Обаждане за смърт

ПОМАГАЧИТЕ

1.

Мъжът, който седеше срещу Питър Ейнджъл изглеждаше наистина отнесен. Гледаше някак настрани, примижавайки от следобедното слънце. Тъмнорусата му коса стърчеше като избухнала, а сините му очи по някакъв начин издаваха склонност към пиромания. Беше облечен в сивозелена фланела поръбена с шев по раменете. Надолу носеше тъмносив анцуг „Найк“ и бели маратонки с неопределена марка.

— Къде е пратката? — попита Ейнджъл.

— В десния ми джоб. — отговори мъжът. — Разработен е специално от няколко учени мъже, които почитат Самаел.

— И за какво служи?

— Течността е специална. Прави зъл всеки, на който се инжектира. Все още не е тествана. Самаел нареди да я изпробваме върху онзи тип — журналиста.

Двамата мъже седяха в едно кафене с бели пластамси и тъмносини пластмасови столове. Беше наполовина пълно, но тяхната маса бе най-далечна и никой не можеше да ги чуе.

Ейнджъл се поинтересува:

— Приятел, защо говориш като сектант? А, да исках да те попитам — защо си пропътувал 210 мили за да ми донесеш нещо, което ще накара някакъв скапан журналист да мине на наша страна?

— Виж, има много хора, които почитат Самаел и те говорят като мене. Това, че ти неговият най- приближен, не ти дава право да го пребрегваш. Както и да е. Аз съм Куриер. Това ми е работата — да пътувам. Освен това ако разработката е успешна, всеки на който се инжектира, ще почне да се покланя на Самаел. Това нещо променя хората.

— Толкова ли е важен онзи тип?

— Не ми казаха всичко, но от това което разбрах, Дейвид Робинс е човек със особено значение.

— Добре, дай ми течността, а аз ще се погрижа да я инжектирам на онзи боклук.

Питър гледаше безизразното яйцевидното и остро лице на куриера. Очите му шареха и в тях святкаха мини, барут и съзнанието на една откачалка. Куриерът подаде под масата една добре запечатана епруветка. Течността в нея бе зеленикава и фосфоресцираща.

Ейнджъл внимателно я прибра във вътрешния джоб на черното анцугово яке.

Отбеляза:

— Радостно е да знам, че има хора, които ми помагат.

— Не сме много, но вършим работа. — скромно изрече куриерът. — Тук, във вашия град има още един Помагач. По-късно ще му се обадиш за да те снабди с оръжие.

— С удоволствие. — замечтано каза Питър.

2.

Джералд Стийл шофираше внимателно белия си „Крайслер“ из натоварения трафик. Автомобилите приличаха на двупосочни пасажи от лъскави мигриращи риби.

Инспекторът се обърна към Дейвид Робинс:

— Не разбрах защо искаш да ходим в участъка?

— Трябва да знам повече за серийния убиец. Искам да съм в час, щом ще разследваме заедно.

— Мога да ти покажа само някои неща. Ако нещо секретно излезе в медиите, ще ме направят регулировчик и дори безплатно ще ми подарят дузина свирки.

Журналистът предложи:

— Сега ще отидем в участъка. Ще ми покажеш снимки от убийствата и местата им. Няма да изнасяме нищо.

— Добре. — омърлушено измънка детективът. — Обаче съм сигурен, че поне няколко човека ще те разпознаят. Познават и мене — преди да отида при Федералните и аз живеех тука. И хората ще се чудят. Освен това ще ме питат — какво прави оня смотан журналист в полицията?

— Шефът ти нали знае истината. — успокои го Дейвид. — Или може би шефката?

Джералд каза троснато:

— ФБР не е МИ5, а Щатите не са Англия. Федералното Бюро никога няма да бъде ръководено от жена!

3.

Питър Ейнджъл седеше и чакаше в тъмното. Нощта отново бе хладна. Пите бе облечен в опърпан червен флай с дупка колкото юмрук на лявата страна, приличаща на съдран орден. Останалите му дрехи също бяха невъобразимо мизерни. Питър се бе напръскал с уиски, за да допълни образа на скитник. Смяташе, че така не привлича погледи. И беше прав.

Пейката, на която Питър седеше, бе стара, занемарена и ръждясала. Освен това се намираше на двайсетина метра от входа, в който живееше Дейвид Робинс.

Нещо в мозъка на Ейнджъл завибрира. Той извади клетъчния телефон и натисна зелената слушалка. Гласът зазвуча направо в мозъка му.

— Рабът Господен идва. Трябва да влееш в кръвта му елексирът на нашите Помагачи. Тогава ще стане мой.

4.

Минаваше девет, когато Питър видя журналиста да се прибира. Ейнджъл чакаше вече повече от два часа и се бе омърлушил. Той извади хартиена кесия от левия джоб на якето си. В нея имаше бутилка с малко уиски, останало вътре. През това време журналиста стигна до него, изгледа го съжалително и подмина към входа си.

Ейнджъл отпи, прибра бутилката и се заклатушка след Робинс. Дясната му ръка напипа спринцовката, лежаща в другия джоб на якето. Инжекцията бе пълна със специалната течност, дадена му от Помагача. Странно защо, докато стискаше спринцовката, дланта на Питър туптеше.

Робинс се обърна миг преди да влезе входа. Изгледа подозрително пияницата, който се мъкнеше след него.

Ейнджъл залиташе силно. По едно време се заклати, сякаш щеше да падне. Журналистът се поотпусна и влезе във входа.

Убиецът го настигна с няколко бързи крачки. Скочи и го хвана през врата с лявата си ръка. Задушаваше го. Внезапно заби спринцовката в шията на Робинс. Инжектира течността докрай.

Журналистът инстинктивно посегна към гърлото си, изненадан от рязката болка. Ейнджъл нанесе саблен удар отляво по шията. Странно, но Робинс не падна. „Здрав копелдак е тоя“, каза си убиецът. Журналистът леко се наведе и вдигна лакти пред лицето си. Ейнджъл посегна да ритне в слабините, но Дейвид инстинктивно вдигна коляно и парира удара. После се завъртя и съвсем случайно успя да удари с десния си лакът нападателя в лицето. Отнякъде се появиха зяпачи и почнаха да крещят.

Разярен, Ейнджъл се изплю, обърна се и си тръгна.

Едва сега Дейвид се отпусна на стената на входа и започна бавно да се свлича по нея.

5.

Джералд Стийл обикаляше безцелно улиците на Лок Хевън, щат Пенсилвания. Градът бе малък, смотан и с постоянно население от 40 000 души. Общо взето по форма приличаше на наръфана палачинка. Имаше три язовира и четири парка. В околностите му природата бе хубава. На около 30 километра от града имаше и някакво много много древно индианско селище, назовавано Пачакутек. Археологическа забележителност, която привличаше туристи. Джери се насили да мисли не за скапаното градче, а за случая, по който