огънят да оставя следа от опърлено. Ако жените, бягащи към селцето, бяха изплашени, то Заяко и жена му бяха силно изненадани относно качествата на гащиризона.
В селцето плъпна мълва, че тенецът не знам какво направил на Заяковия гащиризон, та сам се пали и гаси. Трябваше да мине време, докато се разбере, че гащиризонът е обработен с онези бои, дето, ако ги осветите силно, започват да светят. Подир време и у нас се появиха подобни бои, с тях правеха пътните знаци край шосето; пътните знаци стоят невидими в тъмното, а ако мине кола и ги освети, те започват да светят и показват като колко километра трябва да се върви в час, къде има завой, кое е това селище пред тебе или внимание, пътят е хлъзгав и на петстотин метра задминаването е забранено. Всичко това бе обяснено, но мълвата си остана, а Заяко се научи да излиза вечер и да ходи по пътя, та колите да го настигат и да палят гащиризона му. Простият шаяк и да го осветиш, си остава прост шаяк, а гащиризонът, като го осветиш, изглежда огнен.
Добре, ама постепенно цветът му посивя, гащиризонът на няколко места се протърка, появиха се и първите дупки. Жената на Заяко отряза крачолите до колената, с парчетата подкърпи задницата; после отряза и ръкавите до лактите, с парчетата подкърпи горе на плещите, защото гащиризонът горе изгни и се нацепи като юфка. „За лятно време е дори по-добре — говореше Заяко, — като газя реката, няма да запретвам крачоли, ами направо газя.“
Но нали нищо не е вечно на тоя свят, още по-малко пък един гащиризон може да бъде вечен. Лека- полека той се превърна целият на парцали и само тук и там лъщеше по някое копче или се виждаше част от едър тегел. Един ден Заяко рече на жената:
„Това вече не става за носене, на битолски просяк заприличах. Да вземеш да го туриш на плета, та да плаши свраките, щото сума тръне изнесоха.“ „Верно, че ще ги плаши — рече жената, — ти скови кръстачка, пък аз ще направя плашилото. Само че не знам дали няма да изплашиме клюводръвците и да Ги прогониме от черницата.“ „Няма, няма! — рече Заяко. — Клюводръвецът е свикнал да гледа гащиризон.“
Той скова кръстачка, жената я облече с гащиризона и свраките наистина не посмяха да идват повече на плета и да задигат тръни от него.
Тогава именно в селцето дойде Тико ковачът, видя гащиризона върху плета и рече на Заяко: „Маа-лей! Опасна работа! Кви са тия панталоне с четири крачоли!“ (Той викаше на панталона панталоне.) „Това не са панталони — рече му Заяко, — а американски гащиризон. Двете работи, дето висят, са крачоли, а другите две са ръкави … По каква работа идеш?“ „Идвам да пазариме къщата на Перуниките — рече Тико ковачът. — Казаха ми, че си бил опекунина, та требе с опекунина да пазариме.“ „Опекунин съм — рече Заяко — и щом си дошъл, ще пазариме.“ „Па я за това съм дошъл“ — призна си Тико ковачът. — „Добре дошъл“ — каза Заяко и отвори вратницата оня да влезе, защото горният разговор се водеше на вратницата. Заяко стоеше в двора си, а циганинът стоеше на улицата. Ковачът влезе, като стискаше внимателно под мишницата си опушена рамка с опушено стъкло. Под опушеното стъкло след известно взиране можеше да се види майсторско свидетелство, издадено на името на ковача от Врачанската занаятчийска камара.
Подир войната много народ започна да се разселва от селата, едни отиваха по градовете, други в мините, дърводобива или новите фабрики. На мястото на хората в селцата идваха машини, или дето викаше Заяко: „От тия машини забравихме вече как се клепва коса или как се пръска лозе с пръскачка. Моята пръскачка е нова-новеничка, само дето гумат; за помпане е изгоряла и се е напукала! …“ Истина е, че ръчен труд по-малко се прилагаше. По-състоятелните села имаха тогава и повече ковачи, трябваше да се правят мотики, да се клепат ралници, брадви да се правят. Но постепенно фабричната стока измести ковашката и селата едно по едно се отказваха от своите ковачи.
Такова село бе и Живовци, споменато по-рано с прочутата си американска батоза „Арканзас“, дето локомобилът й изяде сламата от цялата вършитба. Живовци отказа да кани повече Тико ковача и човекът тръгна да търси работа по съседните села. Беше обиколил много села, докато най-после се спря в двора на Заяко.
Седнаха на процепа на колата. Отпреде им, потънала в бъзак и коприва, се белееше къщата на Перуниката, до къщата кошарата и сайвантът, а до тях се издигаше черницата, пълна чак до горе с шарени клюводръвци. В зелената шума шумяха и аленееха пера, та дървото изглеждаше като посипано с жаравина. По-младите клюводръвци опитваха човките си върху дървесината, над зеленото мъртвило в двора се носеше екот. „Бре!“ — рече ковачът и отърка с ръката си стъклото, под което лежеше овехтялото майсторско свидетелство. „Те коват по дървото като ковачи. Ако и ние направиме видня (видня той нарича ковачницата), по цел ден ще има да се надковаваме, па ще видиме кой ще е по-добър майстор. Май че клюводръвецът ще ме надкове!“ Той пак отърка с ръкава си зацапаното стъкло и изправи рамката до процепа тъй, че Заяко да я вижда добре; като вижда добре, че ковачът има майсторско свидетелство, Заяко изобщо няма да се усъмни, че не е добър ковач, ами веднага ще разбере, че е истински майстор, минал през майсторски изпит, а не е някой клюводръвец, дето бие, както завърне, та само ти похабява желязото.
Заяко наистина видя майсторското свидетелство и си рече наум, че Тико е добър ковач, щом е успял да се сдобие с тоя документ, не е като старите ковачи, минавали през селцето. У тях ни майсторско свидетелство, ни нищо, само едно нацепено духало и една очукана наковалня, колкото да клепват върху нея старите сечива. Тоя циганин, щом има майсторско, сигурно и ново умее да прави, помисли си Заяко и попита: „Ново правиш ли?“ „Че правиме — рече циганинът. — Ново правиме, старо преправяме, стига да има само желязо и въглища. Мъре, я, ако има желязо и въглища, и аероплан ще направя, ами пусто да опустее, желязо много се не намира.“
Тая работа за аероплана той я каза и пред другите опекуни. Старият Истрати се интересуваше предимно от заварката. Имал мотика, пет пъти й заварявали ушите и все се късали. „Ще я завариме — рече му Тико, — мотиката ще се скине, ушите нема да се откинат.“ Зарко Маринков, понеже беше в железопътната чета и работеше повече с релси и болтове, попита ковача дали има бормашина, може ли да провърта всякакви дупки и циганинът каза, че може.
Той обаче нямаше наковалня. Били трима братя, тримата работят с една наковалня, та ако спазаря къщата на Перуниката, Тико ще дойде да живее в селцето, та ще се съберат всичките цигани от околията, ще млатят една седмица време, ще омесят старо желязо, ще го калят и ще направят наковалня и за него. „То да има една релса — каза той на Зарко Маринков, — да видиш ква наковалня става от нея, ама релса няма как да се вземе.“ „Няма — каза Зарко Маринков, — държавата, като подменя старите релси, ги броя. Няма как да заброиш една, па да я докараме тука, сто години ще има да правиш сечива от нея.“ „Като нема, ще караме със сухоежбина“ — рече ковачът.
Сухоежбина той наричаше старите похабени сечива, изпопадалите по пътищата конски и волски подкови, стари пирони, обръчи от бурета, ръждясали и изпокъсани шини от волски коли и каруци, чембер от обковки и всякаква непотребна железария. Тико харесваше и реката на селцето, че има много барешник в нея (барешник ще рече камък, търкалян и загладен от барата), а един истински ковач прави заварката на сечивата само с барешник. По-нататък читателят сам ще види как се приготовлява барешникът за заварка. Трябва първо да се спазари къщата.
Пазарлъкът не беше голям, тримата опекуни поискаха прилична цена, дадоха и разсрочка за изплащане. Заяко настоя само да се запази черницата. Ковачът и неговото семейство ставаха собственици на дворното място и всички постройки в мястото, а черницата си оставаше под опеката на опекуните и никой, в това число и бъдещият собственик, не можеха да посягат на нея. „Па я нема и да посегна — рече ковачът. — Я що клюводръвец е в черницата!“
Старият Истрати, като всеки по-стар човек, сметна, че трябва да каже всичко на купувача, за да не би после да се случат неприятности и те като опекуни да носят отговорност. Той разказа на ковача каква фамилия са били Перуниките, как останал най-младият Перуника, как те му станали опекуни, как човекът си отишъл, но изглежда, че не си е съвсем отишъл, щото пуста котка го прерипна и се е отенчил. Рядко тенецът се вестява в къщата си, кюнци понякога чисти, понякога върти със свредел дупка в черницата, щото тия дупки, дето са в дървото, клюводръвецът по никой начин не може сам да превърти с една проста клювница; тая работа свредел иска. Тенецът, изглежда, нощем им помага със свредела. Понякога се чува да свири нощем и на окарина. „Приживе се научи да свири с окарина, па кога го изпращахме, му турихме в ковчега и окарината, да му е подръка — рече Зарко Маринков. — Ние баш го не вярвахме, че ще стане тенец, ама решихме да турим окарината, може да му потребе из пътя. Човешкият път е дълъг — и на тая, и на оная земя.“
Казаха го това на Тико ковача, да не би, като се заселят в къщата, Перуниката да дойде някоя нощ да
