— Ами да — каза Бръмбара. — Слушам, слушам, слушам…
Той щеше още да разказва, но ги настигна камион. Камионът прогони овцете в нивите, оплеска селяните с кал до ушите, защото гумите му разбиваха всичко под себе си, и докато се усетят, настигна колата с воловете, нещо там изтрещя, нещо хвръкна във въздуха, воловете извиха, а жената на Петър Маринков взе да пищи и те видяха патицата. Патицата тичаше тромаво, люлеейки се през нивата, и пляскаше с крилата да си помага в тичането. Петър Маринков се спусна към колата и видя, че камионът е счупил една левка. Левката беше на пътя. Жена му седеше отгоре между ритлите, държеше се за тях и викаше, че камионът я бил прегазил.
— Такива трябва да ги трепят направо — каза Бръмбара и плю на шосето. — Той може да те прегази, както си стоиш. Мотори им дали, а акъл не им дали.
— Трябва да ги трепят — каза Петър Маринков.
Най-много се разсърди братът.
— На пита ще ги направя, само да ми падне — каза той. — Така ще го направя, че кокалите си няма да събере. Ще го попилея аз него. Можеше и човек да загине.
— Я ти иди хвани патицата! — каза Петър Маринков. — Пък ще видим.
Братът бе кривокрак, но тичаше чевръсто. Той се спусна през нивата и макар че цървулите му се налепиха с кал и станаха като воденични камъни, настигна патицата и я захлупи с палтото си. После тръгна към колата, като стискаше патицата под мишница, а тя подвикваше още изплашена.
Тогава селяните видяха шофьора. Той вървеше бързо по шосето към тях и носеше в ръката си манивела. Беше целия блед и преди още да стигне до мъжете, почна да размахва манивелата и да вика:
— Неграмотници, за вас няма ли правилник за движение, не знаете ли вие правилника бе, та се движите вляво? Вървите и се движите вляво и пет пари не давате за правилника! Че аз мога тъй и катастрофа да направя, и в затвора заради вас да отида, бе. Аз две деца имам, кой ще ми гледа децата?
— Само ти имаш деца! — каза Петър Маринков. — И ние имаме деца.
— Имате — каза онзи, — а пък вървите и се движите вляво!
— Пътят е на всички бе, другарю — каза Бръмбара. — Няма да го делим.
— Той е на всички — каза онзи, — но си има правилник. Или искате сега да дойде контролата, та да ни тегли по една глоба на всичките. Контролата ли искате?
Нашите му казаха, че хич не им трябва контролата.
— Каква контрола бе — каза Бръмбара. — Ние си вървяхме съвсем мирно по пътя. Нека ти кажат и другите. Аз прасето си бях изгубил нощес, та къде ли не го търсих.
Братът на Петър Маринков, който се заканваше свирепо, стискаше миролюбиво патицата под мишница и мигаше срещу шофьора. Жената все още се държеше за ритлите и гледаше отгоре. Овцете, скупчени на шосето, стояха и слушаха навели глави. Бръмбара видя и своята овца. Тя беше на края.
Онзи постоя с манивелата, поизгледа селяните и тръгна обратно към камиона. Братът тури патицата в колата, Петър Маринков изведе воловете от другата страна и те пак тръгнаха по шосето.
— Мамка му стара — каза братът. — Добре, че не стана катастрофа.
Съгласиха се, че е много добре, гдето не е станала катастрофа.
— Като постоях на Петлова чука — каза Бръмбара — и разбрах, че и там няма нищо, взех да си мисля дали да мина от другата страна, може да се е свряло някъде или да е заспало.
— Кое? — не го разбра Петър Маринков.
— Прасето — каза Бръмбара. — Може, викам си, да е заспало и затуй не ме чува. Ще трябва по-силно да мамя. Па като почнах да викам: „Гъци-гъци, гъци-гъци, гъци-гъци“ — и чувам, че по едно време кучетата на гмитровчени залаяха. Слушам, слушам, слушам — нищо няма. Пак мамя. Мамя, мамя, мамя, па се спра. Мамка му и прасе, никакво се не обажда.
— Прасето не можеш да го събудиш, ако заспи — каза братът на Петър Маринков. — То има мръсни уши и нищо не чува с тях. А пък ако си е завряло главата в шумата, хич няма да те чуе. То с главата и ушите се завира в шумата. Нали съм виждал.
— Абе и аз съм виждал — каза Бръмбара. — Нали съм го виждал в кочината. Като къртица се завира бе. Завре се в сламата, та само опашката му стърчи. Мина ми туй през ума, но мога ли да тръгна из гората в това тъмно, та да търся една свинска опашка.
— Къде ще намериш в тъмното свинска опашка — съгласи се Петър Маринков. — То цяло прасе не можеш да намериш, та опашка.
— Не, то може, но да попаднеш точно на опашката — каза Бръмбара.
— Ако попаднеш точно на нея, да.
— Знам аз, ама работата е как да попаднеш на нея. Знаете какви са големи горите на Петлова чука.
— И са големи, пък е и тъмно. Освен да почнеш да ровиш наред в шумата, та дано го настъпиш.
— Ама и това не е сигурно, защото можеш да вървиш и да газиш шумата, а пък то да се е заровило на една педя от краката ти и да не го разровиш. Даже на една педя да минеш до него, и пак няма да го видиш.
— Нито ти него, нито то тебе.
— Дума да не става, така е.
— Така е, но като се хванеш, а̀ върни се!
— Не може да се върнеш, като си се хванал.
— А, ще се върнеш! Хванеш ли се веднъж, няма връщане.
— Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя.
— Абе аз знам, че е така. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. Знаете колко е голяма гората на Петлова чука. Как ще я хванеш цялата?
— То и жената не е чак толкова сигурна — каза братът на Петър Маринков. — Като сапуна е тя.
— Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е.
— Същата е — каза братът, който, макар и позастарял, още не бе женен, но бе имал работа с една жена и тъкмо заради това мислеше, че познава жените. — Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкова повече се изплъзва.
— Не зная дали е така за жената, ама за сапуна е точно така — каза Бръмбара. — Та като си вървя аз из гората, все туй си мисля: как да я намеря тази свиня и къде може да я намеря? Гърлото ми пресъхна, краката ми се побиха като на маневри и най-после не издържах и си тръгнах към село. Викам си, може пък да се е прибрала свинята.
— Ами да — каза Петър Маринков.
— Пък тя се прибрала — каза Бръмбара. — Отворих кочината и гледам, в ъгъла, дето е сламата, стърчи една опашка. Прибрала се и се напъхала цялата в сламата.
— Тя твоята станала като на маневри — каза Петър Маринков. — Така ни караха нас да превземем един баир и си изплезихме езиците, докато стигнем билото, защото там била пленена кухнята ни с храната. Като превзехме билото, нищо не намерихме там и чакахме още половин ден да дойде кухнята. Тя била зад нас и съвсем бавно си се движела, а пък ние си изплезихме езиците. И твоята работа тъй излязла.
— Същата — каза Бръмбара. — Два пъти газих реката, всичко кръстосах, а като се върнах, мамка й и свиня, тя се навряла в кочината. Няма да ти се размине така, казах си, пък влязох в кочината и я ритнах по задницата. Свинята се обърна към мене, взе да мига, ама клечи на задницата си и разбра, че съм много ядосан.
— Животните усещат.
— Смее ли да не усети. Усети тя и още как усети, ами клечи и ме гледа право в очите.
— Знае тя — каза Петър Маринков.
— Смее ли да не знае! — завъртя глава Бръмбара. — Гледа ме, значи, и мига.
Те не можаха да разберат какво точно е станало по-нататък, защото жената ги повика да видят вола — изхвърлял с крака все на една страна.
Мъжете спряха воловете. Животните дишаха тежко, от хълбоците им димеше пара. Небето продължаваше да изстисква своята влага върху тях. Овцете стояха скупчени до шосето, забили глави една в
