им ходи по тавана, да свири с окарината или да иде да работи с духалото във виднята, да клепва мотики и ралници и да изплаши цялата къща.
„А, тенец! — рече ковачът. — Кво ще прави тенецът при циганите. Да дойде, та да го напълниме с въшки!“
Човекът се засмя ситно-ситно, Заяко също се засмя, Зарко Маринков само се поусмихна, а Истрати поклати глава и въздъхна. „Ние да го кажеме — рече Истрати, — щото, ако утре нещо се случи, нали ние, опекуните, ще бъдем виновни.“ „Така е — допълни Зарко Маринков. — Ние кога носиме релса, тежко е, верно, ама пренесем релсата, оставиме я, олекне ни. А опекунството не можеш да го оставиш, цел живот си носиш товара и всичките отговорности са ти на гърба.“ А Заяко рече: „То ако беше лесно, всички щеха да бъдат опекуни!“
Ковачът остави майсторското свидетелство на съхранение у Заяко и подир седмица една каруца, придружена от тълпа цигани, влезе в двора на Перуниката.
„Дванайсе са — рече жената на Заяко, — не, не са дванайсе, май че са тринайсе души.“ „Кои!“ — попита Заяко. „Новите ни комшии — рече Велика. — Тринайсе са, тринайсе. Едното не съм броила, оно било зад каруцата.“
Заяко излезе на двора и видя през оградата как ония разпрягаха конете и разтоварваха багажа. Няколко циганки вече се качваха по каменните стъпала на къщата, тук и там бъзакът почна да шава, изглежда, че из него се гонеха деца. Тико нещо разпореждаше, в двора се носеше шумна циганска реч. Клюводръвците запърхаха в черницата, покачиха се на по-горните клони и рядко някой почукваше с човка, повечето гледаха суетнята под дървото.
„Добро утро, комши“ — рече ковачът на Заяко и Заяко му отвърна с добро утро. „Добро утро, добро утро — извика една суха жена, стиснала гъска под мишница. — Малей, кви добри хора сте вие. Тико ми разправя за вазе, я съм му на Тико циганката.“ „Сус!“ — рече тя на гъската и я перна по човката, щото гъската се пресягаше да захапе перата на забрадката й. — „Тико все вика, че не моеме улучиме с комшии, ама сега даде господ, та да улучиме. Па и къщата добра, голема къща, а и селото хубаво. Ти нали беше Велика, мене па ме викат Камена. Лато, Лато! — обърна се назад жената. — Ела тука да кажеш добро утро на стрина си Велика.“
Из бъзака излезе млада циганка, едно дете държеше на ръка, едно водеше за ръка, а трето дете от другата страна се държеше за фустата й и я опъваше назад. „Те това е Лата — рече Тиковата жена, — щерка ми е. Това дете го има, кога се жени в Бойчиновци, другото го има, кога се жени в Палилула, а па това, малкото, е без женитба, оно така си дойде.“ „Момчета ли са?“ — попита Велика, като гледаше стриганите с ножица глави на децата, къде остригани, къде проскубани. „Всичките са моми“ — рече Камена и погали по главата онуй, дето спъваше фустата на майка си, „Я кви моми са! Да не са им уроки! — рече Велика и едното й око почна да сълзи. — Чакай да им дам нещо!“
Тя донесе яйца, даде на всяко от децата по едно яйце. „Господ да те поживи“ — рече младата циганка и възви из копривата, за да отведе момите към къщата. „Мироне бе — извика Камена, — ела да кажеш тука добро утро на стрина си Велика, да видиш кви комшии ни даде Господ да имаме. Лито, Лито, Байраме, елате де, къде е снахата и тя да дойде.“ Миг след това из бъзака изникнаха и се наредиха пред Велика всички повикани. „Добро утро!“ — рекоха те, а Камена рече: „Всичките съм ги породила. (На село породила казват, когато разликата между децата е една година, не повече.) Снаха ми има четири, трите са момчета, и тя ги е породила. Ние циганите баш не задържаме, па ни радио имаме, ни нищо, та човек да поседи, да послуша… Тико вика, като немаме радио, ами да си бъдеме радио. Па се народиха едни деца, очите ти да останат у тях. Тичайте сега да помагате на баща ви, че ако не е баща ви, требе с просия да се храниме!“
Момчетата подсмръкнаха и изчезнаха из бъзака да помагат на Тико, а Велика отиде и донесе още яйца, за да има за всекиго по едно. Окото й сълзеше непрекъснато. „Рамчо, Рамчооо“ — почна да се провиква циганката, но на вика й никой не се обади. Гъската пак посегна да захапе забрадката й, циганката я перна по човката и отиде да я прибере под сайванта.
Велика стоеше на прелеза до плашилото от американския гащиризон, развълнувана, че изведнъж зеленото мъртвило край тях се е раздвижило. Над бъзака и копривата тя виждаше как плува едно кожено духало, как го оставиха под сайванта, как вървяха чукове, носени от невидими хора, мярна се главата на Тико, после главата на Заяко. Мъжът й бе отишъл в двора да види като какъв багаж карат новите съседи. Видя и одобри. Ковачът имаше всякакви инструменти, само дето наковалня си нямаше. „Но и наковалня ще направиме през другата седмица — рече той, — ще видите, като се събере тука един полк цигани през другата седмица, как ще изковеме цяла наковалня, та ще стане бетер фабричните наковални. Ние сме опасни цигани — усмихна се Тико, — ако потребе, желязото със зъби ще изядеме, пак нема да му отстъпим.“
„Личи си — казваше по-късно Заяко на жена си, — че на тоя народ не му е дадено току-така майсторското свидетелство.“
„Много добри хора — рече Велика. — И да прескочи твоя кокошка в двора им, няма да я утрепят като Суса Тинина, дето само чака чужда кокошка да й влезе в двора, и да я утрепе.“ „Нека трепе — рече примирително Заяко, — като е глупава да ходи у Суса Тинина. Малко ли е двор у нас тука, та ще скита по чужди дворове. Къде с тия чукове?“ — извика внезапно той, щото зърна през прозореца ковача със синовете си: ковачът носеше малък чук, а синовете му бяха нарамили големи чукове и кошлета и вървяха подир баща си в една редица. Малко зад тях се тълпяха момчета и момичета, всичките остригани с ножици — отнасяха гъската в реката да я изкъпят. „За барешник — рече ковачът. — Ще ни требе да правим заварка.“ „Чакайте ме и мене да дойда“ — рипна се Заяко, пи сода бикарбонат и ги настигна.
„Ковач много е минал през селцето, имаше един и на флигорна свиреше — разправяше той по-късно по пътя, — ама да заваряват с барешник не умееха.“ „Къде ще умеят — каза му Тико, — тая работа я умееме само ние с баджанак ми Мироп, едното от момчетата на него е кръстено. Баджанак ми, значи, е баш по тия работи, а я съм баш по калилката… А, ето я и барата!“
Бяха излезли между висок ракитак на открито, отпреде им лъщеше реката. Лятно време реката изтъняваше, пет-шест метра река, обаче коритото й беше широко, белези от пролетните наводнения. Търсиопашки прехвъркаха ниско над водата, заставаха на някой камък и дълго време балансираха с опашки, за да убият инерцията и да се задържат върху камъка. Водни кончета също хвъркаха наоколо, шумяха със сухите си крила и преливаха в синьо и зелено на слънцето.
Децата веднага нагазиха във водата и почнаха да къпят гъската, а гъската взе да дига такава голяма врява, че свраките излязоха от гората да видят какво се е случило. Пък то нищо не се беше случило, ами една глупава гъска се къпеше в реката и викаше с цяло гърло: „Тромб! Тромб!“ Свраките се върнаха разочаровани в гората.
„Тате, тате! — взеха да викат синовете на ковача, нарамили големите чукове и кошлетата. — Те тоя камък май че е барешник.“
Тико тръгна, препъвайки се в камъните, подире му Заяко също се препъваше, двамата стигнаха до камъка и ковачът замахна, та го удари с чуклето отгоре. Вдигна се пушилка от удара, ковачът помириса пушилката, рече: „Тоя не, тц!“ — и се обърна, за да огледа околните камъни. Едва се беше обърнал, тръгна пак с препъване, Заяко подире му, подир Заяко синовете с кошлетата и големите чукове. Замахна, удари с чуклето един синкав камък, вдигна се пушилка, помириса пушилката и пак рече: „Тоя не, тц!“ Отмина по- нататък, Заяко остана при камъка, помириса, поклати глава и също рече: „Тц!“
Подир четири или пет опита ковачът рече: „Те това е барешник!“ Почука го няколко пъти с чуклето, камъкът отгоре побеля, задимя, разнесе се мирис на барут. Синовете веднага свалиха кошлетата и големите чукове, взеха да млатят камъка, той не издържа на ударите, разполови се, после всяка отделна половина отново се разполови, разполовиха се и четвъртинките и лека-полека под чуковете остана само купчина отломки.
През това време Тико и Заяко седяха на два камъка, свиха цигари от вестник. Заяко извади огниво и кремък, взе да бие с огнивото, та да хване огън. Огнивото с мъка изваждаше по някоя и друга искра от кремъка, ама и искрата, вместо да се забие в праханта и да я подпали, ту се стрелкаше към ризата на Заяко, ту към земята. Всеки случай, докато синовете поломиха камъка с големите чукове, Заяко успя да подпали праханта и цигарите на двамата мъже задимяха посред речното корито. От едната им страна синовете раздробяваха барешника, барешникът пушеше под чуковете и лъхтеше остро на барут; от другата страна децата бяха изкъпали гъската, клекнаха и те Да се изкъпят, както си бяха с дрехите, а гъската излезе на
