кажем, право у Тико ковача или у Петър Сусов.
Реши да не разпалва повече огъня, нека дотлее на двора, па утре ще го подкладе отново и ще я провери отново цялата тази работа. За пръв път, откакто е човек и помни, му се случваше пушекът да бяга от него. Стана, за да се прибере, и както се оглеждаше, зърна изведнъж зад плета лъскави цигански очи и циганска усмивка, здрачът размириса на дива мента и маточина. Човекът спря да се почесва, сетил се беше внезапно, че който е ловил циганка, огънят му ще гори и няма да му влиза пушилка в очите.
„Не може да бъде!“ — каза си Заяко и се върна назад, та с едно дърво разрови тлеещата жарава. Вдигнаха се искри, минаха вдясно от него, пукаха и вървяха вкупом, после направиха обход и когато се обърна, ги видя да летят ниско над тревата и една по една да изгасват. Пак разрови огъня, този път искрите тръгнаха вкупом откъм лявата му страна, само една искра тръгна право към него, но като го доближи на една педя, се изплаши, направи няколко изплашени зигзага и изгасна в краката му.
„Ай да му се не види, истина било!“ — мислеше по-късно Заяко. По едно време през нощта му се дощя да излезе на двора, да палне малко огън и да провери отново цялата работа. Но не беше удобно посред нощ да пали огън, затова се отказа, реши да дремне още малко и на развиделяване да бъде вече на двора. „Глей ти как ще взема да стана суеверен!“ — рече си Заяко.
Не му беше, изглежда, писано да дремне още малко. Едва затвори очи, той почна да възстановява картината в гората между двете цигански торби с дива мента и маточина, пипна ногата на циганката, но по-нагоре не можа да отиде, защото го стресна писък. Веднага подир писъка се вдигна олелия, чу се как някой бие кюнец от печка върху камък, после захвърли кюнеца, тенекиената тръба се изтъркаля и млъкна. Жени и деца пискаха, мъжки гласове се мъчеха да успокоят пищящите. Велика на два пъти стигна до вратата само по риза, сещаше се да се върне и да наметне дреха върху ризата, на края откачи американското карирано палто, загърна се в него и изтича да догони Заяко.
А Заяко вече прескачаше плета, без да дири къде е прелезът. Къщата на ковача светеше отпреде му. По стъпалата бяха наредени хора, жена държеше газена лампа горе на стъпалата, в двора се луташе петролен фенер, носен от ковача. Ковачът беше гологлав, не бе успял да си тури, изглежда, капата. Иначе си беше облечен като през деня — с гащиризона, — щото вечер не го събличаше.
— Кво стана? — попита Заяко.
— Тенец! — обади се Камена от стълбите и повдигна газената лампа, за да освети по-добре двора. — Дойде да ни краде кюнците и изпоплаши децата.
— Бре! — рече Заяко.
Бе стигнал до ковача, ковачът освети с фенера един кюнец. „Те го те кюнецо — рече той на Заяко. — Кога скочих от леглото, кюнецо взе да се търкаля из стаята, та събуди децата, после вратата се отвори, кюнецо се изтърколи по стъпалата, после по двора почна да се търкаля, ама ние с момчетата тичаме подире му и викаме: «Стой! Стой! Задигна кюнецо тая жена! Варди оттам!» И тенецът, като ни чу, че го гониме, остави кюнецо и се вейна през зида, та отнесе една керемида. Те къде е прескочил и е отнесъл керемидата!“
Ковачът заведе Заяко до оградата, освети мястото, там наистина една керемида беше паднала и се бе пръснала на парчета. „Значи, сам си вървеше кюнецо през двора?“ — попита Заяко. „Сам, сам — обадиха се Тиковите момчета, — като че некой го тързе вечерникът, духаше равномерно и все на една каля с крак през двора, само че невидим. Тенецът нали е невидим.“
„Невидим е“ — каза жената на Заяко. Тя вече бе успяла да премине прелеза и стоеше под черницата до кюнеца. Заяко и ковачът се върнаха пак под черницата. Заяко ритна кюнеца, той рече дрън, удари се в черницата, пак рече дрън и падна в тревата. Клюводръвците, стреснати от дрънченето, се размърдаха горе в дървото, записукаха, тръгнаха един по един или на малки групи пеша надолу по дървото, да видят какво има. Те не можеха да хвърчат в тъмното, затуй вървяха пеша, право надолу с главите, стигнаха до кюнеца, разгледаха го, обърнаха се нагоре и изчезнаха пеша в тъмнината. Не се стаиха, както правят нощем птиците, ами се настаниха по невидимите клони и почнаха да обсъждат нещо с писукане. Между писукането се чуваше и отчетливото подвикване на някакво пиле: „Цин! Цин! Цин!“ „Те, това е той — рече Велика, заслушана към подвикването на пилето. — Тоя клюводръвец не вика като другите клюводръвци.“
„Даже и тенец да е — рече Заяко, — за какво ще му е кюнец на него? Ни му кюмбе требе, ни нищо.“
Петър Сусов, и той дойде с петролен фенер, покиха под черницата, но не можа нищо определено да каже. Чувал бил, че тенецът обича да дои кози, но да търкаля кюнци — за първи път го чува.
Криво-ляво Заяко и Петър Сусов успокоиха съседите си, казаха им, като си налягат, да оставят газената лампа и фенера да светят. Тенецът ще види, че в къщата свети, и няма да посмее да влезе.
Сутринта рано Заяко накладе отново огън, огънят пламна тутакси, пушилката побягна от човека, а така също и искрите. Беше още тъмно, но небето на изток побеляваше. Последни петли възвестяваха настъпването на утрото. Заяко винаги свързваше своето събуждане и началото на всеки свой ден с кукуригането на петли. Но откакто се заселиха новите му съседи и направиха наковалнята, заедно с кукуригането на петлите се обаждаше и наковалнята. Дните се заредиха с ек на наковалня и кукуригане на петли. Сечта в котела вече възвираше, когато у съседите звънна наковалнята, духалото задиша, Тиковите синове заизвиваха чуковете. Желязото не чакаше, трябваше да се нажежава, трябваше да добива нови форми и ново закаляване. Нямаше и помен от тенеца в това разсъмване, селцето се събуждаше и макар и сънено, примигваше весело на слънцето. „Всичко това са бабини деветини — рече Заяко на ковача. — Кюнецът е паднал сам, търкулнал се е по стълбите, от инерцията е повървял още малко по двора и е стигнал до черницата. Ако искаш, аз ще отида да го търкулна и ще видиш, че ще стигне до черницата.“
Той взе кюнеца, търкулна го отгоре по стълбите, тенекиената тръба заподскача с дрънчене и се блъсна в дънера на черницата. Клюводръвците изпищяха, вдигнаха се на облак от дървото, засвистяха с крила и като по команда се набутаха в дупките на дървото. Само една птица остана горе на върха на дървото, почукваше от време на време с човка по клона, сякаш предаваше по морзова азбука: „Чук! Чук-чук!…“
В това време дойде жената на опекунина Истрати да покани Заяко и жена му на обяд, щото едно шиле си пребило крак и Истрати го заклал. Заяко каза, че ще остави праханта да къкре на огъня и ще дойдат с Велика да изядат шилето. На обяда беше и другият опекунин Зарко Маринков с жена си и ветроупорната австрийска запалка. Тя обаче не палеше, щото взел бензина от едного с моторетка, па тая жена бензин да излезе смес и да му затлачи запалката.
Надвечер жената на Заяко отскочи до дома, мъжете останаха при Истрати да си допиват. Огънят под котела беше почти изгаснал. Велика го съживи и кога се изправи, видя в бъзака у съседите, че се мярна забрадка и сред бъзака се понесоха искри, като че бяха искри от огнивото на Заяко. „Господ ще го убие!“ — рече си жената и отиде по-близко до оградата, за да види по-добре. Бъзакът се разклащаше, ама забрадката се скри, та колкото и да се взираше, Велика не видя нищо. Тя обаче забеляза, че по стената на къщата се бяха наредили гущерите, този път всички надолу с главите, висяха там като залепени и гледаха в бъзака. Велика се прекръсти, гущерите се отлепиха като по команда и паднаха в бурените. В същия миг от бурените се показа пак забрадката и под забрадката лицето на младата циганка. Цяло кошле искри се пръснаха около нея, а клюводръвецът, дето почукваше през целия ден на скритите клюводръвци, както си чукаше спокойно:
„Чук! Чук-чук!“ — изведнъж рече: „Кррр!“
Всичките клюводръвци излетяха от дупките на дървото и закръжиха край черницата. „Господ да го убие мъжа ми, тия искри са от неговото огниво!“ — рече Велика, връцна се назад, та право у опекунина Истрати. Щом влезе, видя, че вътре седи Заяко, разправя нещо на мъжете и колкото разправяше с уста, два пъти повече разправяше с ръце. Всички около него се смееха. „Па е хубав бе, господ да го убие!“ — помисли си Велика и се прибра спокойно в къщи. Тя си го харесваше, макар че никога не му го бе казвала, щото а му каже, а той веднага ще се разглези и ще почне да се заглежда в чужди жени. Па така, като не му го казва, той ще си мисли, че не е хубав, ще ходи да гони на Трифон зайците, ще бере прахан, ще събира барешник, огниво ще прави два дни при ковача, ще набива бобовици, ще трепе бесни кучета или ще ходи да клечи при варниците, за да види как камъкът става на вар. „По-добре да клечи при варниците — мислеше си жената, — отколкото да клекне при некоя като Суса Тинина, дето само гледа да се зададе мъж по улицата и веднага сколуфите й щръкват над оградата.“
А Заяко през това време разправяше на мъжете как гледал през теодолита на земемерите и как жените все били с краката нагоре, обаче фустите им не падат. Истрати бе събрал много мъже около шилето, тук
