даже и обикновените хора. Даже и пресата е срещу тебе. Вчера гледах по телевизията оня, известния вестникар — Джон Дай да дрънка някакви простотии срещу Мобилния…
Питър го прекъсна:
— Ще заредиш ли телефоните или не? Така че шестте да гръмнат, когато им звънна?
— Разбира се, Мобилен. Какво ще взривяваш?
— Църква.
7.
Дейвид Робинс седеше вкъщи и гледаше Копието на Съдбата. Бяха му го оставили да се защити. Дейвид се чудеше какво ще му помогне едно острие, ако Пит Ейнджъл му дойдеше на гости въоръжен с автомат „Калашников 74“.
Дейвид взе острието на Копието и го вдигна срешу слънчевата светлина, която влизаше през прозорците. Златната кания блестеше. Среброто отдолу не толкова, понеже беше потъмняло. Дейвид извади Копието от ножницата.
В този момент някой позвъни на входната врата. Без да пуска копието, Дейвид отиде да отвори.
На входната врата нямаше никой. Обаче на изтривалката лежеше черен мобилен телефон. Марка „Финерон“.
Питър Ейнджъл подреди шест телефона на различни места в католическата църква „Св. Марк“ извън града. Жалко, че се намираше толкова далече, но той се надяваше по време на неделната служба да има хора. Единият клетъчен, марка „Финерон“, естествено постави под олтара.
Мобилните бяха пълни с взрив и той можеше да ги задейства съвсем просто. Като набере определен номер. Като натисне три шестици. Любимото число на Самаел.
Беше сравнително топла съботна нощ. Питър бе облечен в едно от любимите си тъмносини долнища „Найки“ и черна, прилепнала по шкембето му тениска. Носеше два сака. В единия имаше лост „кози крак“ и клещи за желязо. С тях лесно разби вратите на църквата. Добре, че не видя пазач. Иначе трябваше да го заколи и погребе в близкото гробище. Все пак не искаше църквата да е затворена до неделя.
Никой не би дошъл на неделна служба, ако църквата е затворена като място на извършено престъпление.
Питър имаше и трето нещо, късо и увито в брезент. То му напомняше за журналиста. Неговият най- сериозен и опасен враг.
Беше време да го убие. По-късно щеше да се погрижи в останките на църквата да се отслужи Черна Литургия.
8.
Беше малко преди полунощ, когато мобилния, който Робинс намери пред вратата, иззвъня. Той по навик първо го погледна да види кой се обажда. На екранът не се виждаше нищо.
Дейвид сложи слушалката до ухото си. И чу глас:
— Знаеш кой съм, нали?
— Да. — отвърна Робинс. — Къде си?
— Ще те чакам на гробището „Ласт Рест“. Ако видя куки, някой ще пострада. Най-вече ти. И други хора. Много ще ги боли.
— Добре, идвам. — обеща Дейвид.
Разговорът прекъсна.
Дейвид запали Кадилак-а и потегли. Пусна радиото — старо и черно, но мощно, марка „Блаупункт“, за да се успокои малко преди последната битка.
Радиото улови „Виж Светлината“ на Снап и Дейвид мрачно се усмихна.
Когато излезе извън града, Дейвид видя светлини на фарове. Май че това беше гробището „Ласт Рест“, онова, до което беше католическата църква „Сейнт Джордж“. Не бе много сигурен, но когато наближи, видя нещо да стърчи точно пред колата. Беше дървен кръст с разпъната на него котка; забит в пръстта. Животното беше приковано с пирони към дървото и от него течеше кръв.
Дейвид излезе от Кадилак-а и вдигна мобилния си за да набере полицията. Тук някъде наблизо трябваше да е Питър Ейнджъл — Мобилния Убиец.
Телефонът бе мъртъв. Не светеше, екранът бе напълно тъмен. Дейв натисна няколко пъти копчето за включване. Не се показва никаква светлинка на дисплея. Нито дори надпис дали е паднала батерията, или има някакъв друг проблем.
Дейвид не можа да разбере какво точно е убило телефона. Дали е просто изтощена батерия, или тук бе намесено и нещо друго. Нещото, което толкова време помагаше на Мобилния Убиец.
Робинс провери дали острието на Копието му е добре прихванато в колана на панталона.
Тогава усети нещо хладно и твърдо да се опира злобно във врата му.
— Здрасти, Дейвид. — гласът на убиеца бе басов и дрезгав.
— Здравей, Питър.
— Извади бавно желязото, което носиш и го пусни бавно на земята. Не си честен, Дейвид. Не мислиш ли, че трябва да стане според правилата?
— Какви са правилата? Ти да имаш пищов, а аз да нямам?
— Не може да си толкова глупав, Робинс. Ти носиш една от Светите вещи на християнския свят. Да не мислиш че ще те оставя да ме наръгаш с нея?
— Добре, хвърлям Копието. И после?
— После ще те гръмна в главата. Ще ти изрежа един знак на прасеца и ще те оставя на червеите. — Ейнджъл изглеждаше доволен.
Робинс извади бавно Копието на Св. Мавриций и го пусна на земята. Намираха се на една алея в гробището. Около тях смътно в тъмното се белееха надгробни кръстове и статуи на ангели.
Ейнджъл се хилеше злобно. Явно искаше да позлорадства малко. Щастливо избоботи:
— Знаеш ли, Робинс? Заредил съм църквата с взрив. Мисля на неделната служба да помогна на вярващите да се възнесат по-бързо на небето. А техните души… Всичките тези погубени души ще помогнат на Самаел да възлезе тук при нас.
— До неделя ще си мъртъв. — закани се Робинс. — До неделя ще си мъртъв, а аз ще вървя из града и ще търся всички онези прокълнати телефони, които си продал. Между другото защо не почнахте ти и твоят Самаел да го разнасяте някъде другаде, например в Ню Йорк?
— По-лесно е да се завладее един малък град. По-лесно е да се унищожи и подчини едно смотано градче, почти село. И да се направи свърталище на злото. Освен това ти сам усещаш, че във Лок Хевън има нещо особено. Частица магия. — Ейнджъл си пое въздух. А сега, Робинс, помоли се една минута на твоят Бог, защото след това ще те убия и ще се срещнеш с моя Бог.
Внезапно се чу шум от двигател на кола. Преди двамата да успеят да си поемат дъх, светлините на непознати фарове ги заслепиха и един бял Крайслер шумно спря на десетина метра от тях.
Дейвид чу познат глас:
— Хвърли оръжието на земята и бавно вдигни ръце!
Беше гласът на Джералд Стийл. Самият той изглеждаше като мрачна сянка, криеща се зад лявата врата на Крайслера и държащ нещо лъскаво, насочено към тях.
Питър Ейнджъл изкрещя:
— Журналиста ли искаш? Може и да си го получиш жив, ако хвърлиш пищова и легнеш пред фаровете!
Ейнджъл бе минал зад гърба на Дейвид. С лявата си ръка бе обгърнал шията му, а с дясната опираше дулото на пистолет в главата му. Дейвид бе значително по-едър и Ейнджъл някак си смешно надничаше малко иззад рамото му.
Джералд Стийл извика:
— Ако му направиш нещо, по-добре почвай да си копаеш гроб! Тъкмо сме в гробище!
