше вечер и Войникова виждаше от прозореца само светлинките на селото, развятото от вятъра пране в съседния двор и част от стената на техния сайвант, където лежеше кучето Султан. Бе една от онези противни есенни вечери, когато нито вали, нито е сухо, а земята е обвита в студена, мокра пара. Всичко е нагизнало и капчуците изрядко покапват.
В тези вечери, когато мястото на мъжа й в леглото бе празно, Войникова се измъчваше.
Кучето лежеше под сайванта и чакаше завръщането на младия стопанин. Имаше навик да го посреща на вратницата, да близне ръката му и да го сподири до пруста. Там Войников чистеше ботушите си от калта.
Кучето се размърда едва когато дочу далеч откъм планината няколко изстрела. То изтича до улицата, полая, подуши въздуха по посока на изстрелите, пошля се и се върна пак под сайванта. Пред него отдавна бе изчезнал жълтият квадрат от прозореца — Войникова бе изгасила лампата …
Когато се чуха далечните изстрели в планината, в овчарниците край Соточинско двама мъже, баща и син, тъкмо бяха захванали да скубят вълната на една умряла овца.
— Няма да докарат гора нашите — каза бащата, — Цинцара е бродник, от него мишка не може да се укрие.
Синът не отговори, а продължи да скубе неохотно ситната вълна, като оставяше цели кичури по кожата.
Няколко часа преди това на изток от Соточинско осмина мъже сечеха гора. Наоколо бе тъмно и несвикналият човек би изпосякъл краката си, но тези мъже бяха опитни в своята работа. Те избраха удобно време, ударите от брадвите едва се чуваха, защото дъждът, който ръмеше, ги приглушаваше. „Ткх Ткх! Ткх!“ — носеше се глухо из гората. Мъжете разговаряха рядко помежду си; по-скоро това бяха къси запитвания или подвиквания да се пазят от падащите дървета.
Двама от тях изнасяха отсечените дървета на една поляна, където стояха запрегнати четири каруци. Единият от мъжете, като се връщаше, каза на секачите със своя възгруб глас, че десетина дървета им трябват, за да натоварят каруците. Нисичък, дребничък селянин (той кастреше клоните) с охота се обади:
— Ще товарим още. Конете са жилави, ще измъкнат … Ами Цинцара какво ще прави утре, като види как сме окърнили гората. Сигур спи сега на топличко. Какво ли си мисли той: „Чунким ще дойде някой в такова време да контрабандисва?“
— Хайде, хайде! — сгълча го някой. Но оня не се оставяше, защото имаше стара сметка с Цинцара.
„Ткх! Ткх! Ткх!“ — носеше се глухо из гората. Конете вече бяха изяли оскъдните купчинки сено и мокри от дъжда чакаха да потеглят по обратния път.
По същото време Цинцара дописа писмото до сина си (син му беше войник), намали фитила на лампата и пътем взе карабината, окачена до вратата, Всяка вечер горският излизаше от кантона и обхождаше онези места, където се съмняваше, че могат да минат контрабандисти.
Той се изкачи на ниското било и смяташе да се спусне по късата пътека към извора, когато слухът му долови няколко далечни смътни звуци. В тях Цинцара веднага позна ударите на брадва, затова възви тутакси и забърза по посока на ударите пряко гъстата мокра гора. „Съсипват гората!“ — мислеше горският.
Той вече определяше къде точно секат, когато ударите секнаха. Цинцара се спря за няколко минути и по едно време долови скърцането на кола. Като съобрази, че онези може би вече са натоварили и са тръгнали, той се отби наляво с надеждата да пресече пътя им.
И не се излъга. Когато излезе на пътя запъхтян, мокър, с натежали пешове на шинела, дочу отгоре меко да трополят каруци. Застана на средата на пътя, свали карабината и приготви батерийното фенерче, за да светне, щом онези се покажат зад буките. В тъмнината забеляза най-напред огънчетата от цигарите — и по огънчетата на цигарите разбра, че са много. Ако беше от страхливите, щеше да се скрие пред мисълта, че всичко може да се очаква от хора, които на тайфи отиват да секат нощем гората, и да ги проследи до селото. Но Цинцара не беше от страхливите.
Затова най-спокойно светна с фенерчето. Жълтият лъч извади от тъмнината една конска глава, после част от шината на колело, после още колела и още коне и букова гора за греди, натоварени на каруците. Светлината трепна, пробяга по насядалите върху дървата селяни и се спря на първата каруца. Там седяха дребният селянин, който кастреше клоните, и нисък, набит мъж в кожена полушубка. Цинцара се обърна към него:
— Еее!
Мъжът в кожената полушубка скочи от каруцата и тръгна към Цинцара.
— Вие сте горският? — попита несигурно той.
— Горски съм! Ами вие кои сте?
— Ние сме от Соточинското стопанство — каза мъжът в полушубката. — Аз съм Войников, Никола Войников, председателят.
— Ти си, значи, уволненият капитан! Чувах за тебе.
— Не съм уволнен — каза Войников. — Демобилизиран съм.
Това обаче не направи никакво впечатление на горския.
Той погледна карабината и каза сухо да стоварят дървата.
— Няма да ги стоварим — възпротиви се Войников. — Ние имаме нужда от тях. Горският погледна лицето му. Беше младо, широко, славянско лице и би изглеждало добродушно, ако не бяха онези криви гънки в края на устните на малко ъглестите челюсти, които издаваха упоритост. „Млад, затова се ежи!“ — помисли Цинцара.
— Ще стоварите! — каза той и тръгна към първата каруца. — Няма да се кандардисваме.
Спря при каруцата, освети отблизо дърветата, опипа грапавата им мокра кора, заболя го, че хубавата гора е съсипана.
— От резервата е сечена, от най-хубавата … Е, ще се каним ли?
— Слушай бе, Евлоги! — скочи оня, дребният, дето кастреше клоните. — Ако си гявол, ще ни пуснеш да си вървим. Гората сме секли за стопанска работа.
— Ти мълчи! — каза му Цинцара. — Тебе те познавам. Отзад се приближиха другите и оградиха горския. Между тях той позна едър, смръщен селянин с рошави гъсти вежди.
— Хубаво! И таз добра! — каза недоволно Цинцара. — Павле, и ти ли си дошъл да сечеш гората? Хубаво, щом и секретарите тръгнаха… Няма ли да стоварите? — попита вече троснато горският, като погледна мократа цев на карабината си.
— Не — каза спокойно Войников. — Овцете измират под дъжда, две хиляди овце. Трябва да ги подслоним. Никъде няма строителни материали, а стоката не може да остане така за зимата. Затова отсякохме четири каруци греди … Не сме ли прави? Но две хиляди овце са това! Разбирате ли!
Цинцара разбра, че на Соточинското стопанство трябва гора, за да правят кошари. Размишляваше тромаво и стигна до извода (той не можеше да стигне до друг извод), че ако всеки, който иска да прави кошара, започне да сече гората, то от Балкана ще останат само скалите. Това свое схващане горският повтори гласно, като допълни, че има ред и в снабдяването.
Войников знаеше, че има ред. Беше поискал от околийския народен съвет строителни материали, като изложи нуждите на стопанството. Там му казаха, че сме планова страна и като всяка планова страна планираме своите нужди и съобразно държавния план се отпуска възможното. Казаха му неща, които много добре знаеше, и много охотно му обясниха цялата структура на планирането, но материали не му
