Ради Радев

Обаждане за смърт

Квартал „Рентън“ беше беден и отдалечен от центъра на град Лок Хевън. Уличните лампи в по-голямата си част бяха изпочупени и понякога през нощта да се разхождаш тук бе опасно. Само за обикновените хора обаче.

Беше лято, но бе късно през нощта, и по улиците на квартал „Рентън“ почти нямаше минувачи. На това разчиташе и един мъж, който дебнеше в мрака. Нощта бе студена. Звездите се виждаха ясно и човекът, който дебнеше, можеше добре да различи Голямата Мечка.

Съвсем близо до жилищният блок имаше тъмно петно, до което светлината на уличните лампи не достигаше. Дебнещият мъж се притаи зад едно от по-дебелите дървета. Чакаше. Не можеше по това време да няма някой окъснял, някой, който трябваше да се прибере вкъщи точно сега.

Най-после мъжът, който дебнеше, дочу стъпки. Погледна за миг, като продължаваше да се прикрива в мрака. Фигурата, която идваше бе младежка. Някакъв тийнейджър крачеше бързо тъмнината. Ако беше пиян или надрусан щеше да е добре. Щеше да бъде по-лесна плячка. Но не — силуетът крачеше твърде бързо и уверено. Явно добре познваше пътя, дори и в тъмното. Тийнейджърът наближи съвсем до Дебнещият.

Мъжът изскочи и с няколко крачки се озова зад младежа. Хвана го с лявата ръка през врата, а с дясната му запуши устата.

Момчето бе на около осемнайсет години. Ниско, слабичко и мургаво. Имаше черни коси и очи в същия цвят, които лъщяха диво в мрака. Беше облечено в черен анцуг с червени кантове. Нагоре носеше бяла тениска с щампа на „Великолепната Четворка“.

Младежът се опита да ухапе нападателя, да го удари с лакът и дори да ритне назад. Мъжът стегна лявата си ръка около шията му и почти го повдигна. Така прекъсна напиращия вик на младежа, а дясната ръка на атакуващия го задави до безмълвно мучене.

Мъжът започна да придърпва настрани от блока момчето заднешком. Колчем усетеше мускулите му да се напрягат, веднага пристягаше хвата.

Нападателят успя да завлече жертвата си на около петдесетина ярда от блока. Наоколо не се виждаше никой, улицата напомняше пустиня. Мъжът удари тийнейджъра с юмрук в слепоочието. Той се затръшка наново. Мъжът го удари още няколко пъти в главата. Макар и замаян, младежът почти успя да извика.

(писъкът му обаче бе глух и почти нямаше сила)

Мъжът го пусна и започна да бие с двете ръце. Усети топла кръв по кокалчетата на ръцете си. Някак си отдалеч видя как движенията на жертвата му се забавят и стават все по-слаби.

Лицето на мургавото момче заприлича на маска за Хелоуин. Разбитите му устни му сякаш се цупеха.

Нападателят се изправи. Юмруците го боляха. Жертвата обаче бе все още жива и на всичко отгоре хриптеше и пъшкаше немощно. Мъжът започна да рита. Бавно. Силно и тежко. Само в главата. Злият мъж имаше чувството, че шумът от ритниците му се чува на километри.

Момчето притихна. За всеки случай обаче, нападателят скочи върху него няколко пъти. Тялото бе меко и топло; отпуснато и безпомощно като изтърбушена възглавница. Замириса на кръв; онзи специфичен аромат, който напомня ръждиво желязо, но е специфичен по своему: влиза направо в мозъка ти и те кара да освирепееш.

Един глас заговори направо в главата на убиеца:

— Сега искам да извадиш онова острие, което носиш в тебе.

Мъжът извади ножа и го отвори с щракане. Попита:

— Защо, Самаел? Та той е вече мъртъв!

— Искам да нарисуваш нещо на левия му крак…

ТЕЛЕФОНИ „ФИНЕРОН“

1.

В редакцията на вестик „Ню Лайф“ отново спореха кой ще пише по новината на деня. А тя беше, че някой продава мобилни телефони от шесто поколение (с холограмен видеотрансфер и всякакви други екстри) на кретенско ниски цени.

Дейвид Робинс отново бе дошъл със закъснение на работа. Той обаче го правеше толкова често, че ако случайно пристигнеше навреме, всички негови колеги журналисти щяха да се смаят. Дори вече не си правеше труда да се извинява.

Телефонът в кабинета на Робинс иззвъня. Беше главния редактор — Джон Лий. Викаше го в неговия кабинет.

Дейвид влезе след кратко служебно почукване и стандартния кратък рев: „Влез!“. Разположи се на широкия кафяв кожен диван срещу бюрото на шефа. В кабинета миришеше на кожа и на хартия.

Очилата на Лий бяха с масивни рамки, дебели стъкла и много диоптри. Правеха му да изглежда едновременно оцъклен, разноглед и строг. Шефа имаше вечно разрошена буйна чуплива коса; носеше и брада, която се сливаше с нея.

Главния редактор отегчено предложи:

— За какво си избираш да пишеш?

— Зависи колко гаднотии има за днес.

Джон Лий замислено почеса черната си гъста и къдрава брада. После обяви:

— Има два слуха, които мисля че трябва да се проучат. Едната е за сериен убиец, който изрязва свастики по телата на жертвите си.

— А другата?

— Другата е за някакви клетъчни телефони от последно поколение. Нещо, което не е предлагано досега на пазара.

Дейвид преметна тлъстичката си ръка върху облегалката на дивана. Гнусливо отбеляза:

— Това за серийния убиец звучи гадно. Не искам да виждам трупове. Особено да душа около тях. Мисля да се заема с мобилните телефони. Какво по-точно им е особеното?

— Поддържат холограмен видеотрансфер помежду си. И всички други екстри, за които можеш да се сетиш. Поне това сме научили досега.

— Холограмен видеотрансфер? Искаш да кажеш като в онези филмчета „Фарскейп“ и „Вавилон 5“? Можеш да виждаш триизмерно събеседника?

— Предполагам. Досега не сме успяли да се доберем до нито един. Но според слуховете поддържат 3D връзка. Виждаш този когото говориш умален, но в три измерения. Все едно е пред тебе. Видеотелефони от последно поколение. И като цяло изглеждали необичайно. Искам снимка. А ако успееш да донесеш един — още по-добре.

Дейвид стана. Стърчеше доста над главния редактор, който продължаваше да седи зад своето бюро отрупано с телефони, компютър, принтер и естествено — факс.

Джон Лий го спря.

— Задръж малко. Къде ти е лаптопа?

— Прецака се.

— До шест дена искам статия от най-малко три хиляди думи относно скапаните видеофони, клетъчни телефони или каквото там представляват. Ако не можеш да дойдеш, по е-поща или факс. Може и като MMS. И трябва да има снимки към материала. Не ми трябват празни приказки без картинка.

— Добре шефе. Ще имаш проклетите телефони. Ама аз не съм фоторепортер. Искам бонус върху заплатата за материала и снимките.

— Дадено.

Дейвид се изправи и с иронично-почтителна усмивка излезе от кабинета на главния редактор.

Потеше се обилно. Журналистът беше симпатичен мъж със средно дълга светлокестенява коса, сресана назад и прилепена с гел. Имаше правилен нос и изрязани бръчки в ъгълчетата на устните. Очите му бяха лешникови на цвят, святкащи и проницателни; на челото имаше две едва забележими бръчици, пълни с пот. По слепоочията на Робинс се стичаха капки от същата течност.

Доколкото на Дейвид му бе известно, в родния му град Лок Хевън имаше седем или осем магазина, в

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×