трябваше да работи.
Все пак се бе родил тук и бе живял тук. После успя да почне работа в Бюрото и замина от малкия скапан град. Останаха му обаче няколко приятели, с които поддържаше връзка.
В жабката на белия му „Крайслер“ му имаше снимки. Снимки на трупове. До всеки от тях бе намерен мобилен телефон, марка „Финерон“.
Парапсихология. Джери не вярваше в тази псевдонаука. Наскоро Стийл бе гледал едно предаване по Анимал Планет. За една жена и нейната птица. В 38 от 72 случая бе доказано, че жената има телепатична връзка с папагала си.
Джералд не бе повярвал на нито една дума от предаването. И точно на него бяха наредили да разследва случая с мобилните телефони, които се предполагаше, че носят смърт.
Джери караше по улицата и оглеждаше хората. Някои вървяха — забързани, сериозни и делови. Някои стояха по спирките. Голяма част от тях говореха по преносимите хай-фи слушалки, гледайки нямо пред себе си. Или гледайки в слушалките, поне тези, които имаха 3-джи телефони с две камери.
Нокиа. Моторола. Сони Ериксон. Самсунг. Саджем.
Различни видове.
И сега се бе появила една нова марка — Финерон.
Носеща смърт.
И никой от полицията, ФБР или Управлението не можеше да каже кой стои зад това.
6.
В редакцията на в. „Ню Лайф“ имаше някаква сбирка. В „компютърната“ стая. Дузина от колегите на Дейвид Робинс се бяха накачулили върху столове и бюра. Поне петима бяха се настанили близо до климатика заради непоносимата лятна жега. От радиото тихичко се носеше някаква балада на Марая Кери.
Дейвид се намръщи. Не помнеше нищо от снощи. Освен това го боляха вратът и главата.
— Здравейте. — изломоти Робинс. — Ще ми освободите ли едно Пи-Си?
— Здрасти. — отвърнаха няколко от колегите. Останалите кимнаха или помахаха.
Мериън Луксел, по-хубавата от двете помощник-редакторки стана. Предложи:
— Седни Дейв. Пиши си спокойно.
Мериън бе подстригана на черта, обилно начервена и винаги носеше прилепнали панталони. Този път бяха сиви.
Дейвид се насади пред освободения компютър. Глъчката му пречеше да се съсредоточи. Той се обърна към Мериън:
— Какво става? Купон ли има, що ли?
— Клюкарим относно холограмните телефони и Убиеца. Вече му измислиха и прякор — Мобилния Убиец.
— А-ха.
— Между другото, онази твоя статия за незаконните кучешки боеве няма да излезе.
— Защо? — в гласът на Дейвид имаше истерична нотка.
— Защото няма нито една снимка към нея.
— Ако се бях опитал да снимам, щяха да ме хвърлят на кучетата.
— Телефона ти няма ли камера? Защо не се опита поне?
— Има. Не исках обаче да се опитвам да снимам. Не исках да ставам на кучешка храна.
— Съжалявам. Шефът нареди. Освен това статията е прекалено остра и има опасност да ни осъдят. Ако беше донесъл снимки, щеше да се вижда, че се провеждат незаконни боеве между питбули и бултериери. И нямаше да имат претенции, щото най-вероятно щяха да са закопчани. А така може да ни обвинят в евтини сензации и да мрънкат, че клеветим честните граждани.
Дейвид се възмути:
— Ама аз съм посочил всичко. Места на провеждане на боевете. Дати. Мисля, че ще мога да доведа и един свидетел.
— Не става, Дейви. Спомни си онази твоя скандална статия за наркотиците. Дето ги бяха засадили на покрива на оня „Клуб 69“. Шефа го е страх случаят да не се повтори.
Дейвид стана и изскочи от стаята. Излезе от редакцията.
Запали „Шевролета“-а и започна да обикаля улиците на Лок Хевън.
В същото време палеше една цигара от друга.
7.
Слънцето залязваше. Питър Ейнджъл вървеше бодро по една от улиците на Лок Хевън и носеше тежък сак. Крачеше към центъра на града.
Гласът в главата му изграчи:
— Трябва да оставиш сака на площада.
— Може да си помислят, че е бомба, Самаел.
— Няма. Ще отвориш ципа докрай. И ще разхвърляш няколко телефона наоколо. До сутринта ще ги разграбят.
Питър се замисли. После попита предпазливо:
— Няма ли да ги продаваме както досега?
— Прекалено много хора научиха, че носят смърт. Тези, които още не са дочули обаче, ще ги вземат.
Ейнджъл отново зададе въпрос:
— А защо в началото ги продавахме?
Гласът от телефона не отговори.
Питър сам се сети. Ако подаряваш нещо, което би трябвало да е скъпо, само ще привлечеш внимание.
Ейнджъл се огледа предпазливо, когато стигна до площада. Мегданът представляваше голям правоъгълник с фонтан в центъра. В задната му част се намираше сградата на кметството. Близо до фонтана имаше пилон за знаме.
Ейнджъл застана в центъра на площада. Огледа се. Имаше малко минувачи. Бяха далеч от него.
Пит нагласи сака, точно както му бе заповядано. И си тръгна.
Спортната чанта остана на площада. Черна, отворена и чакаща.
Предлагаща мобилна връзка.
И мобилна смърт.
8.
От няколко дни Дейвид Робинс винаги беше в лошо настроение, но пълен с енергия. Главата го болеше, а очите му бяха кръвясали. Чувстваше, че трябва да направи нещо, но не беше сигурен какво точно.
Спря колата пред една зала за бодибилдинг. Излезе от автомобила и влезе в гима. Вътре имаше десетина човека. Бяха облечени спортно — с къси гащета, тениски и потници. Трима-четирима от тях почти не тренираха, а само се перчеха пред огледалата. Чуваха се откъслечни разговори на висок глас:
— Казах ти, пиел тамоксифен да се прочисти, щот циците му пораснали и виснали кат’ на жена!
— …Прекалил е с хаповете.
Преди няколко години Дейвид бе написал статия за анаболните стероиди. Тогава бе понаучил някои неща за бодибилдинга. Знаеше, че клякането с щанга зад врат е едно от основните упражнения. Знаеше и горе-долу как се изпълнява.
Журналистът постави 120 либри на щангата. Успя да направи 25 повторения и се задъха. Спря да си почине за около 3 минути и постави двеста. 10 повторения. 3 минути почивка. Този път сложи 240 либри. С тях клекна пет пъти. Изправи се и постави внимателно щангата на стойките за клек.
