страна, после на друга, пилата профуча край нея и излетя през вратата. Свраката също мина през прага, потича подир пилата, клъвна пътем какалашката, а човекът се совна да я настигне с няколко скока. Той свали капата си, мислеше, щом я настигне в двора, да я удари с капата, обаче птицата тъй много криволичеше и така се въртеше, че колкото пъти замахваше с капата, нито веднъж не можа да я удари. Велика излезе да вземе дърва за огъня и като видя мъжа си как гони спешената сврака и бие с капата по земята, така си и остана на прага на къщата. Птицата стигна до плета, Заяко мислеше, че баш тука ще я сгащи, ама тя намери малка пролука, провря се през пролуката и изчезна в градината. Докато Заяко се улавяше за един стол, докато се катереше по оградата и докато после тупна от другата страна в копривата, бе настъпило пълно затишие — ни пърхане на крила се чуваше, ни тежко дишане, нито подсвиркване с нос. Човекът постоя в копривата, прехвърли се обратно през плета, нахлузи си капата и тръгна да търси пилата.
Двамата с жената се погледнаха, ама ни той каза нещо на жената, нито пък тя посмя да му каже нещо.
По-късно той разправи на Трифон, че прогонил свраката от избата си, птицата не щяла да хвърчи, ами вървяла пеша, обаче вървяла много бързо. Яребицата и пъдпъдъкът вървят така и колкото и да ги гониш, не мож ги хвана. Заяко помоли Трифон да му застреля една сврака, ще направи от нея плашило и ще видим тогава дали някоя сврака ще посмее да се навира в мазето му, или пък да обикаля наоколо и да подслушва. „Знаеш, че на тебе съм ти правил много услуги — каза Заяко, — зайци съм ти гонил да ги стреляш, лисици сме гонили, утрепи една сврака, па като дойде ловният сезон, пак ще ти правя хайка, може и на дива свиня да налетиме.“
Трифон излезе човек, застреля сврака и я даде на Заяко. Заяко взе кратуна, надупчи я цялата, оскуба свраката и всичките й пера набучи на кратуната, така че тя заприлича на сврака, но три-четири пъти по- голяма от истинските. С жената туриха кратуната върху кръстачката, останала от американския гащиризон. Цяла седмица подир това, ако отнякъде се зададеше сврака, не само че не смееше да прехвърча, ами заобикаляше чак от другата страна на къщата на ковача, после зад коша за кукуруз на Суса Тинина и чак тогава отиваше към реката. Сврака, сврака, ама като види насреща си такова голямо и рошаво сврачище, и нея я обхваща страх, та гледа, ако може, да е малко по-далечко.
Междувременно жените на тримата опекуни се събраха, ходиха на гробищата, правиха там парастас на Перуниката, преляха с вино кое как трябва, наготвиха много ядене и го дадоха на Тиковото семейство за бог да прости. Според поверието семейство, заселило се в къщата на тенец, трябва да се нахрани до насита, когато се прави парастас, та и тенецът по този начин да се насити и да престане да идва. Ако има истина в това поверие, трябва да кажа, че тенецът беше преситен. Подир обяда Тиковото семейство наляга в сянката на черницата, всички заспаха като изпозаклани, само Камена бе будна, щото правеше магия с червен конец. Заяко би се приобщил веднага към нея да види как ще направи магията, но този ден той не се случи в селцето, щото още рано-рано запраши в полето, където бяха дошли земемери. Имаше голямо желание да погледне през теодолита им, подиробед това му се удаде и като погледна през тръбата, видя, че целият свят е обърнат наопаки. Дървета, хора, овце, телеграфни стълбове и дори един велосипедист — всичко беше преобърнато нагоре с краката — или върви насам-натам, или стои, обаче не пада.
„Те така е и в Америка — каза Заяко на земемерите. — Много пъти съм се питал като как ще е там, а то е точно така. Тая жена американец виси надолу с главата и велосипед като подкара, пак надолу с главата виси; сигурно и брата на жена ми така виси, за да извади по две песо на ден, и то ще ги извади, ако чокоите не му отбият от надницата, както на нас ни отби оня предприемач, кога правихме бегличкия мост. Уж тая жена щеше да плати по не знам колко, ама не плати, пална си моторетката и отпердаши с нея, па ние се емнахме да вадиме една релса, отнесена от реката. Я гледай ти, жена върви надолу с главата по пътя, ама що като краката й са нагоре, фустата й не пада! Глей ти!“
Говореше с такъв тон, че по никой начин не можеше да се разбере дали одобрява или не одобрява туй, че на жената фустата й не пада.
Междувременно в три околии от човек на човек се предаваше на ковачите, че Тико се кани да прави наковалня и че в края на седмицата кой какво може да се съберат, та да му направят наковалнята. Циганите от три околии се застягаха, най-далечните тръгнаха най-рано, на едно-две места преспаха заедно с каруците, взеха оттам още ковачи, инструменти и въглища и лека-полека в края на седмицата приближиха селцето. Мисля, че беше събота, когато първите каруци влязоха в двора на Тико. До вечерта станаха седем, последната — седма каруца — беше баджанака на Тико, сух старец, който залиташе, като вървеше. Тико се луташе между каруците с американския гащиризон, засмян до уши и само викаше: „Ма-лей! Малей, що циганин се събра! Малей!“ А циганите стоварваха багажа си и викаха: „Бре, ама си се изоблекъл!“
То се знае, че и Заяко беше там, оглеждаше всичко, цъкаше с език, разправяше на циганите, че ако българин заправи наковалня, не може да събере двама души за работа, а циганите седем каруци с народ докараха. „То е така — разправяше му старият баджанак на ковача. — но ако българин заправи къща, седемдесет души ще събере. Я съм видвал как за два дни направиха къща и я покриха. То е, щото на вазе къщата ви е всичкото, а на назе наковалнята ни е всичкото.“ „Така е“ — призна Заяко и припомни, че коша за кукуруз на Петър Сусов са го пренесли на ръце от реката до двора му може би трийсет-четирийсет човека. Петър на времето бе изплел коша до реката, а народ се събра от селцето и го пренесе на ръце до двора му, за да го постави върху четири темелни камъка, издялани конусовидно. Кошът за кукуруз не трябва да лежи на земята, ами да е повдигнат, за да минава свободно вятърът отдолу и да го проветрява. По този начин и миш трудно ще се завъди, няма къде да свие мише гнездо. Суса Тинина се беше изплашила, че трудно ще нахрани толкова народ, ама като заклаха едно шиле и го свариха с ориз, па и люти чушки туриха в казана, целият народ се нахрани и остана доволен. Така че и народът беше доволен, и Петър доволен, и Суса Тинина.
„Ние за ядене се не боиме — каза Тико, — цяла гъска храниме под сайванта. Като направиме наковалнята, ще заколим гъската, па като направиме една трапеза, да има да ме споменуват циганите.“ „Бе ние ще те споменуваме — рече баджанакът, — ама нека първо направим наковалнята, та да има и ти за какво да ни споменуваш.“
Сутринта рано циганите станаха, ходиха вкупом да се измият на реката край селцето, върнаха се. Камена бе посъбрала от съседите едно друго за хапване, най-много, разбира се, взе от Велика, мъжете хапнаха здравата, не оставиха ни залък, ни троха на трапезата. Клюводръвците слязоха от черницата, обходиха двора и се убедиха, че наистина няма никаква троха. С изгрева на слънцето отекна първият звук, наковалня прокънтя, чукчето запя върху нея, побарабани и млъкна, за да се чуе как духалото задиша в огнището.
Това като че бе знак и за клюводръвците. Те се вкопчиха за черницата и почнаха да бият с човки дървесината. Долу в двора закъснелите продължаваха да набиват колове, сваляха духала от каруците, монтираха ги, едни зидаха огнища, други замазваха с кал огнищата, синовете на Тико търкаляха големи пънове, дошлите поставяха наковалните върху пъновете, по-старите се наместваха да седнат край огнищата, по-младите опипваха големите чукове, а най-младите и децата на Тико стояха зад духалата и ги пробваха дали поемат и дали издухват добре въздуха.
Слънцето вече се бе издигнало една копраля, когато седем огнища запламтяха и седем наковални, лъснати от работа, заблестяха като позлатени. Край някои огнища имаше по едно духало с верига, другаде имаше по три прости духала, повдигаха се отзад на ръце, за да поемат въздух, а като ги пусне човек, капакът отгоре натискаше и духалото само духаше през тръбата в огнището. Някъде духалата бяха двойни и с повдигането и със спускането духаха непрекъснато, на други места бяха чифтосани, докато едното вдишва, другото издишва и така се поддържаше постоянен приток на въздух. От каруците се носеха стари железа, конски подкови, събирани още по времето, когато минаваха немски войници с тежки баварски коне, после подкови от руски коне, когато оттук минаваха руски войски, подкови от добитък, разпиляван по пътищата, шини от каруци и волски коли, чембер от обръчите на бъчвите, дръжки от кожи, стоманени панти от врати, изядени ралници, уши от мотики и брадви, халки от кладенци, дървени пили, проядени от ръжда, счупени стоманени барамини, събирани по каменните кариери, капла от велосипед, прегъната на осморка. Всичко, което бе живяло своя железен и стоманен живот и бе потънало в забвение, покрито с ръжда, сега влизаше в огъня, за да се съживи отново. Тъй и човекът живее своя човешки живот, пада и потъва в забвение, покрива се с бледа зелена трева неговата могилка, но няма огън, който да съживи отново човека, и няма духало, което да му вдъхне душа. Може би само тенецът се връща при нас, но той ни плът има, нито е
