Кокър.
Дейвид вдигна шишето с текила. Вътре пияно до смърт се клатушкаше червейче. Дейвид напълни неговата чаша и тази на Джералд до ръба. Вече бяха изпили една бутилка от мексиканското пиене. Тази им беше втората.
Джералд се беше ухилил и изговаряше думите по-ясно отколкото като не беше фиркан:
— За какво да пием?
— Ти кажи.
Джералд метна хаотичен поглед към журналиста. Изказа се:
— Да пием за моята самотна жена и дъщеря, които не съм виждал от една година.
След като изпразниха чашите журналистът се усети:
— Разеден ли си?
— Нещо подобно. Беден-разведен — не ми се обяснява. — очите на Джери се насълзиха.
Журналистът наля отново. Реши да смени темата:
— Напоследък нещо ми става. Започнах да тренирам бодибилдинг. Почти всеки ден. Наистина качих килограми. Старите дрехи не ми стават. Купувам си нови. По-големи.
— А стероиди взимаш ли? Боцкаш ли инжекции?
— Не. Даже и витамини не вземам.
— Виж, виждал съм човек, който „взима“ анаболи редовно. Държи се горе-долу като тебе.
— Ако искаш да ме обиждаш или псуваш — давай. — засегна се Дейвид.
— Добре. Да не плямпаме повече за тебе. К’во мислиш за знаците по труповете?
— К’ви „Знаци“? Оня филм с Мел Гибсън ли?
— Не бе, тези дет днеска бяха изрязани по краката на жертвата. На к’во ти мязат?
— Не мо’а да се сетя. Май, че гледах преди години такъв филм. „Проектанта Блеър“?
— „Проклятието Блеър“ беше филма. Ма тези символи са по-различни. Хем мязат на свастики, хем като че ли и на цифри. Кат’ че ли убиецът брои нещо.
— К’во ли?
— Жертвите, Дейвид. Брои жертвите. Кат’ че ли бележи коя е поред, на краката им. Ма на някъв негов си език.
Дейвид Робинс се стегна. Придоби сериозен вид. Явно искаше да каже следващото изречение без да заваля пиянски думите.
Обяви тъжно:
— Знайш ли, Джери… Когат’ бях малък, никога не съм мислел, че възрастните се наливат толкова.
12.
Питър Ейнджъл си беше наел нова квартира и сега си почиваше. Напоследък наистина бе свършил много работа. Сега смяташе да лежи и да проспи цялата вечер. Както сам пресмяташе, бе убил най-малко петнайсет човека. Онзи смахнат журналист бе единствената опасност. Но Питър се беше справил с него. Беше му инжектирал онази течност, която щеше да го превърне в послушен роб на Злото.
Ейнджъл се намръщи. Нервно вдигна седалката на фотьойла и бръкна в кухината. Извади два еднакви пистолета „Дизърт Ийгъл“. Единият имаше заглушител, омотан със скоч.
Ейнджъл включи телевизора и намери CNN. Отново бръкна във фотьойла. Извади шишенце оръжейна смазка и цветни стари парцали.
Пит мислеше за съпругата си Жанет и за малкия си син — Ейнджъл. Липсваха му. Жанет се бе омъжила за него, понеже знаеше, че Пит е сравнително заможен и знае много начини да печели пари. Както по-късно Жанет разбра — повечето му методи бяха незаконни. Но тя живееше с Питър, беше му родила син и постоянно казваше, че го обича. Особено когато Пит й купеше ново кожено палто или скъпа сребърна дрънкулка. Тогава полудяваше от любов.
Пит реши да се обади на жена си. Набра я. Тя, разбира се, не знаеше, че той си е в града, но служи в момента на Самаел. Беше й казал, че заминава малко по работа. Ейнджъл набра Жанет.
Съпругата му вдигна. Понеже на телефона и не се изписваше номера, който я търси малко предпазливо каза:
— Да?
— Как си, Жан?
— Мило, много съм се затъжила! Къде си? Ще си идваш ли скоро вкъщи?
— Имам още някои неща да свърша, Жан. Къде е Ейнджъл? Добре ли е?
— Да ти го дам ли?
— Дай го на тати.
Ейнджъл беше на три години. Наричаше нещата по свой си начин и беше единственото същество на света, което Питър обичаше почти колкото себе си.
В слушалката се чу:
— Тати къде е? Тати кога ще вози Ейнджи на бу-то?
— Кво ста’а Ейнджи? — басовият глас на Питър бе мек, дори нежен.
— Ейнджи иска вози на бу-то. Ейнджи иска пак ходи на риба с тати… — (пауза и леко подсказване: „Кажи на тати“). — Мама ми купи неска златна гливничка.
— Ейнджи, ще те заведа на риба. Ще хванеш пак най-голямата. — обеща Пит. — Дай мама Жана.
— Мило… — чу се отново гласът на съпругата му. — Айде да си дойдеш. И двамата сме се затъжили.
— Ще си дойда скоро, Жан. Много скоро. Чао. — внезапно каза Питър.
— Чао, мило.
Едва разговорът прекъсна и мобилният телефон „Финерон“ иззвъня. Пит натисна копчето със зелената слушалка. В главата му зазвуча глас.
— Робе, — чу Питър, — знаеш ли колко души си погубил?
— Да, Господарю. — отвърна плахо Ейнджъл. — Петнайсет.
— Така. Още няколко стотици получиха по различни начини моите слушалки. И скоро ще намерят смъртта си.
— Да, Самаел. Но кучетата вече знаят. Никой не иска нашите телефони вече.
— Това е без значение. Още шест души, Питър. Трябва да убиеш още само шест души. Тогава ще се добия със сила. Със Сила, Питър. И ще Възляза на дневната светлина.
— Както кажете, Господарю. — радостно се съгласи Ейнджъл.
— Добре, робе. А сега излез навън и убий шестима. Искам тяхната кръв. Искам техните души. Искам да Изляза.
Телефонът замлъкна.
Ейнджъл зареди смазаните оръжия. Прибра шишето и смазката, откъдето ги бе извадил. От същото място извади четири пълнителя. И нож. В калъф с каишка. Сложи по два пълнителя в джобовете на анцуковото си горнище. Прикрепи ножа на прасеца си с помощта на каишката. Взе един парфюм „Гучи“, който стоеше на една лавица до телевизора. Напръска се зад ушите, около мишниците и по врата. Може би повечето хора и да не го харесваха, но Питър се къпеше ежедневно. Пръскаше се с парфюм за 300 долара най-малко три пъти дневно. На Ейнджъл му харесваше да е чист и да мирише приятно. Майка му беше научила още като малък на това. Впрочем, той отдавна не разговаряше с нея, дори и по телефона.
Питър излезе от кварирата. Внимателно заключи вратата.
И потъна в нощта.
На лов.
13.
Когато се стъмни в град Лок Хевън, улиците оредяват. Все повече хора си намират причини да не излизат по тъмно. Слуховете се разнасят бързо в малкия град. Чува се все по-често за мобилни телефoни, които носят смърт. Чува се и за убиец, който не може да бъде заловен. Слуховете растат и се преплитат
