извика събудена от удара. Бъдещият човек, който докосва наковалнята и чуе нейния екот, всъщност ще чуе само звънливото: „Тинн!“ — а ще получи съкратена информация за цялата история по сътворяването на една наковалня. Ухото ще разчете тази информация, ще я предаде на мисълта, а мисълта от своя страна ще я разчлени още повече и човекът, подпомогнат от своето въображение, ще нарисува последователно и отново цялата картина. Съмнявам се само в едно, дали бъдещият човек, разчитайки заключената информация в екота на една наковалня, ще се досети да включи в съживяваната от него картина и гъската, която виждам вече как е запечена под връшника, зачервява се и разнася ароматна пара около черницата.
Прочее да оставим новата наковалня и да се обърнем към гъската.
Седмица по-късно Заяко се яви при шивача, както се бе явил преди време с новия си гащиризон, за да може да види още един Заяк с нов гащиризон насреща си. Този път обаче нито бе облякъл нещо ново, нито носеше нещо за шиене. Шивачът си бодеше очите, наведен над някакъв плат, отвърна на поздрава му, без да вдига очи, и чак кога свърши конеца, го клъцна със зъби и се изправи.
„А, ти ли си?-рече шивачът. — Да знаеш, че има да ми връщаш една ютия въглища.“ „Знам — каза му Заяко — и като се сдобия с въглища, две ютии ще ти върна, но сега нямам. Квото имах, подпомогнах да направят наковалнята, а последното кошле отиде за едно огниво.“
„Цяло кошле въглища за едно огниво! — учуди се шивачът. — Че с кошле въглища може цял плуг да направиш заедно с колелетата.“ „Може, разбира се — не се възпротиви Заяко. — Аз имах преди огниво, с една капа въглища го направихме, ама толкова и огниво беше. Требе да се съсипеш от бой, докато извадиш една искра от него, па и не се знае дали искрата ще попадне точно на праханта, или ще мине покрай тебе и ще си замине, А това глей какво огниво е!“
Той извади едно тънко огниво, рогата му бяха завити като овнешки рога, после сплескани и допрени един до друг, за да е удобно за хващане. Порови в джоба, измъкна оттам кремък с цвета на восък, голям колкото дланта му. Замахна с огнивото, „чаат!“
— рече стоманата върху камъка и цяла капа искри се изсипаха върху тезгяха на шивача. „Стой! — рипна се шивачът. — Ще ми подпалиш дюкяна!“
Върху тезгяха имаше платове, канаваца, вата и всякакви изрезки, шивачът почна да ги сбира бързо, а Заяко намести кремъка, замахна с огнивото и изсипа още една капа искри. „Недей си игра, ще изпогориш платовете на клиентите, кво ще правя после с тия клиенти!“ — викаше му шивачът, докато смиташе тезгяха. „Клиенти!“ — рече пренебрежително Заяко-и спусна огнивото в джоба си.
Излезе навън, рече още веднъж: „Клиенти!“ — и тръгна по улицата. За негов късмет се зададоха двама човеци, та можеше да им покаже какво огниво му е направил Тико ковачът от една проста пила; Двамата човеци одобриха огнивото, обаче не пушеха. „Ще намеря пушач“ — помисли си Заяко и отиде при опекуна Истрати, защото опекунът Истрати пушеше като комин. Излезе жената на опекуна. Истрати бил отишъл да набива бобовици, щял да се върне на обяд. „Като го няма него, ще ида при Паунецо“ — реши Заяко и подир четвърт час вече разговаряше с гайдаря. Паунецо пробваше нова гайда, беше намерил кожа от ялова овца. Заяко му показа огнивото и като удари с него по кремъка, засипа цялата кожа на яловата овца с искри.
„Кви са тия американски работи!“ — рече Паунецо и прикри кожата зад гърба си. „Ми, американски! — рече Заяко. — Не видиш ли, че е огниво.“ „Бре!“
— учуди се Паунецо и почна да разглежда огнивото.
Удари с него върху кремъка, целият му панталон се обля в искри, та човекът подрипна и почна да отупва панталона си. „То не дава да го докоснеш! Да гледаш да го криеш някъде и да внимаваш с него, че пожар може да стане! С това ако влезеш в плевнята и чатнеш, да знаеш, че плевнята ти ще изгори като барут!“ „Знам аз“ — каза Заяко, прибра си огнивото и се запъти към Васо Сърбино, да го покаже и там.
Васо бе събрал около себе си другоселци и им разправяше как е пекъл на шиш триста вола, ако не и више, за сватбата на сръбския крал Милан. Другоселците много го похвалиха, не толкова, че вярваха в тези триста вола, а щото се надяваха, че като го похвалят, той от своя страна ще склони да купи папурена рогозка. Тия другоселци бяха докарали папурени рогозки да ги продават в селцето, но търговията им не вървеше.
Заяко се възползува от туй, че се е събрал повечко народ, и още отдалече почна да пръска искри с огнивото. „Бре, бре! — рече Васо, щом го забеляза. — Ква па ще е тая дяволия, да не е американска работа!“ (След гащиризона и карираното палто на Велика хората в селцето, щом видеха нещо у Заяко или у жена му, все питаха дали не е американска работа. Макар и най-прост предмет да видеха, питаха за всеки случай.) „Огниво — рече Заяко и го даде на Васо Сърбино да го разгледа, — направи ми го Тико ковачът.“ Оня опита, опърли си крачолите, показа го и на другоселците и докато те го опитваха, седна да разказва на Заяко, че това огниво е опасна работа, не дава да го пипнеш. А го пипнеш, а хвърля искри.
„Така е — каза Заяко. — Само да го допреш и пламва.“
„Значи, е серт — каза Васо Сърбино. — Те така е и с човек, има некой с пръст само да го пипнеш, хвърля веднага искри и почва да дими. Аз по сръбско кога бех, на такваз жена попаднах, щом я докоснеш, хвърля искри и вдига пушилка. Да знаеш, че тая работа е от гъдел, ковачът ти е направил огниво с гъдел, стоманата винаги е нащрек. Има огнива, колкото и да го чешеш по корема, я хвърли една искра, я не…“ „А, знам — рече Заяко, — нали преди с такова огниво си хващах огън. По един саат млатя, докато извадя искра, и то не си сигурен дали искрата ще иде у праханта или ще иде у пазвата ти. После пак млатиш един час.“ „Е, видиш ли — каза му Васо, — значи съм бил прав. Същата тази жена, дето ти разправям, беше като огнивото, само че не беше сръбкиня, ами черногорка.“
„Късметлии сте били вие!“ — въздъхнаха другоселците и взеха да свиват на тръби своите рогозки. Васо рече: „Веднъж ли е било то! Да знаете от мене, че черногореца е барутлия човек, а по Босна и Херцеговина народът е бамбашка. И там се намира де, но не баш като по Черногорско, щом пипнеш с пръст, да хвърли искри.“
„То и аз съм малко барутлия човек — рече Васо по-късно на Заяко, — та изглежда, че и затуй попадам все на барутлии.“ (Той гледаше как другоселците отнасяха свитите на тръби папурени рогозки и подвикваха без каквато и да било охота: „А рогозки! А рогозки! Айде на евтинията!“ „Кога пекохме тия триста вола за сватбата на крал Милан, войската да вземе да пропущи, че на един шиш имало чвор, набучва вола на него и го върти заедно с другите волове. Аз нали обикалям, полкът строен, стои мирно, значи, и козирува, и гледа как само запипрям отгоре воловете и как давам разпореждане кой да завъртят, кой да свалят по-ниско над жаравата, кой да поиздърпат настрана, щото волът има дебело месо и ако го припърлиш отгоре, вътре остава сурово. Добре, ама по това време шишът, дето е с чвора, като рече «прас!» и целият вол пльосна в огъня. Па да е нещо малко, да го хванеш с ръка и да го измъкнеш, а то — вол! Как ще го измъкнеш от огъня с ръка. Развъртам се аз тогава, строй се — викам на полка, полкът се строи и единодушно измъкна вола. Оня вол пищи, значи, та се вдига пушилка, целият облепен с живи въглища. — Със зъби ще го изчистите от въглищата — изревах аз на полка и полкът, като се запретна, изчисти живите въглища със зъби, та да запомни кога е дялал шиш с чвор по средата. Хубаво огниво ти е направил ковачът! Петре бе, Петре — извика Васо Сърбино, — видя ли какво огниво е направил ковачът?“
По улицата вървяха Суса Тинина и мъжът й. Суса Тинина напред, мъжът й една крачка зад нея носеше ракитово кошле, пълно с люцерна. Жената носеше мотика на рамо.
„Като пуши, ще си направи — каза Суса Тинина вместо мъжа си. — Моят не пуши.“
„Пуши не пуши, щом е мъж, требе да си има огниво. Мъж без огниво може ли?“
„Е!“ — рече Петър Сусов и премести котлето с люцерна от едното на другото рамо.
Петър Сусов ни пиеше, ни пушеше, ни пък псуваше на майка. Заяко веднъж само го чу да пропсува, макар че толкова години бяха съседи. Веднъж Петровата коза се беше забила в една къпина, човекът хвърляше към нея буци пръст и викаше: „Циц! Циц де! Айде излизай от тая къпина де, циц!“ Козата обаче само предеше с уши, тръскаше си главата и не мърдаше. „Бре, Петре бе — не се стърпя Суса Тинина, която плевеше паламида край гората, — ами че напсувай я, господ да я убие, да видиш как ще излети като костилка от къпината!“ И тогава Петър Сусов, като изрева с цяло гърло, напсува козата, козата се совна през къпината и из целия път до пладнището все подвикваше обидено „Йе… йе!“
„Суса Тинина е жена с гъдел — рече Васо Сърбино, — ама Петър Сусов за нищо нефела! Глей само как се въртят панталоните му на задника. На шиш ли го пече жена му, като мокър чорап ли го изстисква, не знам. За такваз жена се иска по-барутлия човек. Оная, черногорката, беше такваз, а мъжът й по-смотан и от Петър Сусов, тя го върти както си знае.“ „Мигар може да има по-смотан човек от Петър Сусов?“ — попита
