Дейвид се почувства добре. Това му беше първа тренировка. Започнаха да го изпълват енергия и сила.
9.
Джералд Стийл бързо и пъргаво вървеше към редакцията на вестник „Ню Лайф“. Заради работата под прикритие се бе облякъл наистина кофти. Носеше раздърпан и избелял анцуг с тъмносин цвят и стари, но запазени маратонки „Диадора“. Нагоре бе облечен в сива тениска, под която изпъкваше кръгличкото му шкембенце.
Инспекторът не след дълго намери кабинета на двете помощник-редакторки. Почука на вратата и влезе.
Вътре бе по-младата помощник-редакторка — Мериън Луксел. Симпатична жена с прическа, приличаща на мотоциклетна каска и вирнат чип нос.
— Здравейте. — каза Джералд.
— Здрасти. Дейвид Робинс ли търсите?
— Ъ-ъ-ъ… Случайно да е в редакцията? Мобилният му е изключен.
— Момент.
Мисис Луксел вдигна слушалката на старомодния стационарен телефон, лежащ пред нея. Набра някакъв номер и изчака малко.
— Съжалявам. Телефона в кабинета му не отговаря. Впрочем той рядко пише в кабинета си. Предпочита „компютърната“ стая. Ако искате, потърсете го да не е при Шефа.
Мисис Луксел погледна с желание компютъра си. Промърмори:
— Знаете ли… Трябва да работя.
Джералд Стийл срамежливо измъкна една папка иззад гърба си. После запристъпя срамежливо на едно място. Прошепна:
— Ами аз съм ви донесъл нещо.
Мисис Луксел леко се изчерви и с тънък глас попита:
— Значи не сте дошъл само заради Дейвид?
— Не — поясни инспекторът. — Всъщност, доколкото знам, вашият вестник публикува разкази. Един път седмично. В събота.
— Какво?
— Ами донесох ви един разказ. — притесни се Джералд. — Отдавна пиша истории на ужасите. Но досега не съм публикувал нито една.
Питър Ейнджъл влезе в мъжката тоалетна на клуб „69“. Там с изненада видя една красива, леко облечена тийнейджърка. Навеждаше се над мивката.
Това вече беше прекалено.
Нещо като бонус, когато си ударил Голямата Печалба на ротативка. Точно мислиш, че всички монети са се изсипали, когато едноръкият бандит започва да дрънчи, да светка и да пуска железни пари още по- силно.
Пит Ейнджъл леко се приведе към девойката. Злорадо и усмихнато попита:
— Какво правиш тук, миличко? Не видя ли, че влизаш в мъжката тоалетна?
Девойката явно бе пушила марихуана или ганджа. Държеше се на краката си, а големите й черни очи изглеждаха леко разширени. Имаше дълга кестенява коса, вързана на множество малки плитки, красиво лице с малки остри очи и дребничко, но стегнато тяло. Беше облечена в черни прилепнали панталони; нагоре носеше блузка без ръкави в същия цвят с дълбоко изрязано деколте. Миришеше на пот и алкохол. Явно бе прекалила с пиенето и с танците.
Момичето смънка:
— Извинявай, ако съм те притеснила. Влязох да пия вода.
— В женската тоалетна няма ли чешма? — изръмжа възбудено Ейнджъл.
После скочи върху момичето. Тя отвори уста за да вика. Питър затисна устните й с лявата си ръка. Тя се опита да хапе. Ейнджъл събра в шепата си няколко плитки на косата й. После удари главата й странично в една от стените.
Краката й се подкосиха. Въпреки всичко момичето се опитваше все още да се съпротивлява. Питър я оскуба още по-жестоко; усети че я боли ужасно и малко му остана да изкрещи от кеф; беше получил ерекция.
Ейнджъл удари още два пъти главата и в стената. Но не много силно. Не искаше тя да умре веднага. Не искаше и големи издайнически кървави петна по стените.
Питър се огледа. Всичко бе продължило едва няколко минути. Не се знаеше кога ще влезе някой. Той гушна жертвата си и почна да я носи към най-далечната тоалетна кабина.
Желаеше я.
10.
Дейвид Робинс и Джералд Стийл гледаха безформените очертания под черната мушама. Беше труп на момиче; новата жертва на Мобилния убиец, както вече го бе нарекла пресата.
Джералд приклекна и повдигна с писалка долния край на мушамата. Видяха се прасците на жертвата. Бяха дебелички и там, където нямаше кръв, тънките вени прозираха през бялата кожа. Върху прасците бяха изрязани някакви знаци. Най-много приличаха на свастики. Загадъчно наподобяваха пиктограми, а може би и стилизирани йероглифи. Едва в моргата щяха да измият съсиреците от краката на жертвата. После щяха да ги снимат. И тогава може би имаше вероятност да разгадаят какво представляват точно знаците.
Внезапно до тях се прилближи едър детектив с прошарена коса и сив костюм.
Детективът задърпа журналиста за ръкава. Обърна се към Джералд:
— Ей, този е от пресата. Кой го е допуснал на местопрестъпление?
Джералд стисна детектива за китката. Обясни:
— Дейвид Робинс има официално разрешение от шериф Джонатан Крейн да подпомага разследването. Желателно е да е тук и освен това има това право.
— Обади се на шефа си, приятелю. — обърна се Дейвид към детектива. — И му кажи, че ти се регулира движението.
Детективът промърмори извинение и се отнесе нанякъде.
Джералд погледна журналиста. Изглежда всеки момент беше готов на всичко. Освен това изглеждаше някак различен. Като че ли бе станал по-едър… и освен това бе облечен в нови, абсолютно гъзарски дрехи.
Стийл сръга Робинс в ребрата. Попита:
— Искаш ли да идем някъде и да опънем по едно малко? Мисля, че имаме нужда.
Журналистът не слушаше Джералд.
Попита съдебния лекар, който се мотаеше наблизо:
— Била ли е изнасилена?
Съдебният лекар вдигна лице и погледна Дейвид. Носеше сив и избелял евтин тънък костюм. Сините му очи бяха безизразни, изцъклени и при по-внимателно вглеждане — може би тъжни. Приличаха на стъклени топчета. Лицето му бе сбръчкано, подобно на кожена кесия за пари. Само че празна.
Съдебният лекар отвърна:
— Да, със сигурност.
11.
Барът бе със странен дървен интериор, напомнящ тъмна гора. Обаче част от мебелите бяха толкова меки, все едно са крадени от султански харем. Една от атракциите на бара бяха две наргилета, за по- изтънчените клиенти. От грамадните черни тонколони по ъглите леко се разнасяше мученето на Джо
